снощи бях толкова ошашавена, че забравих, че щях да разказвам
за приключенията ми с градския транспорт вчера сутринта.
та, значи, замъквам се аз до спирката и си чакам автобуса. по едно
време, както винаги, се задава, и спира точно зад един друг. и аз,
както винаги, бързам да се кача първа. не се заглеждам в табелата
с номера, и без това рано сутрин, когато съм недоспала и съм седяла
до малките часове на компа, не скивам на повече от един метър.
влизам със замах и се оглеждам - едно момиче от деветите ни
класове. добре, значи все пак е моят автобус. казвам 'добро утро',
сядам, пускам мп3то и се отнасям на някъде.
по пътя ми прави впечатление, че повече хора слизат, отколкото
се качват(обикновено няма място игла къде да падне), но само
толкова. докато след 15тина минути не забихме в една малка
уличка и не остана никой. последна спирка. е, аз продължавам
да не се усещам още няколко секунди, докато момичето от
нашето училище не се приближава със стреснато изражение. аз
си вадя слушалките от ушите и гледам тъпо. добре де, няма начин
да съм сбъркала, нали и тя е в автобуса!
слизаме докато шофьора не ни е изпъдил вече. оказва се, че, моля
ти се, номерът не бил 19D, а 9D. 1-цата и двете сме я проспали.
както и да е, хванахме едно микробусче и бяхме в училище дори
по-рано, отколкото обикновено. голям смях падна.