you can tie my hands to the walls, but you can’t tie my dreams to this place.
oh, mother, don’t you see I’ve got to live my life the way I feel is right for me? say it’s not right for you, but it’s right for me. cos what I feel is the only truth I know.
and we've gotta live the best we know how to.

and this mess we’re in. it´s about you and the sun. without you I'm nothing at all and life has the face of a morbid game. and I could see it clearly once when you were here with me. but when I wake up you are never there. where are you? you're not with me. and I could make a promise, with a tear in my eye and all the hope in my heart but all the doubt in my mind. i worry that I can't give you what you need. but will I be crucified for wanting to believe?
I believe this is the last time I’ll abandon you. 

веднъж един човек ми говори как трябва да си супер анти-соушъл и да нямаш никакви приятели и да не обичаш никого и да си страшно депресиран, за да кажеш, че музиката е всичко за теб и не можеш без нея. а аз изобщо не мога да проумея как може да има сравнение между приятели и музика. само аз си знам колко на първо и пак първо място държа приятелите си. но музиката, това е шибана магия, по дяволите! няма НИЩО по-велико и няма и да има.

this is the last time i'll abandon you

знаеш ли онези сънища, в които вечно закъснявам, и ме покрива мрак, и не намирам пътя? вкъщи е далеч. далеч. и тези дни спомените ми и те потъват в здрач. стоя на светофар и никак не успявам да си представя слънцето над мен. и никак не успявам да си спомня хората. държа се и се надявам, че следващото сбогуване ще е последно.

but when i wake up you are never there

не че съм изгубила тръпката си към новото. съвсем не.
просто много много искам вкъщи.
странното е, че допреди две години никога дори не ми е минавало през ума. никога не ми е било трудно. 
и сега не ми е трудно.
просто много много искам вкъщи. много.

подаваш ми въже
и ето ме
разколебана
да те изтегля ли от пропастта
или да скачам
че съм аз презряна
нима бесилото е част от този танц?
не е за мене то
гласът ми ще ми трябва
за да крещя във ада
но ако натисна този спусък
това признание ли ще е
или измама?
към теб?
срещу теб?
светът не е за двама
но вече не е важно
изтече времето
от мен остават
само думите във въздуха
като капки парфюм
като преграда
любов само на хартия
не е любов
какво да правя със въжето?
скачам
но ще се срещнем пак
във тази яма
наречена живот

аз много отдавна събирам хората в епруветки. понякога да знаеш къде бъркаш не е достатъчно. а понякога не е задължително някой да е виновен, че всичко е сбъркано. понякога просто НЯМА решение. and you need to let go. 
and we’ll love and we’ll hate and we’ll die
и когато плача, знам, че ще ми мине. но също така знам, че всъщност нищо няма да се промени. няма да спра да изпускам красивите хора през пръстите си. просто ще мога да бъда сляпа. that’s the way it is. 

muse – stockholm syndrome
за Duygu

stupid me to believe i could depend on stupid you

седя и си повтарям, че мога да се спася сама. трябва да мога. защото този път нямам дори с кого да говоря. никой. никога не съм се чувствала самотна, но в момента е факт, че няма дори на кого да се оплача от даскало или да се похваля с новите си кецове. а не съм била толкова зле от мноого дълго време. и само чета, гледам филми и рева. ще се спася сама. но няма да е лесно.

открих защо звуча толкова детски - говоря прекалено открито. прекалено наивно. но here I am. аз СЪМ наивна. и не ми пука. поне не вървя срещу себе си. всички около мен или са супер амбициозни, или ще съжаляват после. омръзнало ми е. откакто се помня гледам онези тъпи романтични драми, в които и двамата главни герои страшно се обичат, но оставят някакви тъпи обстоятелства да провалят всичко. откакто се помня съм си обещала, че няма да стана такава. може да съм малка, но знам какво искам. затова нека видим кой ще се смее последен, окей?

му-зи-ка
като хилядолетно ехо от друга планета
му-зи-ка
глас, свързващ паралелни вселени
наркотик за тялото
екстаз за душата
наслаждение за ума
музика!
ненадхвърления връх на фантазията
и на изкуството
единствената неземна величина
музика
без зрение, без обоняние,
без другите сетива
му-зи-ка
убиец на светове
създател на божества

this day will die tonight and there ain't no exception

защото
живея всеки ден така, сякаш е последен
само така не съжалявам после
учила съм се сама
не дължа мечтите си никому
и ако времето ме краде
това е, защото съм му отдадена
не мога да си татуирам музика
мога само да я 
слушам, чувствам, следвам
и ако лятото си отиде
това е, защото съм го живяла
време е да оправим сметката
и да си ходим
чака ни някой друг бар
защото
дори и да сме живи
утре ще сме различни

there must be something else

"…не е възможно нещата, видени веднъж, да умрат още в същия час. тогава, ако се поразтърсим из този свят, сигурно някъде, може би в препълнените многокилийни восъчни пити, където светлината прилича на кехлибарена мъзга, събирана от овъргаляните в цветен прашец пчели, или пък в тридесетте хиляди лещи върху блещукащата глава на водното конче, бихме могли да намерим съхранени всичките цветове и звуци на света, от всяка изминала година…"

it's not the monsters under your bed...

не ме учете да бъда силна
аз никога не съм вярвала в дядо коледа
и никога не съм спала с плюшена играчка
не съм гледала под леглото
и не съм сънувала кошмари
аз нямам детство
не съм си позволявала да бъда глупава
затова сега все по-често ми се иска да съм глупава
и малка
и да се влюбвам като дете
все по-често ми се иска да съм слаба и обикновена

страх ме е да имам всичко
а аз го имам
и ме е страх
замъците ми се разбиват в скалите
къде случайно
къде някой друг ги разбива
къде аз ги разбивам нарочно
затова не строя замъци
и никога не съм обичала начина,
по който те сами се строят
била съм тук и знам
всичко става със самовнушение
но ме е страх
че се налага да си подреждам живота в кутийки
не съм чак толкова страхлива
просто вече не съм наясно какви замъци имам и откъде съм ги взела

и аз не се разбирам, спокойно.

п.п.: след като вече четири години се боря с разстоянието постоянно, айде да не ми казвате, че ще съжалявам, че не избирам кариерата.

адски трудно е да се намери покрив, на който да можеш да излезеш, дъъ... но терасата с този изглед ми се отрази добре като за начало :)

гони ме истерията на незавършените дни и застоя
но не съм просто в застой
по-страшно е
абсолютно изгубих чувството някъде
и само се опитвам да хвана залеза над покривите
или нещо друго разтърсващо
но всичко ми се изплъзва деликатно от пръстите
и чувствам единствено времето
много изплъзващото се време
и съм отчаяна
не знам какво да правя
може би трябва да се кача на някой покрив
или да чакам есента
знам само
че много искам онова чувство
на покривите, терасите, изгревите и зимните утрини
музиката ми не ми стига
освен това пак настъпи времето на годината,
когато пиша най-много
а го осъзнах току-що
и абсолютно не мога да пиша
и
съм отчаяна, да

имам нужда от промяна. пак. сигурно няма някой, който толкова да мрази промените и в същото време толкова да се нуждае от тях. 
пак не мога да пиша. нищо. чувствам се празна. дори не мисля, какво остава за писането. тъпите игри във фейсбук са тъпи, но тъпото е, че стряскащо много ми напомнят на целия живот. не ми се орат нивички, по дяволите.
и се отървете от мен преди да започна да говоря за музика. по някое време започва да (ви) става досадно.
и съм си добре сама. напомняйте ми го в безумните моменти, когато ми се иска да имам домашен любимец(=мъж).
и вярвам в хомосексуалната любов. убийте ме, но. в миналия си живот съм била гей. :Р

"На сто мъртви случки се падат по една-две оцелели. Тях извиквам в мислите си предпазливо, само от време на време, не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ. Тутакси спирам, бързо отклонявам мисълта си; е искам да изморявам спомените. Напразно е – идния път, когато се върна към тях, повечето ще са застинали."



"А после отведнъж нещо се скършва. Приключението е свършило, времето си възвръща делничната вялост. Обръщам се – зад мен красивата благозвучна форма потъва в миналото. Смалява се, помръква, спаружва се, краят и началото вече се сливат. Сподирям с поглед златната точица и си мисля, че дори да съм бил на косъм от смъртта, дори да съм загубил богатство или приятел, бих приел да изживея всичко повторно, при същите обстоятелства, от край до край. Но приключението не се възобновява, нито пък има продължение."

Жан-Пол Сартр