неадекватна и недоспала съм
непростено ми е да бъда себе си.
аз съм теб и ти си мен винаги, но само насън,
заровени в ранното почукване по стъклото. къде си?

а съм на ръба на някаква синя няма сутрин,
непосредствено до теб. схваната, изтръпнала.
някой е влизал в сънищата ми, крил се е
а измореното ми аз повтаря: "накъде си тръгнала?"

а морето наистина не иска да чака.
нося пътища в себе си, неизвървяни.
няма време дори и само насън.
къде си?
аз съм тук, със своите стени непреодоляни
със своите трънливи и кални пътеки
неизвървяни
със своите мечти и забързвания
защото няма време
дори и само насън.


имам някаква странна муза, но пък не мога да я изразя. *гръмва се*
прекалено е слабо. *пак се гръмва. за всеки случай. :Р*

-----------------------------------------------------------------------

междувременно, вече и аз одъртях. пфу. не знам, чаках този момент
с някакъв страх. от две години го чаках със страх. 17 винаги е била
идеалната възраст. на 17 морето ти било до коленете. винаги съм
си представяла, че на 17 ще бъда някоя гъзарска готина кака, ще
имам приятел с мотор и кожено яке, и само ще си крещя с нашите
кога да се прибирам. ама не е точно така. не, че не съм доволна от
живота си, не. и дори можеше да не ми направи впечателние, ако
се чувствах на 17. ама не се. дори и на 16 не се чувствам. толкова
съм... малка? да, чувствам се малка. някъде на 15 сигурно. имам
нужда от време, но кой ми го дава?