that wind...

"The autumn wind was gusting hard, dancing the dust around the square. It smelt of smoke - not Paris smoke, but the smoke of my childhood, not often remembered - a scent of incense and frangipani and fallen leaves. There are to trees on the Butte de Montmartre. It's just a rock, its wedding-cake icing barely concealing its essential lack of flavour. But the sky was a brittle, eggshell colour, marked with a complex pattern of vapour-trails, like mystic symbols on blue."

може да ви звучи познато, а може и да не ви.
бонбонените обувки.
ако някога пиша, ще пиша така. страшно много описания, без да става скучно. а създава една такава атмосфера... ех.
на трийсета страница съм и се разтапям на всяко изречение. бях забравила колко обожавам начина на писане на джоан харис.  не знам действието нататък как е, но не ме и интересува. обожавам стила на всяка дума, израз, описание, сравнение. докато при другите книги гледам цялостното развитие, тук ме пленяват отделните неща.

и, да, говоря за себе си. далеч съм от мисълта, че особено много хора ще сметнат книгите на джоан харис за страхотни и впечатляващи. но аз съм пристрасна. :) и съм безкрайно щастлива и у-дома, въпреки гадното настроение, в което бях тези дни.