Monday, March 31, 2008

our last song

.за сбогуванията.

и плочките под краката ми изнизват се бавно
не искат да тръгвам, надигат се, спъват ме.
едно сърце оставила съм тук много отдавна
сега съм дошла и си тръгвам, за да оставя душата си.

не искам да тръгвам, но знам, че няма друг път.
не искам да бързам, но вятърът ме бута в гърба.
остана мъничко време, само за последната песен.
а после... стъпки и плач и отричане и път черен.

залязва слънцето ни, свършва денят ни.
пръстите стягат раниците, избърсват сълзите.
весел смях се чува, засияват усмивки.
последна прегръдка, последен поглед в очите.

и плочките под мен изнизват се бавно.
не искам да тръгвам, натежават краката.
пред нас е цяла самотната нощ, да плачем е рано.
оставих сърцето си някога тук, сега оставям душата.

Friday, March 28, 2008

(без-начално)

не сме тук, за да бъдем по-, за да бъдем най-
не сме тук, за да се учим как се греши.
аз знам, знам много добре, как слага се край,
но не искам, не искам жертвите да сме пак аз и ти.

светът може да бъде специален стига да искаш
не, не се оправдавай,
защо избрал си ти тази посока,
не знам, не искам да знам, само ти знаеш
защо летиш високо и падаш дълбоко.

сега тръгвай
пробвахме всичко, научихме си урока,
не е времето и мястото да се правим,
че още не знаем как се греши.
не е времето, не е мястото
да казваме, че все пак, все пак много боли.

сега тръгвай. по този грешен, грешен път
но не бързай, не бързай.
не може вечно все ти да си пръв
в подреждането на сложния пъзел.
живота.

имало е много други глупци преди теб
и след тебе ще има, не бързай.
примири се, кажи си, признай си,
втълпи си,
че всичко за нас е само игра, всичко е блъф.


------------------------------------
one tree hill - so2eo1-o4
------------------------------------
potf - passion colors everything

Thursday, March 27, 2008

dawn

When darkness is no less than everything you've built become undone
There's no fight and no flight, disaster leaves your passion overrun

It's time to let go, it's time to carry on with the show
don't mourn what is gone, greet the dawn

n' I will be standing by your side
together we'll face the turning tide

Remembrance, can be a sentence, but it comes to you with a second chance in tow
Don't lose it, don't refuse it, cos you cannot learn a thing you think you know

A new light is warm, shining down on you after the storm
Don't mourn what is gone, greet the dawn

n' I will be standing by your side
together we'll face the turning tide


бях забравила колко ги обичам...
------------------------------------
gone baby gone
------------------------------------
potf - revolution roulette
------------------------------------
201ви пост тук. за протокола.

Wednesday, March 26, 2008

`И ако тук се опитвам да го опиша, то е, за да не го забравя. Тъжно е да забравиш приятел.` (Малкият принц)

днес пак случайно попаднах на една стара тетрадка.
беше особено стряскащо да осъзная, че вече не мога да възприема
това минало приятелство като нещо, което реално е съществувало.
не мога да си представя, че тя е реален човек, който е стоял пред
мен някога и който реално все още съществува. като сън е. и за
пореден път проклинам времето, защото не искам да лекува раните,
не искам да лекува нищо, не искам да забравям, искам си спомените,
искам си миналото, искам си приятелите!
но както и да е. няма нужда да се размеквам. просто е тъжно..

(и, не, този път не става дума за вихър xD )

---------------------------------------------------------------------------------------

излезе новият албум на ПотФ. за протокола. хубав е.
и, знам, че е много банално, но смятам да си пиша във всеки пост
какво съм гледала и на какво съм циклила този ден. тези неща при
мен са свързани с различни периоди и са ми важни. случвало ми се
е да ме е яд, че не ги отбелязвам някъде.
та.
-------------
my blueberry nights
-------------
potf - more

Tuesday, March 25, 2008

не уча за изпити, защото резултатът винаги е един и същ, но
когато съм учила после ме е яд.

същото е в живота. той си върви със своите извисявания и
падения, без да пита, но когато имаш прекалено големи амбиции,
накрая боли. не всичко може да бъде планувано и, когато
очакваш от света прекалено много, се разочароваш прекалено
много. не харесвам хората с амбиции. мечти, да. но не и някакви
превъзнесени планове за бъдещето. смешни са ми. нима накрая
всички не отиваме два метра под земята? глупаво е да вярваш,
че можеш да плуваш срещу течението, колкото и да обичам по
принцип тези, които не плуват по него. и накрая какво? едно
голямо нищо. и въобще... не ги разбирам тези хора. гледам на
живота като на нещо прекалено преходно и маловажно, за да ги
разбера. дори ако оставим настрана факта, че все пак боли, ако
очакваш нещо повече. защото истински свободен е този, който
няма какво да губи и от какво да се разочарова, нали?

и, тези неща ги казвам от собствен опит. и аз съм имала големи
амбиции и големи очаквания, и големи разочарования. радвам се,
че ги преодолях. защото може изобщо да не се харесвам като
човек, но харесвам гледната си точка. :Р

Monday, March 24, 2008

daydreaming

преоткривам любовта си към... покривите. сега ще кажете
"какво им е толкова специалното на тези покриви?". еми,
специални са ми. много. едно от нещата, които обожавам.
не самото седене върху покрива или гледането на света
долу отгоре (не че отказвам), а самото гледане отдолу нагоре
не се качвам на сградите, за да гледам отвисоко улиците, а
вървя долу по улиците и гледам към небето. има голяма
разлика. но мисълта ми всъщност беше, че онзи ден случайно
се загледах към едно късче небе с едно късче покрив,
което беше толкова обикновено и така ме заплени. съзнавам,
че звучи шантаво, но... не знам дали се сещате как понякога
някои снимки на пейзажи седят нереални, било заради
ъгъла на светлината, били заради фотошоп ефектите. беше
нещо такова. слънцето пече иззад гърба ми и осветява предната
страна на сградата пред мен, но небето на фона е дъждовно и
доста тъмно, без намеци изобщо да е виждало слънце. изглежда
като фото-монтаж. сградата направо свети обгърната от
сивото небе.
знам, че не бих могла да го опиша с думи, но наистина беше
красиво. като от сънищата ми. мога само да пожелая на всички
да почувстват такава красота.
а аз... тези неща ме карат да вярвам, че Земята не е Ада, както
някои твърдят. макар че по-скоро бих казала, че е Рая, съм
склонна да твърдя, че е това, което сам си я направиш.
и съм щастлива, че мога да я направя за себе си такава, каквато
съм я направила, да виждам красотата и да си затварям очите
за злото и гадните неща.

Friday, March 21, 2008

искам да сънувам цветно vol.1

искам да сънувам цветно.
синя ваза с пролетни цветя.
искам късче от мойто лято мимолетно
и парче от твоята земя.

дори и само насън.

искам да се извисявам във небето,
да плувам в ярката дъга,
да се нося като буря над морето,
да заспя и да повярвам във лъжа.

без да се събуждам.

искам да съм с светлина покрита,
да поглеждам и да виждам красота,
да съм с пъстрите крила на птица,
над пустини и морета да летя.

без да падам.

искам да сънувам цветно,
без ограничено време, без вечни правила.
сън - нещо истинско и вечно,
красиво и единствено, и само в моята глава.

без кошмари.

искам да заспивам смело.
да сънувам приказни вълни и плаж.
да сънувам свобода и да се смея,
без ограничения и без лъжа.

без фалшивост и без страх.

Thursday, March 20, 2008

just a memory

лятна буря. вчера валя точно така, като лятна буря.
нали знаете, има гръмотевици, започва рязко, силно, но без да е
студено... поглеждаш към небето и в очите ти падат топли капки.
а от улицата идват приглушените викове на хлапетата, които
допреди минута са играли пред блока и сега бягат да се скрият
от дъжда. и се смесват със звука от водата по тръбите...
толкова е хубаво. не е като обикновен дъжд, а едно такова
лятно, топло, свободно, замечтано..
дъжда от детството ми. от задушните следобеди
пълни с викове, безгрижие и мокър пясък...

Sunday, March 16, 2008

снощи прекарах няколко часа в теглене на произволна музика.
с десетките други песни, изтеглих и това. напълно непознато.
и си го пускам и по едно време се усещам, че не само съм го чувала,
но и знам част от текста. и седя като теле в железница без да
мръдна. прекалено често съм срещала името на тая група по
чуждите ласт.фми, за да съм абсолютно сигурна, че никога ама
никога не съм слушала нищо тяхно. а ми звучи адски познато.
все още си блъскам главата над загадката. като е разреша ще
ви оведомя. :Р

за протокола, още съм трясната с нещо тежко.

Saturday, March 15, 2008

снощи бях толкова ошашавена, че забравих, че щях да разказвам
за приключенията ми с градския транспорт вчера сутринта.
та, значи, замъквам се аз до спирката и си чакам автобуса. по едно
време, както винаги, се задава, и спира точно зад един друг. и аз,
както винаги, бързам да се кача първа. не се заглеждам в табелата
с номера, и без това рано сутрин, когато съм недоспала и съм седяла
до малките часове на компа, не скивам на повече от един метър.
влизам със замах и се оглеждам - едно момиче от деветите ни
класове. добре, значи все пак е моят автобус. казвам 'добро утро',
сядам, пускам мп3то и се отнасям на някъде.
по пътя ми прави впечатление, че повече хора слизат, отколкото
се качват(обикновено няма място игла къде да падне), но само
толкова. докато след 15тина минути не забихме в една малка
уличка и не остана никой. последна спирка. е, аз продължавам
да не се усещам още няколко секунди, докато момичето от
нашето училище не се приближава със стреснато изражение. аз
си вадя слушалките от ушите и гледам тъпо. добре де, няма начин
да съм сбъркала, нали и тя е в автобуса!
слизаме докато шофьора не ни е изпъдил вече. оказва се, че, моля
ти се, номерът не бил 19D, а 9D. 1-цата и двете сме я проспали.
както и да е, хванахме едно микробусче и бяхме в училище дори
по-рано, отколкото обикновено. голям смях падна.

Friday, March 14, 2008

.
*ударена с нещо тежко*


Thursday, March 13, 2008

неадекватна и недоспала съм
непростено ми е да бъда себе си.
аз съм теб и ти си мен винаги, но само насън,
заровени в ранното почукване по стъклото. къде си?

а съм на ръба на някаква синя няма сутрин,
непосредствено до теб. схваната, изтръпнала.
някой е влизал в сънищата ми, крил се е
а измореното ми аз повтаря: "накъде си тръгнала?"

а морето наистина не иска да чака.
нося пътища в себе си, неизвървяни.
няма време дори и само насън.
къде си?
аз съм тук, със своите стени непреодоляни
със своите трънливи и кални пътеки
неизвървяни
със своите мечти и забързвания
защото няма време
дори и само насън.



имам някаква странна муза, но пък не мога да я изразя. *гръмва се*
прекалено е слабо. *пак се гръмва. за всеки случай. :Р*

-----------------------------------------------------------------------

междувременно, вече и аз одъртях. пфу. не знам, чаках този момент
с някакъв страх. от две години го чаках със страх. 17 винаги е била
идеалната възраст. на 17 морето ти било до коленете. винаги съм
си представяла, че на 17 ще бъда някоя гъзарска готина кака, ще
имам приятел с мотор и кожено яке, и само ще си крещя с нашите
кога да се прибирам. ама не е точно така. не, че не съм доволна от
живота си, не. и дори можеше да не ми направи впечателние, ако
се чувствах на 17. ама не се. дори и на 16 не се чувствам. толкова
съм... малка? да, чувствам се малка. някъде на 15 сигурно. имам
нужда от време, но кой ми го дава?

Sunday, March 9, 2008

зад кулисите...

...там е страшно.

никога не съм искала да бъда актриса, както всички малки
момиченца. не искам да играя в игра. или по-точно казано, не искам
да знам, че играя. или още по-точно казано, не искам да виждам
какво стои отзад. колко е хубаво - театър, филм. изкуство. но като
погледнеш зад камерата всичко започва да ти се струва фалшиво.
ужасно мразя декори. толкова са студени и сякаш само чакат да
свърши сцената и да ти се нахвърлят отгоре с грозната си реалност
и да ти натякват, че нищо не е истина, докато не полудееш. и по
принцип си е точно така - има игра, няма истина. гадното е начинът,
по който всички тези задкулисни работи се опитват да ти внушат,
че това е нещо лошо. защото нали в края на краищата актьорите
са си актьори и си остават такива дори след като слязат от сцената?
светът е устроен така.

не очаквам някой да ме разбере. и, да, знам, зарибена съм. xD

Saturday, March 8, 2008

пак ще цитирам Шоколад и ще кажа, че март е месец за промяна.
за трета поредна година, без да съм го планирала, без да имам
ни най-малка представа как се случва точно така, през февруари
и март стават най-големите промени в живота ми. след миналия
февруари, мислех, че просто няма накъде повече, но явно съм
грешала. което е добре, по принцип.

и тук млъквам, защото или ще повторя и потретя колко много си
обичам живота, или ще започна да говоря за аризонска мечта,
а от последното няма отърване.

просто искам целия свят да знае колкото съм щастлива и в
облаците и недосегаема и оптимистична. чувствам се като по рекламите за антибактериален сапун, където хората са оградени 
като от силово поле. (и отблъскват микробите, нали) в добрия 
смисъл, разбира се. 

Friday, March 7, 2008

сънувах море. и беше много красиво. и насън.. не знам.. паднах на колене и заплаках от щастие. държах да го кажа.
на моменти наистина имам чувството, че ще литна. дори миналата година по това време не бях такава... мечтателка. непрекъснато говоря колко много се променям, но едва сега осъзнавам колко страшно много съм се променила, всъщност. не, просто съм друг човек. не съм тази, която бях преди три месеца и изобщо пък не съм тази, която бях преди една година.
и смея да кажа, че така си се харесвам. харесвам си начина, по който гледам на всичко. харесвам си живота и мечтите. харесвам се добра.

тази нощ пак ще сънувам нещо красиво.
и не само сънищата, всичко е красиво.
не мога да го опиша, но е прекрасно.

Wednesday, March 5, 2008

chоcolat

това е... лигня номер едно на годината. нека бъде 2оо7ма, защото имам намерение да се лигавя още доста през 2оо8ма. и, да, идиотско е. :Р пък аз съм пич.

шоколадови сме,
безмълвни.
думите са пресъхнали
тази нощ.
шоколадови сме,
топящи се,
горещи,
потънали
в тази
шоколадова нощ.

ръцете ми се плъзгат
в ръцете ти,
по ръцете ти,
през ръцете ти.
дори луната мълчи.
защото тази вечер няма нужда от думи,
защото шоколадът се топи
и говори
но по-скоро шепти.
защото разказва приказки по телата ни,
напълва ноздрите ни,
изостря сетивата ни,
прави ни диви,
сладки,
шоколадови,
красиви.
различни до неузнаваемост,
когато устните се допират,
косите се оплитат,
а ръцете лепнат..

защото всичко се топи в едно цяло

защото тази нощ е безмълвна.
защото тази нощ
е само моя
и само твоя.
наша,
на страстта
и на разтопения шоколад
във мен
и във теб

Tuesday, March 4, 2008

i'm only happy when it rains

преди година и нещо някой ми каза, че обичам да ми е гадно.
и, да, признах го пред себе си, приех го, и продължих напред.
не е драматизиране, сантименталност, пубертет или комплекси.
да, понякога и тези неща ми избиват, но това няма нищо общо.
просто е част от характера ми, от мен, от живота ми, и няма
смисъл да го отричам или да го пренебегвам. познавам се
прекалено добре.
i'm only happy when it rains. и изобщо няма нищо депресарско
в това. просто не ми е приятно, когато абсолютно всичко е наред.
ако нямам наистина никакви проблеми, сама си създавам. и си
го признавам. трябва да имам нещо, за което от време на време
да се самосъжалявам, да се оплаквам, да драматизирам, да се
депресирам, да рева, или просто да седи да си се намира там.
звучи тотално пуберско, с тази разлика, че го осъзнавам напълно.
и следователно съм наясно, че въпросния проблем мога да го
оправя/превъзмогна по всяко време, но не искам. това съм аз.

та, в момента имам сериозна липса на проблеми и нямам идея
откъде да си намеря. xD някой да има предложения?^^

Sunday, March 2, 2008

много пораснах, много се промених, станах по-търпелива, по-хладновкръвна, по-ината и по-саркастична, но ще излъжа, ако кажа, че не ме боли.

днес съм кратка, ясна и сантиментална.