stupid me

моята музика е красива
но моята музика не приляга на улиците ми
моята музика е за един друг живот
за който нямам път
моята музика се отразява единствено
на вътрешната страна на клепачите ми
когато щом затворя очи
е по-светло
отколкото като ги отворя
моята музика не е моя
както нищо нищо нищо не е мое

не съм се депресирала заради разстояние от години.
чувствам се ужасно малка, споменах ли?

ще пътувам и е хубаво да знам, че тази вечер няма да си спя в леглото. това е... нещо като завръщане у дома. или поне завръщане на единственото място, където не се чувствам окована.

красивите хора не трябва да умират, красивите хора не трябва да бъдат забравяни, красивите моменти не трябва да минават, красивите чувства не трябва да губят смисъла си. не знам защо не мога да се примиря с времето. искам да вярвам, че някъде там има смисъл. че не всичко се губи. че някъде във времето и пространството има миг, в който аз винаги ще съм на петнайсет, винаги ще звучи to the moon and back и винаги ще пазя онова чувство. или че винаги ще съм на осемнайсет(чувствайки се на петнайсет), телефонът ми винаги ще звъни с ashtray heart и това винаги ще е моето пласибо лято.
страх ме е, че ако позволя минали моменти да ме наранят, само защото са минали, няма да мога да си стъпя на краката скоро. самовнушението е сила, но щом си позволиш и най-малкото колебание, се срутва.

стаята е хладна

мирише на евтин сапун

и чаршафи, изкарани от някой гардероб

навън въздухът е влажен и неподвижен

задава се буря

наоколо се носи нещо странно

и сякаш усещаш наведнъж всички места, на които си бил

няма вятър по-скоро е абсолютното безветрие

това, което крещи в ушите ти да заминеш

сега веднага, с кола, с влак,

дори с крака! върви, бягай

направи нещо срещу тази мъртва тишина

battle for the sun

родени сме на края на света
във време на промени
отнемащи безкрайността
музиката е изкуплението
на нашите души
когато можем само
да останем честни
във нашите думи
и верни
на нашите песни
бъдещето е някъде там
в нереалността
когато можем само
да се борим
за нашите слънца
и за нашата надежда
когато
останали са само нашата музика
и нашата поезия

а аз... колкото и да бягах, се оказвам малка пишяща фенка на пласибо, която пише евтини стихове по блогове, които никой не чете. просто съм готова да се разрева по случая, но. факт. иронията е, че повече от всякога имам чувството, че музиката и поезията е единственото, което имам.

и тази вечер ще си легна без поезия
ще си легна не-цяла
и няма да намеря себе си в нощния град
ще крещя наум
ще крещя песни наум
ще си легна
без да спя
с безсъние насън
защото ме няма никъде
няма ме, разбираш ли
ще крещя песни насън
и чужда поезия
и дори от гардеробите
да наскачат кошмари
неуязвима съм
защото ме няма
няма ме в думите ми
липсва ми да залагам себе си в тях
но не
истинските творци
не използват живота си
ще крещя себе си насън
без сън
защото тази вечер ще си легна без поезия
не-влюбена и не-довършена

загубих бройката на овцете

david bowie - velvet goldmine