поезията не винаги е в думите ми. по-често е във внезапните ми усмивки. в стъпките по тавана. в кино лентите ми. във вечните кадри пред очите ми. в тънката граница между минало и бъдеще, която толкова често се разтапя и избухва във вид на сълзи. в красотата на дните ми. във всички слънчеви лъчи, на които съм пяла. в модерните магии, за които съм писала и за които не съм писала. в сенките под прозореца, миризмата на палачинките ми. в музиката ми и в смеха ми. вътре в мен. поезията е всеки един миг. всяка една частица от сърцето ми. дори когато мълча.

не ми е до думи, затова ще мълча. но ще бъда много поетична в мълчанието си. : )

имам много неща за казване. започвам да пиша пост сигурно за десети път тези дни. но няма да кажа нищо. в края на краищата, за пръв път искам да го запазя само за себе си. това, което става с мен, си е само за мен. прекалено лично. трябва да бъда сама в това.

имам спомен за малка прашна тераса, на първия етаж над оживена улица. може би пешеходна. будка за вестници и разбити плочки. мога да видя плочките. и липи, които сякаш искат да влязат през прозорците. късно лято. оранжевата светлина на ярко залязващото слънце, горяща между липите. шумовете на късен следобед. много минувачи, разговори, викове, деца, затръшване на врати, далечни клаксони.
и босите ми крака върху топлата мозайка на терасата.

не знам дали е спомен от някой минал живот или от бъдещето или е нечий друг спомен, но е в моята глава и съм толкова сигурна, че е истински, колкото и съм сигурна, че на такова място не съм била.

животът ми е толкова много места, всички и никое, от които мога да нарека дом. толкова хора, всички и никого, от които мога да нарека вечни.
so… why not?
този път взимам нещата в свои ръце и знам, че съдбата ме подкрепя.
and it feels soo good, you know?
като изгрев. като мечта.
и не знам нищо, но вярвам във всичко. и вярвам в себе си.


викс, знам, че ако имаше лайк бутон, вече щеше да си го натиснала. :Р