може да съм малка, може да не знам кога да спра, кога да говоря, кога да мълча, но поне съм истинска. винаги съм гледала в огледалото и съм мечтала да бъда нещо друго. но отдавна съм научила, че не мога да бъда различна. познавам се. и колкото и да се опитвам да подражавам на някого, да говоря различно, да действам различно, накрая пак си оставам гола и истинска.
и това е нещото, което ме успокоява най-много.
защото много мразя да се повтарям с някого, но когато обичам морето до непоносимост, ще си го обичам дори и целият свят да започне да го боготвори. и какво ме интересува, че слушам същите песни като някой друг? това си е моята музика, нали си знам, че ги слушам, защото ми харесват, не защото... харесват на някой друг. и когато пиша за едно чувство, пиша за себе си. никога не пиша за другите.

може да не притежавам нищо освен думите и песните, но поне думите не са фалшиви, а песните са от сърце. та нали това е най-важното?