всички се приготвят да се смеят или да плачат, когато една цифра се сменя

но аз съм в мир с календарите си и спокойно лекувам хремата си с неземната комбинация от уиски, шоколад и мандарини и тъжния албум на лондонски уличен музикант в ранните часове на вечерта

когато фаталното число наближи, ще се изсипем по улиците

с илюзионното чувство на единност

искам да пиша и да рискувам и да говоря, но само се повтарям

тези дни нямам изкуство на хартия

вдъхновена съм повече от всякога. но не да създавам светове в ума си

а да рисувам мечтите си върху собствения си живот

това е моето изкуство.

и помня как ми каза, че before sunrise не е реалистичен

но идеята да слезеш от влак в непознат град с непознат човек и да се влюбиш вече ми изглежда като нещо съвсем нормално

аз съм най-щастливият човек на света и никой не може да ме убеди в обратното

защото не е важно колко имаш

а колко се изумяваш от това, което имаш, постоянно 

нямам нужда да пиша поезия

защото тя е вплетена във всичко, което правя, виждам и чувствам

and all my stumbling phrases

never amounted to anything worth this feeling.

флорънс е велика
преоткривам религиите си отново и отново

the curse...

it’s beautiful. the world. it’s all perfect. as long as you’re a traveler.

but once you put down the map, once you stop getting lost, once you have seen this particular street enough times so you can tell what’s around the corner… it all breaks down.

it’s a sickness, you know?

it’s an addiction

to the unknown

to being so lost in some city and some stranger’s life that you can feel yourself disappear

to diving so deep into the vortex of lights and sounds that you can feel your head spinning

to being so free that you don’t feel the need to be somebody else

and after a while few days twice a year stop being enough

and then… there’s no escape

от седмици в главата ми се върти една песен
с една дума в текста, различна от оригинала
и казва всичко

....if only for a moment,
That I could just understand
The meaning of the world you see,
'Cause I've been scrawling it forever,
But it never makes sense to me at all

your heart is the only place i call home

постоянно сънувам летища. много много летища, гари, полети, шатъли. но това никога не са полети към вкъщи или от вкъщи. това са тъмни гари късно вечер, където говоря с непознати. това са градове, които виждам за пръв път. това е реалността, всъщност. и винаги съм сама. но не ме е страх. не.
много често имам чувството, че всичко е сън, в който само аз съм реална. и то донякъде си е така.
но е хубав сън.

когато бях много малка, си мислех, че  може да си колекционираш гражданства. и си мечтаех как ще живея в много страни по няколко години и ще си ги събирам.
сега така си колекционирам езици.
може би не съм била чак толкова далеч от истината в мечтите си