this day will die tonight and there ain't no exception

защото
живея всеки ден така, сякаш е последен
само така не съжалявам после
учила съм се сама
не дължа мечтите си никому
и ако времето ме краде
това е, защото съм му отдадена
не мога да си татуирам музика
мога само да я 
слушам, чувствам, следвам
и ако лятото си отиде
това е, защото съм го живяла
време е да оправим сметката
и да си ходим
чака ни някой друг бар
защото
дори и да сме живи
утре ще сме различни

there must be something else

"…не е възможно нещата, видени веднъж, да умрат още в същия час. тогава, ако се поразтърсим из този свят, сигурно някъде, може би в препълнените многокилийни восъчни пити, където светлината прилича на кехлибарена мъзга, събирана от овъргаляните в цветен прашец пчели, или пък в тридесетте хиляди лещи върху блещукащата глава на водното конче, бихме могли да намерим съхранени всичките цветове и звуци на света, от всяка изминала година…"

it's not the monsters under your bed...

не ме учете да бъда силна
аз никога не съм вярвала в дядо коледа
и никога не съм спала с плюшена играчка
не съм гледала под леглото
и не съм сънувала кошмари
аз нямам детство
не съм си позволявала да бъда глупава
затова сега все по-често ми се иска да съм глупава
и малка
и да се влюбвам като дете
все по-често ми се иска да съм слаба и обикновена

страх ме е да имам всичко
а аз го имам
и ме е страх
замъците ми се разбиват в скалите
къде случайно
къде някой друг ги разбива
къде аз ги разбивам нарочно
затова не строя замъци
и никога не съм обичала начина,
по който те сами се строят
била съм тук и знам
всичко става със самовнушение
но ме е страх
че се налага да си подреждам живота в кутийки
не съм чак толкова страхлива
просто вече не съм наясно какви замъци имам и откъде съм ги взела

и аз не се разбирам, спокойно.

п.п.: след като вече четири години се боря с разстоянието постоянно, айде да не ми казвате, че ще съжалявам, че не избирам кариерата.

адски трудно е да се намери покрив, на който да можеш да излезеш, дъъ... но терасата с този изглед ми се отрази добре като за начало :)

гони ме истерията на незавършените дни и застоя
но не съм просто в застой
по-страшно е
абсолютно изгубих чувството някъде
и само се опитвам да хвана залеза над покривите
или нещо друго разтърсващо
но всичко ми се изплъзва деликатно от пръстите
и чувствам единствено времето
много изплъзващото се време
и съм отчаяна
не знам какво да правя
може би трябва да се кача на някой покрив
или да чакам есента
знам само
че много искам онова чувство
на покривите, терасите, изгревите и зимните утрини
музиката ми не ми стига
освен това пак настъпи времето на годината,
когато пиша най-много
а го осъзнах току-що
и абсолютно не мога да пиша
и
съм отчаяна, да

имам нужда от промяна. пак. сигурно няма някой, който толкова да мрази промените и в същото време толкова да се нуждае от тях. 
пак не мога да пиша. нищо. чувствам се празна. дори не мисля, какво остава за писането. тъпите игри във фейсбук са тъпи, но тъпото е, че стряскащо много ми напомнят на целия живот. не ми се орат нивички, по дяволите.
и се отървете от мен преди да започна да говоря за музика. по някое време започва да (ви) става досадно.
и съм си добре сама. напомняйте ми го в безумните моменти, когато ми се иска да имам домашен любимец(=мъж).
и вярвам в хомосексуалната любов. убийте ме, но. в миналия си живот съм била гей. :Р

"На сто мъртви случки се падат по една-две оцелели. Тях извиквам в мислите си предпазливо, само от време на време, не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ. Тутакси спирам, бързо отклонявам мисълта си; е искам да изморявам спомените. Напразно е – идния път, когато се върна към тях, повечето ще са застинали."



"А после отведнъж нещо се скършва. Приключението е свършило, времето си възвръща делничната вялост. Обръщам се – зад мен красивата благозвучна форма потъва в миналото. Смалява се, помръква, спаружва се, краят и началото вече се сливат. Сподирям с поглед златната точица и си мисля, че дори да съм бил на косъм от смъртта, дори да съм загубил богатство или приятел, бих приел да изживея всичко повторно, при същите обстоятелства, от край до край. Но приключението не се възобновява, нито пък има продължение."

Жан-Пол Сартр