дните са много дълги, когато започват по изгрев
и имат магическата способност до залез да се превръщат в седмици
(освен ако нямаш да вършиш купища работи. тогава стават минути)
отказвам да повярвам, че вчера бягахме през двора със завързани очи
оттогава изживях хиляди живота
не спя спокойно
не мога да запуша устата на мислите си
не ми стига времето в будно състояние, за да осмисля всичко
но и без това се уча да спя малко
има прекалено много красиви неща за останалото време

what my soul sings

аз съм най-щастливият човек на света.
прибирам се след свободен следобед, прекаран в особено продължителна игра на trivial pursuit с компанията, и за пръв път от доста време не бързам да си пусна филм или да хвана някоя книга с мисълта, че пак не съм свършила нищо полезно. понякога е полезно просто да седиш с готини хора и да не правиш нищо цял ден.
тази седмица слушам трип-хоп и се усмихвам. имам всичко, което някога съм искала (с едно изключение) и хиляда неща, за които дори не съм и мечтала. имам изкуство. купища изкуство. толкова много изкуство, че чак няма друго освен изкуство.
наново се уча да пиша и да бъда изобретателна. бях отвикнала, но сега е някак задължително. и е хубаво. (а джон кийтинг може да яде чували с ряпа пред новите ми преподаватели)

имам много книги със странни заглавия и нито една не прилича на учебник. на моменти ме е страх мъничко, но е хубав страх.
слушам
lead the way
lead the way
show me the answers I need to know

what I'm gonna live for
what I'm gonna die for
и сякаш за пръв път истински осъзнавам, че това нещо е киното.

седя срещу стар вентилатор в малката ти таванска стая и пуша ментолови цигари. ти не обичаш хартиените стени и начина, по който всичко потреперва, когато влаковете минават под прозореца ти, но за мен е прекрасно. седя и те гледам. а ти си се излегнал по гръб на малкото легло, с китара в ръце, и си много красив, небрежно подрънквайки песен на металика.
седя и се надявам, че може би този път. може би този път ще е истинско.

the real thing

оглеждам се и
всички пишат по-рядко, споделят по-рядко, мечтаят по-рядко. и всички, като мен, тихо се оправдават, че просто живеят повече и мечтаят наум. но това не е много вярно, не в този смисъл.
страх ме е, че ще изгубя себе си някъде по пътя и няма да разбера. затова, когато хващам най-близката тетрадка и изписвам първата страница, с онова полузабравено, подобно на влюбване, чувство в стомаха,
сядам и плача
от вълнение

behind me now, the winding road they sing of

нещата се нареждат. това гадно лято е към края си, ще уча в най-яката специалност на света и вече май мога да се успокоя и да бъда щастлива. а то не е толкова лесно след не-знам-колко-но-адски-много време седене на тръни, и проблеми, и глупости. но тази сутрин се събудих с онова чувство на безпричинна еуфория(което ми липсваше, липсваше) и май всичко ще бъде наред... :)

..and even the way that they mirror my own..

понякога ми се иска да грешах по-често в чувствата си, да бях по-глупава и да не знаех кой си струва и кой не. гадно е да бъдеш сигурна, че си права, когато имаш нужда от надеждата, че грешиш.
иска ми се някой да имаше по-добри решения от моите, вместо да повтаря разсъжденията ми и накрая пак да се спасявам сама.
та, такива работи.
внимавайте какво си пожелавате.