PLACEBO - 24.06.2009 !

големият ден, с един ден закъснение. 
часът минава осем, но още е много светло и много горещо. мястото не е прекалено просторно, но е приятно и отбелязвам, че отвсякъде се вижда добре. подгряващите Expatriate са започнали, но освен малка група хора пред сцената, никой не им обръща внимание. сториха ми се добри, но с това чувство за предстоящи Пласибо и аз ги идостоих само с един по-близък поглед.
в девет без петнайсет, вече с малко трудности, си пробивам път към сцената. намирам си място откъм дясната половина, закотвям се и чакам. горещо е, всички се натискат и усещам, че краката вече ме болят. по сцената се разкарват някакви типове и оправят кабелите. от другия край на публиката за чуват приглушени викове и от време на време се надигат крясъци и пляскане, но аз си бях казала, че няма да повярвам, докато не видя Брайън пред мен и докато не чуя Kitty Litter с ушите си.
девет и двайсет. започват да мигат огромни надписи PLACEBO, публиката гръмва ии – ето ги, копеуее! сега вече мога да повярвам.
kitty litter и на на мен ми трябва въздух и време, които нямам, за да се осъзная. Брайън е с бяла риза и елече, като на онази снимка с виенското колело и първата ми мисъл е няма ли да му стане горещо. косата му е вързана на опашка и е готин, естествено, и е точно като по снимките и по клиповете.
между песните се извинява за отлагането предишния ден и добавя нещо класическо, като колко се радва, че ние сме тук и те са тук, а публиката се скъсва от викане. добре де, и аз се скъсвам от викане.
ashtray heart. какво да кажа... дим, прожектори.. Пласибо. 
battle for the sun. всички са си научили урока и знаят песните. не вярвам в това циклене на сетлиста, но пък не ни остава някакъв избор, когато албумът излиза две седмици преди концерта. до мен някакъв пич пее dream brother, my killer, my lover и ме напушва смях.
на sleeping with ghosts наистина... умрях. беше прекрасно. на ‘Damn the government, Damn their killing, Damn their lies’ , damn е заменено с fuck и Брайън го изпява много емоционално, показвайки среден пръст също толкова емоционално. soulmates never die… класика.
на follow the cops back home малко си почиваме.
и после... ‘this is a song about a guy called Julien!’ aaa! не мога да повярвам на ушите си. you can run but you can’t hide, because noone here get out alive……slow motion suicide.. slow motion suicide.. slow motion suicide… slow motion suicide… след две седмици, през които това ми е циклило в главата, без преувеличения, поне 1000 пъти, да го чуя наживо е просто убийствено.
няма да коментирам целия сетлист. Meds, Black-eyed, Special K, Song to Say Goodbye. класика.
на The Bitter End вече си загубих гласа.
на последната песен всички крещят като за последно. Брайън минава от единия до другия край на сцената, при което се надига нова вълна. казва ‘you were fucking awesome tonight! thank you!’, покланят се, и това е... Пласибо, копеуее!
нямам достатъчно думи. беше страхотно. публиката беше страхотна. беше пълно с готини хора. и възрастовата граница беше неочаквано висока. сетлистът беше страхотен. най-приятно ме изненада Julien, защото беше от несигурните песни и не я бяха пяли на последните три концерта. Брайън беше страхотен. определено може да пее наживо и направи невероятно шоу. мисля, че най-великият момент беше на Battle for the sun, най-последното I will battle for the sun. всички го изпяха в един глас много бавно, много ясно, много страхотно и прозвуча някак много оптимистично. освен това искам да отбележа, че по принцип много харесах новия албум. не отидох само заради sleeping with ghosts, макар че бих го направила.
в момента краката още ме болят и говоря тихо, но щях да издържа още толкова, жалко че свърши. беше незабравимо.

и съм наясно, че обективност не съществува
така както не съществува истина и неистина
а ези и тура са двете лица на една и съща монета,
в края на краищата.

примирете се
нищо няма да е лесно
преди да изкатерим стените си
и да изтрием боята от устните си
лесни неща няма
докато в главите ни всичко е трудно,
в ръцете си събираме само прах,
а носталгията е по нещо, което не сме притежавали

изборите са най-тънкото изпитание
като нож с две остриета
или затворен кръг.
истините винаги са повече от една
грешният отговор е този, който ни прави по-малко нас

четем моретата във очите си -
ти. аз. нощта. и нашето лято.

лежим във нощта -
ти. аз. и нашето лято.
нощта ще ни завърти главите
и ще си отиде.
ще ни я отнеме зората.
и ще дойдат други нощи,
но с друго сияние.

смеем се с нашето лято –
ти. аз. без нощта.
лятото ще омагьоса сърцата ни
и ще си отиде.
ще остане споменът.
и ти.

обичаме –
ти. и аз. но без нашето лято.
ти ще изтръгнеш част от мен
и ще си отидеш.
ще те отвее вятърът
от живота ми.

аз ще остана -
не-цяла, със завъртяна глава и омагьосано сърце.
и ще търся 
теб.
себе си.
нощта.
нашето лято.

изгубих се в бездумието си 
и се стреснах, защото 
не знам, сигурно хората, които не пишат, 
се чувстват така 
но аз не мога без да пиша 
и без да говоря 
ще умра, ако не пиша 
и се стреснах 
да не изгубя думите завинаги 
и беше много стряскащо 
затова трябва да пиша 
много 
дори да казвам само глупости 
имам нужда от глупостите си 
защото съм недовършена без тях 
всъщност дори не съм започната 
как можах да си помисля 
че нямам какво да кажа 
аз съм нищо без думите си 
и сега искам само да се удавя в тях
да се удавя

placebo - bright lights

ще спя на отворен прозорец, ще сънувам тавански стаи и покриви, и кораби, няма да стъпя на земята, няма да приема живота на сериозно, няма да приема смъртта насериозно, няма да започне да ми пука за тъпите ви амбиции, няма пък. не се давам толкова лесно.

изгубвам се някъде дълбоко в лятото. и ми е толкова трудно да вляза в пласибо-настроение, но няма да ги пропусна само, защото не съм в подходящ период. а депеш не мога да ги слушам. прекалено много човъркат в мен след като пратиха всички за зелен хайвер.
и... не мога да пиша. не мога да пиша дори постове тук, какво остава за поезия. надявам се, че... е просто малък(?!) период. дъъ... не, че съм празна. и не че нямам нужда да споделям. просто не става и... дъъ...
а лятото.. лятото е...