страх ме е да имам всичко
а аз го имам
и ме е страх
замъците ми се разбиват в скалите
къде случайно
къде някой друг ги разбива
къде аз ги разбивам нарочно
затова не строя замъци
и никога не съм обичала начина,
по който те сами се строят
била съм тук и знам
всичко става със самовнушение
но ме е страх
че се налага да си подреждам живота в кутийки
не съм чак толкова страхлива
просто вече не съм наясно какви замъци имам и откъде съм ги взела

и аз не се разбирам, спокойно.

п.п.: след като вече четири години се боря с разстоянието постоянно, айде да не ми казвате, че ще съжалявам, че не избирам кариерата.

адски трудно е да се намери покрив, на който да можеш да излезеш, дъъ... но терасата с този изглед ми се отрази добре като за начало :)

гони ме истерията на незавършените дни и застоя
но не съм просто в застой
по-страшно е
абсолютно изгубих чувството някъде
и само се опитвам да хвана залеза над покривите
или нещо друго разтърсващо
но всичко ми се изплъзва деликатно от пръстите
и чувствам единствено времето
много изплъзващото се време
и съм отчаяна
не знам какво да правя
може би трябва да се кача на някой покрив
или да чакам есента
знам само
че много искам онова чувство
на покривите, терасите, изгревите и зимните утрини
музиката ми не ми стига
освен това пак настъпи времето на годината,
когато пиша най-много
а го осъзнах току-що
и абсолютно не мога да пиша
и
съм отчаяна, да

имам нужда от промяна. пак. сигурно няма някой, който толкова да мрази промените и в същото време толкова да се нуждае от тях. 
пак не мога да пиша. нищо. чувствам се празна. дори не мисля, какво остава за писането. тъпите игри във фейсбук са тъпи, но тъпото е, че стряскащо много ми напомнят на целия живот. не ми се орат нивички, по дяволите.
и се отървете от мен преди да започна да говоря за музика. по някое време започва да (ви) става досадно.
и съм си добре сама. напомняйте ми го в безумните моменти, когато ми се иска да имам домашен любимец(=мъж).
и вярвам в хомосексуалната любов. убийте ме, но. в миналия си живот съм била гей. :Р

"На сто мъртви случки се падат по една-две оцелели. Тях извиквам в мислите си предпазливо, само от време на време, не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ. Тутакси спирам, бързо отклонявам мисълта си; е искам да изморявам спомените. Напразно е – идния път, когато се върна към тях, повечето ще са застинали."



"А после отведнъж нещо се скършва. Приключението е свършило, времето си възвръща делничната вялост. Обръщам се – зад мен красивата благозвучна форма потъва в миналото. Смалява се, помръква, спаружва се, краят и началото вече се сливат. Сподирям с поглед златната точица и си мисля, че дори да съм бил на косъм от смъртта, дори да съм загубил богатство или приятел, бих приел да изживея всичко повторно, при същите обстоятелства, от край до край. Но приключението не се възобновява, нито пък има продължение."

Жан-Пол Сартр

stupid me

моята музика е красива
но моята музика не приляга на улиците ми
моята музика е за един друг живот
за който нямам път
моята музика се отразява единствено
на вътрешната страна на клепачите ми
когато щом затворя очи
е по-светло
отколкото като ги отворя
моята музика не е моя
както нищо нищо нищо не е мое

не съм се депресирала заради разстояние от години.
чувствам се ужасно малка, споменах ли?

ще пътувам и е хубаво да знам, че тази вечер няма да си спя в леглото. това е... нещо като завръщане у дома. или поне завръщане на единственото място, където не се чувствам окована.

красивите хора не трябва да умират, красивите хора не трябва да бъдат забравяни, красивите моменти не трябва да минават, красивите чувства не трябва да губят смисъла си. не знам защо не мога да се примиря с времето. искам да вярвам, че някъде там има смисъл. че не всичко се губи. че някъде във времето и пространството има миг, в който аз винаги ще съм на петнайсет, винаги ще звучи to the moon and back и винаги ще пазя онова чувство. или че винаги ще съм на осемнайсет(чувствайки се на петнайсет), телефонът ми винаги ще звъни с ashtray heart и това винаги ще е моето пласибо лято.
страх ме е, че ако позволя минали моменти да ме наранят, само защото са минали, няма да мога да си стъпя на краката скоро. самовнушението е сила, но щом си позволиш и най-малкото колебание, се срутва.

стаята е хладна

мирише на евтин сапун

и чаршафи, изкарани от някой гардероб

навън въздухът е влажен и неподвижен

задава се буря

наоколо се носи нещо странно

и сякаш усещаш наведнъж всички места, на които си бил

няма вятър по-скоро е абсолютното безветрие

това, което крещи в ушите ти да заминеш

сега веднага, с кола, с влак,

дори с крака! върви, бягай

направи нещо срещу тази мъртва тишина

battle for the sun

родени сме на края на света
във време на промени
отнемащи безкрайността
музиката е изкуплението
на нашите души
когато можем само
да останем честни
във нашите думи
и верни
на нашите песни
бъдещето е някъде там
в нереалността
когато можем само
да се борим
за нашите слънца
и за нашата надежда
когато
останали са само нашата музика
и нашата поезия

а аз... колкото и да бягах, се оказвам малка пишяща фенка на пласибо, която пише евтини стихове по блогове, които никой не чете. просто съм готова да се разрева по случая, но. факт. иронията е, че повече от всякога имам чувството, че музиката и поезията е единственото, което имам.

и тази вечер ще си легна без поезия
ще си легна не-цяла
и няма да намеря себе си в нощния град
ще крещя наум
ще крещя песни наум
ще си легна
без да спя
с безсъние насън
защото ме няма никъде
няма ме, разбираш ли
ще крещя песни насън
и чужда поезия
и дори от гардеробите
да наскачат кошмари
неуязвима съм
защото ме няма
няма ме в думите ми
липсва ми да залагам себе си в тях
но не
истинските творци
не използват живота си
ще крещя себе си насън
без сън
защото тази вечер ще си легна без поезия
не-влюбена и не-довършена

загубих бройката на овцете

david bowie - velvet goldmine

PLACEBO - 24.06.2009 !

големият ден, с един ден закъснение. 
часът минава осем, но още е много светло и много горещо. мястото не е прекалено просторно, но е приятно и отбелязвам, че отвсякъде се вижда добре. подгряващите Expatriate са започнали, но освен малка група хора пред сцената, никой не им обръща внимание. сториха ми се добри, но с това чувство за предстоящи Пласибо и аз ги идостоих само с един по-близък поглед.
в девет без петнайсет, вече с малко трудности, си пробивам път към сцената. намирам си място откъм дясната половина, закотвям се и чакам. горещо е, всички се натискат и усещам, че краката вече ме болят. по сцената се разкарват някакви типове и оправят кабелите. от другия край на публиката за чуват приглушени викове и от време на време се надигат крясъци и пляскане, но аз си бях казала, че няма да повярвам, докато не видя Брайън пред мен и докато не чуя Kitty Litter с ушите си.
девет и двайсет. започват да мигат огромни надписи PLACEBO, публиката гръмва ии – ето ги, копеуее! сега вече мога да повярвам.
kitty litter и на на мен ми трябва въздух и време, които нямам, за да се осъзная. Брайън е с бяла риза и елече, като на онази снимка с виенското колело и първата ми мисъл е няма ли да му стане горещо. косата му е вързана на опашка и е готин, естествено, и е точно като по снимките и по клиповете.
между песните се извинява за отлагането предишния ден и добавя нещо класическо, като колко се радва, че ние сме тук и те са тук, а публиката се скъсва от викане. добре де, и аз се скъсвам от викане.
ashtray heart. какво да кажа... дим, прожектори.. Пласибо. 
battle for the sun. всички са си научили урока и знаят песните. не вярвам в това циклене на сетлиста, но пък не ни остава някакъв избор, когато албумът излиза две седмици преди концерта. до мен някакъв пич пее dream brother, my killer, my lover и ме напушва смях.
на sleeping with ghosts наистина... умрях. беше прекрасно. на ‘Damn the government, Damn their killing, Damn their lies’ , damn е заменено с fuck и Брайън го изпява много емоционално, показвайки среден пръст също толкова емоционално. soulmates never die… класика.
на follow the cops back home малко си почиваме.
и после... ‘this is a song about a guy called Julien!’ aaa! не мога да повярвам на ушите си. you can run but you can’t hide, because noone here get out alive……slow motion suicide.. slow motion suicide.. slow motion suicide… slow motion suicide… след две седмици, през които това ми е циклило в главата, без преувеличения, поне 1000 пъти, да го чуя наживо е просто убийствено.
няма да коментирам целия сетлист. Meds, Black-eyed, Special K, Song to Say Goodbye. класика.
на The Bitter End вече си загубих гласа.
на последната песен всички крещят като за последно. Брайън минава от единия до другия край на сцената, при което се надига нова вълна. казва ‘you were fucking awesome tonight! thank you!’, покланят се, и това е... Пласибо, копеуее!
нямам достатъчно думи. беше страхотно. публиката беше страхотна. беше пълно с готини хора. и възрастовата граница беше неочаквано висока. сетлистът беше страхотен. най-приятно ме изненада Julien, защото беше от несигурните песни и не я бяха пяли на последните три концерта. Брайън беше страхотен. определено може да пее наживо и направи невероятно шоу. мисля, че най-великият момент беше на Battle for the sun, най-последното I will battle for the sun. всички го изпяха в един глас много бавно, много ясно, много страхотно и прозвуча някак много оптимистично. освен това искам да отбележа, че по принцип много харесах новия албум. не отидох само заради sleeping with ghosts, макар че бих го направила.
в момента краката още ме болят и говоря тихо, но щях да издържа още толкова, жалко че свърши. беше незабравимо.

и съм наясно, че обективност не съществува
така както не съществува истина и неистина
а ези и тура са двете лица на една и съща монета,
в края на краищата.

примирете се
нищо няма да е лесно
преди да изкатерим стените си
и да изтрием боята от устните си
лесни неща няма
докато в главите ни всичко е трудно,
в ръцете си събираме само прах,
а носталгията е по нещо, което не сме притежавали

изборите са най-тънкото изпитание
като нож с две остриета
или затворен кръг.
истините винаги са повече от една
грешният отговор е този, който ни прави по-малко нас

четем моретата във очите си -
ти. аз. нощта. и нашето лято.

лежим във нощта -
ти. аз. и нашето лято.
нощта ще ни завърти главите
и ще си отиде.
ще ни я отнеме зората.
и ще дойдат други нощи,
но с друго сияние.

смеем се с нашето лято –
ти. аз. без нощта.
лятото ще омагьоса сърцата ни
и ще си отиде.
ще остане споменът.
и ти.

обичаме –
ти. и аз. но без нашето лято.
ти ще изтръгнеш част от мен
и ще си отидеш.
ще те отвее вятърът
от живота ми.

аз ще остана -
не-цяла, със завъртяна глава и омагьосано сърце.
и ще търся 
теб.
себе си.
нощта.
нашето лято.

изгубих се в бездумието си 
и се стреснах, защото 
не знам, сигурно хората, които не пишат, 
се чувстват така 
но аз не мога без да пиша 
и без да говоря 
ще умра, ако не пиша 
и се стреснах 
да не изгубя думите завинаги 
и беше много стряскащо 
затова трябва да пиша 
много 
дори да казвам само глупости 
имам нужда от глупостите си 
защото съм недовършена без тях 
всъщност дори не съм започната 
как можах да си помисля 
че нямам какво да кажа 
аз съм нищо без думите си 
и сега искам само да се удавя в тях
да се удавя

placebo - bright lights

ще спя на отворен прозорец, ще сънувам тавански стаи и покриви, и кораби, няма да стъпя на земята, няма да приема живота на сериозно, няма да приема смъртта насериозно, няма да започне да ми пука за тъпите ви амбиции, няма пък. не се давам толкова лесно.