не знам. не знам. не знам. нищо. абсолютно нищо.
чувствам се като в предпоследната сцена на аризонска мечта. най-важното е, може би, че не знам какво искам. не е дилема. не знам какво искам от живота anymore. никога не съм била амбициозна за кариера и пари, но съм била амбициозна за мечтите си, за чувствата си, за всеки красив миг, който мога да си открадна. а сега... нищо. сякаш... изразходих мечтите си. получих всичко прекалено рано и прекалено лесно. получих, изживях и продължавам да изживявам всичко, за което някога съм мечтала и много неща, за които дори не съм и мечтала. и не е достатъчно. мразя това качество на хората. че винаги искаме повече.
винаги съм казвала, че най-точната индикация за щастие е, че в този момент не ти се иска да бъдеш някъде другаде с някой друг. и в редките моменти, в които съм искала да бъда другаде, винаги съм знаела точно къде искам да бъда и съм го постигала. просто съм следвала чувствата си и съм правила това, което ме прави щастлива.
проблемът е, че от известно време не просто не искам да съм тук, но и не знам къде искам да съм. проблемът е, че обиколих азия с момчето на не-мечтите ми и през повечето време исках да съм някъде другаде. и нямам решение, защото проблемът е вътре в главата ми.
имам нужда от вдъхновение. не се харесвам такава. мога да обвинявам азия, че е грозна и скучна, но едва ли тя е виновната. страх ме е, че ще отида във венеция и няма да усетя нищо. липсва ми онова аз, което спи на отворен прозорец зимата, за да може да чува шума от улицата и бученето на машините, с които я мият нощем. отдавна не съм го правила. не помня в кой момент забравих да го правя.
трябва да си припомня някои неща.