задуха септемврийският вятър
отвя последните надежди на спокойното лято
и аз не съм добре, вече не съм
подгонена от миналото във всеки мой сън

спомените са далечни,
с оттенък на залязващо слънце.
вълни ме гонят безмълвно
есента идва и моя ще бъде
но лятото отмина ни тъжно

септември ме плаши. и не че не го чаках с нетърпение... просто нещо ми се струва грешно. за три дни успях да сънувам всичките ми познати, които са далеч от мен. да не говорим колко пъти сънувам, че съм на морето пак. и все трябва да си тръгвам по-рано, отколкото съм мислила, все някой закъснява за среща или изобщо не идва и не се виждаме, все съм в някое кафе, но нямам ВРЕМЕ! време, време, време, време...
и имам още десетина дни ваканция и не съм свършила нищо това лято и, о боже, нямам време!
и не съм чатила с никого от векове и, ерин, липсваш ми, и ще се депресирам вече, и имам нужда от вода... хъм... *поема си дълбоко въздух*