прибирам се по безлюдни улици, които ми шепнят нежно
(или може би са клоните на дърветата край реката?)
и ми казват повече отколкото хората могат да споделят в неловките си откровения
когато си лягам в утрото
се завивам с малки парченца чужди животи
съшити във вихрушка от цветове
раздърпани и закърпени
избеляващи с времето
но вплетени изключително здраво в косата ми
и в сънищата ми
бурите ми са невидими отвън
само ме разрошват и карат очите ми да блестят
имам нужда от някого, който да съблича деня от раменете ми
с хубава музика
и да ми позволява спокойно да провесвам цветовете си край леглото му

много харесвам думата turmoil
напомня ми нещо безкрайно, заплетено, многопластово, красиво
като света