the last one standing

баси, какво й има на есента...
всички са в лошо настроение, а аз нямам какво да кажа. просто нямам какво да кажа. всички толкова са се вкопчили в изминалото лято, и така не искат да го пуснат, че... не се учудвам защо толкова мразят есента. а тя с нищо не отстъпва пред другите сезони... въпрос на гледна точка и моментно състояние :/ за съжаление.
междувременно аз съм се вкопчила в моя септември и си го гушкам като малко дете с плюшена играчка. много си го обичам (точно този септември, 
защото не си спомням някога да съм обичала септември) . 
още в началото си казах, че не искам да ме будят, когато свърши, 
а ще си го изживея като хората. и си го изживях съвсем прилично. и...
ще го пусна, когато дойде време. : )

рисуват ми се плочки и пътища.
и море ми се рисува.
катери ми се по етажи и стълбища,
по чужди сгради ми се катери.
и по непознати пътища.

мирише на есен и дъжд.
и на сълзи мирише.
но и на смях.
и най-много на море мирише,
и на нас.

описват ми се мокри улици
и есенни приятелства.
пее ми се за тежки облаци
и хладен вятър,
стари спомени
и обстоятелства.

пише ми се за мъгла,
дъжд и студени изгреви.
за наводнени градове ми се пише.
и за наводнени сърца,
и пресъхнали очи.


п.п.: аз си чакам мнението. и без това трябва някой да ми подреже крилцата малко, защото прекалено много взех да си харесвам стиховете.