започвам да мразя скиновете си на операта с големите градове и нощните улици. ще разочаровам всички, с едно изключение, но съм готова да си играя с бъдещето си. мисля, че трябва да го правим по-често, защото животът е една смешно абсурдна игра и няма да спре да бъде такава, колкото и насериозно да го взимаме.

не мога да намеря покривите си в себе си в последно време, но вярвам, че ще си ги върна, когато му дойде времето, защото в момента ми е никакво и не ми е до тях. но ме е страх, да.