somewhere in time

не е полезно човек да се застоява на едно място, защото се привързва.
или може би е точно обратното и не трябва да обикаля постоянно,
защото се привързва към много места и става още по-зле? хах.
тъжно е някакси и страшно бих искала да си го обясня с пубертета,
да затворя темата и да се правя на голяма и силна, но истината е,
че думата "носталгия" беше една от първите, които осъзнах
и усетих от собствен опит. 

ако карам по хронологичен ред...
първото ми море беше в Китен. бях на три. и знаете ли кво?
помня всичко. оттогава ми е страстта към морето. помня как после
леля разправяше на всички как още с пристигането съм хукнала
към водата и съм била сякаш родена да съм в морето и не съм
излизала на брега(много по-късно разбрах, че другите деца се
плашели от водата.)... и точно така си беше! а това, което най ясно
помня, е плажът..

следващата година беше Варна и също го помня, обаче главното,
което е останала в съзнанието ми е едно момиче, което падна от
стълбите на хотела и си счупи крака, и невероятно мръсните плажове. х)

после, трети клас, град Обзор. там плажът ми е пълна мъгла,
но затова пък къщата, в която бяхме, ех... след това,може би за пръв път,
нещо съзнателно ей така ми липсваше... къщата беше да две части
и едната част беше на два етажа, другата на един. вечеряхме на
покрива на първия етаж. плочата беше нагрята през деня и обожавах
да ходя боса по нея..правеха една странна шопска салата, така и не
можах да разбера защо, но се различаваше от останалата и, за бога,
десет години от живота си давам да седя пак на онази маса и да ям
такава шопска... на по-следващата година пак ходихме в Обзор,
но не беше същото. никога не е същото. бараката за палачинки в
двора е друга, няма го тигровото коте(отдавна е пораснало и е
изчезнало), а шопската салата е най-обикновена..

за Несебър и аз не знам какво да кажа.. говорила съм за залязващото
слънце над онези пясъчни дюни.. просто нямам думи. 
това е картина от сънищата ми. искам да го нарисувам, да го опиша, 
но не мога. 
като нещо от предишен живот. подобни неща само съм сънувала.

и, ествествено, Стара река. не знам дали ще ми стигнат силите
да кажа нещо и за това място. един хълм, така, точно като по филмите,
с две гърбици, стара къща на по-високата и ябълково дърво на
по-ниската. и посредата безкрая... там също сме ходили на почивка
много пъти. разбира се, че беше различно след първия път.
от всички животни в двора беше останало само кучето,
а къщата вече се даваше под наем...

обаче, все имам чувството, че се отклоних от първоначалната идея.
а искам и да вмъкна тук някъде, че мразя големия град.
сливен не ми е липсвал, но отдавна съм оценила преимуществата
на малкия град. липсват ми хората - онези, които съм забравила
и онези, които никога не съм познавала. най ме е яд за тези последните.
точно както местата. едни такива преходни. минават и заминават
и остава само едно 'ако'. и, ще ме извинява всичко опимистично
по света и у нас, но така и не можах да възприема израза 'остават
красивите спомени' и вариантите му(особено 'спомня си с радост
за миналото'). спомените болят, бе, хора! не се научих да мисля
с усмивка за миналото и това е. всичко ми липсва. винаги ми липсва.
не съм човек на бъдешия момент, какво да направя.

и, въобще, пак се отплеснах, но както и да е.
и пак не стана както исках и пак пропуснах, нещо, но както и да е.

общо взето, проблемът ми(или може би привилегията?!) ми е, че много
бързо свиквам. за два дни свиквам със всичко. това е добре,
защото мога бързо да свикна с всякакви промени.
но от друга страна утре сутринта няма да ми се обадят да ходя на кафе, нали?