оглеждам се и
всички пишат по-рядко, споделят по-рядко, мечтаят по-рядко. и всички, като мен, тихо се оправдават, че просто живеят повече и мечтаят наум. но това не е много вярно, не в този смисъл.
страх ме е, че ще изгубя себе си някъде по пътя и няма да разбера. затова, когато хващам най-близката тетрадка и изписвам първата страница, с онова полузабравено, подобно на влюбване, чувство в стомаха,
сядам и плача
от вълнение
2 comments:
не пиша по-малко заради това, че живея повече, а заради това, че пре-осмислям по-малко и всичко ми се вижда по-щастливо, но не по-вдъхновено, и писането е някакси ненужно. страшно е едно такова, но е факт.
именно.
Post a Comment