по един странен начин се чуствам виновна, когато напускам
'какво, не ме ли хареса?'
'харесах те'
'тогава защо тръгваш?'
'трябва'
'но ме харесваш. и винаги ще ми дължиш нещо за това, че не остана'
и същевременно
точно това начало и край на новите места, на новите хора, на новите преживявания
ме правят най-свободна и истинска
светът е прекалено необятен
за да мога да се огранича в един живот, колкото и да е прекрасен
когато мога да имам много реалности
много места
много хора
и аз мога да бъда много хора
но и да бъда все повече себе си
с онази почти постоянна еуфория
която усещам в стомаха си като пеперуди, като влюбване
която един ден ще бъде толкова силна
че ще отлепя крака от земята
и ще полетя