седя и си мисля... тоест не си мисля. опитвам се да не мисля. ако не бяха тези шантави фентъзита, които чета по цял ден, досега да съм изперкала... или поне да съм се депресирала.
какъв е смисълът?
добре де, мразя екзистенциалните въпроси, но все пак..
та си мислих за живота. и за поредните замиращи приятелства. и... след толкова време сякаш дори успявам да разбера преходността на хората и любовта. отчасти. но не и да я приема.
чувствам се в някаква дупка. в задънена улица. посредата.
трябва да приема, че нещата се променят. че хората идват и си отиват. че времената идват и си отиват. че страстта идва и си отива. разбирам го. и знам, че ако се вкопчвам във всичко сякаш е вечно, няма да оцелея. знам, че хората, чиито начин на мислене малко или много не одобрявам, са прави. знам, че трябва да продължа.
но аз съм един много емоционален човек. пораснала съм, осъзнала съм много неща. няма го момичето, което преди две-три години драскаше текстове на песни в тетрадката си. но това не значи, че и сега не ми се драска. може сега да съм много по-зряла. но чувствата ми са си все същите... все толкова силни и диви.
и мога сега просто да се превърна в една от онези гледащи-хладнокръвно-на-живота хора. и това ще е правилно. знам, че ще е правилно.
но тогава няма да съм аз. толкова е правилно и логично да приема нещата такива каквито са. живота като цяло. но аз не съм такава. хората не умират ей така и не биват забравени ей така. истинските приятели не си тръгват. истинската любов утихва, но не се забравя. стойностните неща остават. аз нямам 'приятели за изпът'. когато обичам, обичам докрай и завинаги. наречете ме глупава и наивна, но аз вярвам. усещам го. може би, ако всички вярваха малко повече? или бяха малко повече глупави и наивни? не знам...
надявам се само, че един ден времето няма да ме принуди да стана безразлична като другите.. моля те..
No comments:
Post a Comment