в сливен има един парк. единственото паркче в центъра на града де.
запомнила съм го с купищата метъли и скейтъри,
които се събират там откакто се помня. но друга ми беше мисълта.
в ранна училищна и предучилищна съм прекарала ужасно много
време по люлките там. имаше три реда железа край един пясъчник. 
някога явно са били пързалки, но пластмасовите части отдавна бяха 
отнесени от циганите. обичах да се качвам по железата и да скачам 
в пясъчника. спомням си, че много време ме беше страх да скоча
както съм права и кляках. обаче още тогава бях развила някаква
логика и според простите ми изчисления, краката ми оставаха на
едно и също разстояние от земята, независимо дали съм права или
клекнала. и се реших и скочих права. и наистина не беше страшно.

та, мисълта ми беше, че всичко се свежда до гледната точка.
и ако искаш да направиш нещо, не е нужно да обиколиш света или
да се напиеш, за да събереш смелост. нищо не се променя.

понякога просто трябва да се действа.