Sunday, November 20, 2011

опашката на леопарда

обожавам живота си. сигурно го казвам за стотен път, просто... искам по някакъв начин да можех да изразя колко прекрасно е всичко около мен.
нощите в яки клубове с евтина бира и адската музика. и начинът, по който в три сутринта по улицата има повече хора, отколкото някога е имало едновременно по главната улица на сливен.
дните на таванския етаж в стаята с ниските прозорци с изглед към босфора. покривът.
хората. разговорите за Триер и Тарковски рано сутрин.
изкуството. рисуването. писането. неверояните преподаватели. невероятните неща, които учим.
винаги съм вярвала, че магията на едно магическо нещо загубва силата си, когато разбереш как действа. като разкрит фокус. обаче тук е точно обратното. все повече се влюбвам, не толкова в самото кино, колкото в малките магии вътре в него, в процеса на изграждането му, в техническата част.
и съм много много щастлива. имаше моменти, в които се чувствах като селянин, който иска да пилотира ракета, само щото харесва ракети, ако ме разбирате. обаче това беше отдавна. сега просто вярвам, че мога. мога много неща.
толкова дълго не съм използвала фантазията си, че сега е трудно. но е хубаво. сякаш тъкмо съм излязла от затвора и светът е в краката ми и се уча наново да мечтая.

2 comments:

невъзможна said...

нямаш идея колко горда се чувствам като чета това (:

Blue Faith said...

:))) а аз много те обичам.