сънувам алармата на телефона и се стряскам насън...и толкова ужасно проклето страшно ми се спи,че искам само да затворя очи и да заспя завинаги...още повече,когато в съзнанието ми се прокрадва мисълта за един измъчен ден...надигайки се от леглото осъзнавам,че тази сутрин е различна и всичко се повтаря...парфюмът ми мирише на ноемврийски дъжд и сълзи-много горещи сълзи...и тази сутрин,за пръв път от месеци,отново се събуждам със сълзи в очите...и не,че няма да се оправя...просто си спомням онова далечно почти забравено стихче,писано от онова далечно,почти забравено същество,наречено Тру(но не аз)...просто с болка си спомням,че аз съм истинска,когато съм недоспала..и естествено ме плаши,че съм истинска с тези сълзи...
а сълзите,за бога,са горещи и отчаяни както онези,старите...естествено,че ще намеря сили да се усмихна,много неща се промениха...само се страхувам да не падна отново...не,не....страхувам се,че този път няма да има кой да ме вдигне...защото вече/отново губя всичко и всички...няма го онзи/онези,които да не си представят живота си без мен и това боли...въпреки,че искам много,знам...
моля ви,някой да ме накара да искам да бъда обичана...защото вече не намирам смисъла.губи ми се някъде по пътя.и слънцето отдавна не топли студените ти коси.само песен и аромат напомнят за истинската теб,която не съм виждала от месеци.очите ти не-е-ясно-какъв-цвят си играят с душата ми и ме карат да бъда като теб.защо не ме убедиш,че си човек?аз вече не мога да те гледам като такъв...прекалено си ми студена и безчувствена.съжалявам.наистина се съмнявам,че нещо може да те нарани.а защо съм стигнала до този извод ли?ти си ми дала повод...обичам те.но не ми пука.невъзможната не е същата,а и аз вече не съм толкова възможна.факт.