постоянно мисля за пътувания. денонощно.
когато не мисля за кино, мисля за билети, самолети, влакове, автостоп, магистрали, градове, предстоящи да бъдат превзети.
strangers.
седя пред картата с часове и пресмятам разстояния, търся бензиностанции, градски автобуси, потенциални приятели.
или просто седя с часове пред картата. винаги ми е било любимо занимание, с тази разлика, че сега е реално. всяка идея бързо се превръща в решение, съвсем окончателно решение с билет и план. не прекалено подробен план, разбира се.

искам да си облепя стаята с карти,
но не искам, няма смисъл, защото се отдалечавам все повече от домовете си. пренадлежа на тези стаи все по-малко и е странно как точни тези най-стабилни места, където винаги ще имам подслон и добри приятели, стават все по-преходни, а аз се чувствам най-сигурно и уютно и стабилно  и у-дома в непознати градове само с раница на гръб.

искам да облепя душата си с пътни карти, защото аз съм си единственото непреходно нещо, което притежавам. но не, тя вече е облепена.

от време на време се чудя дали съм достатъчно силна да го направя, психически, и си мисля, че сигурно след години ще имам моменти, когато се съжалявам за всички места и хора.
но в момента това не е бягство от нещо, търсене на нещо, осъшествяване не мечти, нужда да бъда смела или независима, гъзарщина. точно в момента, просто това съм аз. това е най-най-правилното нещо, единственото приемливо решение. това е истината, която ме изгражда.
точно в момента аз съм у дома в несигурностите, непознатите, спонтанностите, пътищатa