flashing by

посредата на улицата мъж снима обикновен гумен ластик, залепнал за плочите
за всяка улична лампа има заключен велосипед
тук хората се гледат в очите докато говорят
във въздуха се носи постоянният мирис на трева

аз седя сама пред претъпкан бар в полунощ и пиша за италианските улици
от всичко най- обичам есенните нощи
онези нощи, които започват рано и продължават вечно
онези нощи, в които не те интересува колко е часът и къде отиваш
не ти пука дали тези хора ги познаваш или дали ще ги видиш отново
просто живееш и усещаш как градът става твой, как градът става теб и ти ставаш града
сърцата ни светят с блясъка на оранжеви фенери и безсмъртие
и въпросът не е в шумните дискотеки с лоша музика
а в разстоянието между два бара
пулсирането на мокрия асфалт под краката ни
и лекото потръпване от нощния вятър
животът не е перфектен, но това е първата дума, която ти идва наум

и си свивам криви цигари на ръка
а машинката лежи на дъното на чантата ми
дадох 30 евро за материали за рисуване
но сякаш са добре похарчени пари

светът пада в краката ти
когато успееш да се отърсиш от него
повтарям се много, но не ми пука
 
скоро няма да забравя този хелоуин
никога няма да обичам така малките градове

прибирам се по безлюдни улици, които ми шепнят нежно
(или може би са клоните на дърветата край реката?)
и ми казват повече отколкото хората могат да споделят в неловките си откровения
когато си лягам в утрото
се завивам с малки парченца чужди животи
съшити във вихрушка от цветове
раздърпани и закърпени
избеляващи с времето
но вплетени изключително здраво в косата ми
и в сънищата ми
бурите ми са невидими отвън
само ме разрошват и карат очите ми да блестят
имам нужда от някого, който да съблича деня от раменете ми
с хубава музика
и да ми позволява спокойно да провесвам цветовете си край леглото му

много харесвам думата turmoil
напомня ми нещо безкрайно, заплетено, многопластово, красиво
като света

най-хубавият ми дневник е малко тефтерче с безброй
адреси, номера, скайп имена, фейсбук имена
различен почерк на всяка страница
спомени от познати, които тогава са били непознати
и непознати, които тогава са били познати, но няма да ги видя повече.
спомени от всяка есенна нощ, в която съм била истинска
и този град ми е бил всичко друго, но не и чужд и студен

зачетох се в стари постове и ми направи впечатление, че доста често съм казвала, че просто имам нужда от промяна. стана ми странно, защото не помня какво е чувството да искаш промяна. май съм била права. просто съм имала нужда да живея.

безкрайно искам теб 18.10.2012

i'm getting high on your unfinished sentences
the way you call me weird
do i sense appreciation?
you deny your fears
but i know
at night you pull the covers over your head
and lay there frightened by your own demons..
and me... your darkness attracts me more than anything

i am getting hypnotized
by your rainbow bracelets
tight around your wrists
screaming your internal need of expressing colorfulness

and as i lean to say goodbye
you hesitate
and for an endless second we just stay there
stuck in a half-hug-half-handshake
me
getting high on your perfume
you
thinking only god knows what

and the way them demons peek from the edges of your eyes
it makes me wanna play without safewords

nuova giulia

интересно е колко мисли могат да ти минат през главата докато чакаш обаждане. особено, ако  то закъснява.
интересно е как едно докосване може да промени коренно чувствата ти.

he says
'sometimes I actually feel the need to fall in love..
do you?'
and I say
yes.
and with a nod of my head,
we have a deal.

the best is yet to come

не че имам някакво съмнение по въпроса.

постоянно мисля за пътувания. денонощно.
когато не мисля за кино, мисля за билети, самолети, влакове, автостоп, магистрали, градове, предстоящи да бъдат превзети.
strangers.
седя пред картата с часове и пресмятам разстояния, търся бензиностанции, градски автобуси, потенциални приятели.
или просто седя с часове пред картата. винаги ми е било любимо занимание, с тази разлика, че сега е реално. всяка идея бързо се превръща в решение, съвсем окончателно решение с билет и план. не прекалено подробен план, разбира се.

искам да си облепя стаята с карти,
но не искам, няма смисъл, защото се отдалечавам все повече от домовете си. пренадлежа на тези стаи все по-малко и е странно как точни тези най-стабилни места, където винаги ще имам подслон и добри приятели, стават все по-преходни, а аз се чувствам най-сигурно и уютно и стабилно  и у-дома в непознати градове само с раница на гръб.

искам да облепя душата си с пътни карти, защото аз съм си единственото непреходно нещо, което притежавам. но не, тя вече е облепена.

от време на време се чудя дали съм достатъчно силна да го направя, психически, и си мисля, че сигурно след години ще имам моменти, когато се съжалявам за всички места и хора.
но в момента това не е бягство от нещо, търсене на нещо, осъшествяване не мечти, нужда да бъда смела или независима, гъзарщина. точно в момента, просто това съм аз. това е най-най-правилното нещо, единственото приемливо решение. това е истината, която ме изгражда.
точно в момента аз съм у дома в несигурностите, непознатите, спонтанностите, пътищатa

time isn't made for waiting...

светът ми се завърта отново само за броени часове, точно когато мислех, че всичко се е успокоило поне за няколко месеца
и рева докато вървя по улиците, обаче не от тъга, а от вълнение
и изумление как може съдбата отново така перфектно да си играе с мен
2012та не спира да ме изненадва
имам чувството, че бяхме във венеция преди векове
а като си помисля, че това дори беше първото ми пътуване
всеки януари се обръщам назад и се чудя как е възможно да е толкова епично всичко и после поглеждам напред и се чудя как е възможно изобщо да стане по епично
и то винаги става тоолкова епично, че не е истина

най-големият ми проблем е, че не знам кой от всичките епични сценарии за живота си да избера
не мога да имам всичко
но мога да опитам

и заминавам за торино, пичоуе :РР
не мога, просто не ми е в сърцето да изпускам възможности, няма да си го простя ако не отида..

да, виня вас. виня вас за това, че не мога винаги да бъда себе си. и че това не е един по-добър свят.
вас. неодобрителните ви преценяващи погледи. сивите ви изгладени дрехи, които толкова внимавате да не се изцапат, да не се измачкат. навирените ви носове и внимателно притеглените ви думи. ненужните ви амбиции и евтините ви стойности. и начина по който се чувствате длъжни да ги налагате на другите, защото сте проядени от предразсъдъци. превзетото ви държание и мотото на нещастните хора - 'какво ще си помислят другите?'.
аз не се интересувам какво си мислят непознатите, затова не ви виня, когато ме гледате сякаш знаете всичко, а аз нищо.
но когато започнете да нарушавате свободата ми. когато предразсъдъците ви мислят вместо вас. когато целият ви начин на живот е грешен, но се опитвате да го наложите на всички. тогава виня вас, малки ограничени хора. че всички не са малко по-свободни.

хора, използвайте couchsurfing
той е толкова повече от безплатна нощувка
много много повече

прибрах се у дома (или поне мястото, което чувствам най-близко през последните две години) и всичко е същото и моите навици са същите и календарът ми от венеция още стои на юни и е почти сякаш това лято изобщо не е било обаче беше и аз съм толкова лека и щастлива и импулсивна и няма причина да не съм и ще е жалко ако всичкои умрем декември обаче ще е по-жалко за другите защото ние наистина сме живяли пък и след концерта на поетите мога спокойно да умра щастлива

whatever tomorrow wants from me...

боядисвам ноктите си в цвят различен от червено и е странно
и кожата ми е по-тъмна от тях. а тя принципно никога не е. по-тъмна. от нищо.

понякога ми става гузно от това колко съм щастлива, когато другите не са

едно от най-любимите ми неща е морски пясък върху дърво
и морски пясък в косата ми
и морски пясък.

обичам как в никой момент нямам никаква идея къде ще съм след 6 месеца или година и как винаги животът успява да ме изненада по-велико и от най-дръзките ми мечти, колкото и да съм се опитвала да предвидя нещата

не знам къде ще съм след два месеца. бедна ми е фантазията, убедена съм

in this moment i'm happy.. happy

обичам хората със суха изпечена кожа и бръчки около очите. когато се усмихнат, изглежда сякаш присвиват очи, за да избегнат блясъка от повърхността на гладкото море.
искам да имам много животи паралелно. защото искам времето и искам всичко, всичко. но принципно не ми е нужно нищо друго освен тук и сега. може да не са паралелни във времето, но аз имам хиляди реалности и всичките са прекрасни.
един ден съм в умрял малък град, сама с кошмарите от детството ми, на другия съм в колата на непознат италианец, който ми пее бийтълс и едит пиаф. после пропускам много сън, защото сме прекалено млади и прекалено свободни и прекалено живи, за да спим. и искам да съм от хората, които не се прозяват
казаха ми, че съм станала по-общителна.
това лято
съм спала на толкова плажове, поляни, чужди легла, дивани и подове, че просто не е истина
това лято
спах на музика
пуших лула
запознах се с купища яки хора
пътувах с непознати (и кучето им енчо, което е женско)
видях париж. живях в париж. обикнах париж. почувствах се у дома в париж.
пътувах на стоп
видях много непознати градове
най-после видях хекс хората, които всъщност познавам от години
четох ;Р
плувах по залез на перфектния плаж, с перфектното момиче
пътувах
вървях много
и вярвах много
бях свободна
бях луда
знаете ли, че в турския има специална дума за лунната светлина, която се отразява трепкаща във водата нощем?
това лято беше най-важното ми пътешествие към мен самата
пораснах повече от всякога. и същевременно станах по-малка, по-лека, повече дете от всякога
опознах себе си
отърсих се до голяма степен от границите, които сама съм си поставяла през годините, от комплексите, от страховете. а това беше огромна крачка
разбрах, че няма нужда да бягаш от себе си, от спомените си, от изборите си и от всички онези неща, които те преследват в нощите, в които не можеш да заспиш
когато си истински щастлив, те просто избледняват. престават да имат значение.
това лято открих какво е свободата за мен.
свобода е да бягаш по парижките улици, без да мислиш за нищо друго, освен безкрайната красота на света около теб. и да вървиш с километри и да посрещаш с искрена усмивка вероятността да трябва да вървиш през половината град в 4 сутринта, въпреки че едва си стоиш на краката. свободата е да не знаеш, да нямаш ни най-малка идея, къде ще бъдеш след половин час, с кого ще бъдеш, какво ще правиш. а само да бъдеш убеден от дъното на душата си, че ще бъде правилното място и правилните хора и ще бъде велико
най-пълното щастие на света е да усещаш вътре в себе си, че си точно там, където трябва да бъдеш. и да не искаш да си никъде никъде другаде в този момент.

reaully-diderot... reamur-sebastopol... etienne  marcel... chatelet.. reaully-diderot.. reaully diderot... mind the gap between the train and the platform...
цяла нощ един механичен глас повтаря френски имена в главата ми. чувам го насън с перфектния акцент, който никога не бих могла да повторя - така както съм го чула последно. виждам кръгчетата на линиите. всяко с определена цифра и цвят. цяла нощ се возя в метрото и после се събуждам и не знам къде съм
париж не е моят град. може би затова допуснах грешката да свикна с него.
или просто винаги са ме интригували чуждите градове, с чуждите страсти и мечти. може би просто си позволих да бъде моят град и с това да бъда друг човек за 7 дни.
човешката психика е странно нещо.
париж не е моят град.
и не е като да не съм виждала метро.
обаче имам онова гадно чувство, че съм забравила нещо там

сливен е малък и мръсен и ако не беше градът на детството ми, щях да го мразя. в един друг живот това беше моето място, домът ми. но в момента съм по-скоро адски благодарна, че познават един по-широк свят.
тези дни малко бягам от призраците си
париж не беше перфектен
париж беше един непознат, с когото се сблъскахме рязко, отблизо, непринудено
париж беше светкавично опознаване
само с карта и няколко билета за метро в ръка
париж не беше специален за мен. може би затова направих грешката да свикна с дъжда му
никога не съм искала така да не бъде лято
непонятно ми е колко адски хубаво ми беше цяла седмица да газя със сандали в локвите
не знам
париж беше объркващ
като непознат, с когото си се запознала прекалено непринудено, прекалено рязко и прекалено отблизо и по никакъв начин не можеш да осмислиш чувствата си към него
париж беше..
аз съм..
аз седя пред празната хартия, с вдъхновение от онзи вид, който ти подпира на гърлото и не те оставя намира, докато не се излее
защото имам какво да кажа
имам.

нощен париж

the seine is on fire
reflecting our fire-like dreams
of tomorrows with eiffel towers
and metro stations

we're not quite here right now
as we're with our fire-like questions of life
our cold hands tight around the wine bottle
as everything fades at the very last night

people are passing through our inner spaces
leaving marks on our souls
as our feet splashes in the rain puddles on champs-elysees

nothing is quite as perfect as our false expectations
except our dreams of the future to be
as the wind blows over the river
it's just us and our absolution
hoping to see twice everything there is to see

the seine is on fire
calling us like moths to the light
revealing our simple desire
of being free inside our minds

so when we leave with the dawn
maybe we will be crying unseen
as our secret desire's
to be that fire over the water
carried away with the wind


23:55               16.06.2012                paris