понякога се сещам за нея... всъщност много рядко. прекалено рядко. последно се чухме по телефона преди... година? не, сигурно две... това беше най-краткото, най-простичкото, най-красивото приятелство, което съм имала. няма да забравя как се бихме с едни шишета с вода^^ и синята й ластика за коса, за която сега се сетих и нямам понятие защото я помня толкова ясно. и тоалетната на библиотеката... най-уютната тоалетна^^ и сега като чуя шума на онези вентилатори и имам чувството, че.. тя ще изскочи зад ъгъла.
човекът, който ме научи, че не са нужни думи, за да се разбираш с някого. тази, за която написах първото си стихотворение, на стълбите във входа й, и после го преписах в тетрадката й за спомени, въпреки че нямаше как да го разбере. тази, която и до днес ме вдъхновява със смелостта си.
и ме научи да играя на онова, не билярда, не джагите, ми другото... 
тази, която ми подари обеци със сини камъчета 
и каза, че за пръв път купува подарък със собствените си пари.
още пазя кичур от косата й.. тя дали пази моя?
и първото сбогуване, на което съм плакала...
тази, която просто ме прегръщаше и повтаряше десетки пъти "няма да те забравя, няма да те забравя, няма да те забравя, няма да те забравя..... не ме забравяй..."
и парфюма й пазя. ах, парфюмът й...