остави се на вятъра,на студеното залязващо слънце...
или изпепеляващия следобед на едно забравено лято
остави се на потрепващия полъх на спомените
толкова далечни и толкова близки,
толкова пълни с живот и толкова безжизнени,
завинаги загубени,завинаги отминали
just a memory
живея със спомените на изгаснали страсти
и мечтая да го почувствам отново...
но някакси не успявам...
и винаги остава чувството,че нещо си пропуснал
то ще ме убие...убива ме бавно и сигурно...
убиват ме всички пътища,по които не съм тръгнала

не съм аз...
това, в което се превърнах последните месеци не съм аз
бих искала да съм... да, бих... много...
но не съм... не съм аз... аз не мога да бъда такава..
добре, спирам със самовнушенията
важното е, че съм щастлива,
а каквото ще да става.
дори да трябва с месеци да печеля приятели
и после да ги губя за дни, за да съм доволна..

имам фобии,да.има неща,от които се страхувам,да.
но никой няма представа колко ме боли,когато виждам,
че разочаровам някого...много.
не съм идеална.
не съм изкала никой да има добро мнение за мен,
защото после със сигурност ще се разочарова,но..
има хора,които вярват в мен
има хора,които ме обичат твърде много,повече отколкото
заслужавам,за да мога да си позволя да ги разочаровам.
но винаги го осъзнавам твърде късно.
винаги съм казала,че не съжалявам за нищо
и дори да мога да върна времето назад няма да го направя
но в живота си съм разочаровала прекалено много хора.
прекалено много хора прекалено много вярват в мен
и аз прекалено много ги разочаровам.
аз съм едно голямо лигаво бебе...
и защо,под ягодите,не се уча от грешките си...
всеки ден разочаровам все повече и повече.
всеки ден я губя все повече и повече.
а да я загубя завинаги-не бих го понесла.
колкото и да са малки тези неща,
усещам как се изплъзва...
и то заради глупостите ми..
защото съм тъпа.и разочаровам.много.и винаги.

не мога да повярвам колко се привързах към Бела.
има нещо различно в нея.
най-малкото ме кара аз да бъда различна
по един различен начин.
както никога имам такова желание да
изневерявам на принципите си...
за всяко едно нещо...

и,ебаси,има нещо ненормално зряло в цялата й вятърничавост....

нима е минало толкова много време?
и нима чак сега осъзнавам колко сама съм била?
сега не съм сама
но защо ли правилото,че все на този свят е сам,
още важи?
да,знам,то си е вечно..макар че няма вечни неща...

обичам.да,обичам.много.
това ме крепи.
вяра.надежда.любов.

толкова ли сантиментална съм станала?
защо като слушам тази песен
имам чувството,че съм пропуснала нещо много важно?
дали наистина не пропускам?
знам,че пропускам...
не е достатъчно да обичаш и да си обичан
всъщност,достатъчно е
но вече се съмнявам,че мога да обичам...
не мога да се науча да живея заради себе си,
а май живея само и само заради себе си...
защо съм толкова...противоречива?
какъв въпрос да задам,като има толкова много отговори?
и следователно толкова много пътища,
по които мога да тръгна...?
защото това съм аз...всички тези пътища са мои,
не чужди,не подтикнати от нечий съвет...

да,знам,че не трябва да измервам любовта...
но как да се правя,че не забелязвам,
че обичам по-малко отколкото заслужавате..?

има нещо в размазания ти грим...
което напомня за мене самата...
и то много напомня
страшно напомня
болезнено напомня за самотата...
има нещо в мътните ти очи-
очи без страсти-
повикващо онази минала есен,
отдавна изоставена,
прогнила,станала на пепел...
но никога не забравена.
има нещо в лъчите,
осветяващи златните ти коси...
светли лъчи,топли лъчи...
непознати студени коси...
има нещо за теб във душата,
освен раните,които остави
и,о,да,все още напомняш
до болка напомняш...за мене самата

първоначално нямах намерение изобщо да става..
за теб
но е прекалено явно,че е за теб,нали?
просто каквото и да правя винаги опира до теб...

истината е,че имам нужда от някого,
когото да прегръщам за лека нощ
и въобще да прегръщам...
имам всичко,но нищо материално
нищо и никой,на когото да мога да се усмихна
и да видя усмивка насреща...
никого,когото да мога да прегърна
и целуна за лека нощ...

писането тук,колкото и да не ми носи желаното
удовлетворение,наистина ме успокоява
днес отново осъзнах колко у дома се чувствам тук...
уютно е...уютно...тази дума беше една от първите,
които оцених истински в живота си...

между другото..дали наистина съм такава егоистка?
не знам,не мисля
може от всички хора на света да съм готова да дам
само на един...така си е...аз не давам лесно.
но на един давам всичко...
това егоизъм ли е?
винаги съм си пожелавала нещо за другите.
винаги съм мечтала чужди мечти,сънувала чужди кошмари
винаги съм живяла за другите...

а това пък дали е добре?
Тя каза,че е време да живея заради себе си...
нещо не ми отдава
нека това да бъде новата ми цел...
трябва да се науча да живея за себе си,не за другите
прекалено давам,прекалено завися
да,така и никой не разбра,че заедно със сърцето
и любовта си дадох всичко...
нямам резервен план,колкото и да ми се иска
мога само да продължавам да вярвам.
е,имам си цел...

вярвам.заради себе си.

главата ми пада на рамото ти
толкова протрито от...главата ми,която е падала на рамото ти...
аз леко започвам да се съмнявам във веченото твърдение,
че ако не друго,то поне съм добра приятелка...

ще видим
и аз не знам вече
знам само,че обичам...
страшно много обичам

днес в огледалото видях десетки хора...
защо не видях теб, миличка?
днес бях десетки хора,
десетки хора опознавах,
други десетки се опитвах да позная
...в себе си...
и да позная себе си в тях...
но те бяха по-непознати от всякога
по-чужди, по- не мен, по- не теб...
а ти къде беше, миличка?

песните омръзват прекалено бързо,
спомените избеляват прекалено бързо,
страстите утихват прекалено бързо,

всяка Усмивка трае прекалено кратко,
а прегръдката и погледът ти са мимолетни спомени
за един далечен миг...

тези дни ми се насъбраха прекалено много дни,които не са ми дни
и се чудя докога ще издържа така
продължавам да живея с някаква полу-умряла надежда
отношенията ни с моето копеуе да се съживят,но...
в момента просто тъпча на едно място
живея в някакво очакване,изчакване
иска ми се да вярвам,че нямаш време,миличка...
аз чакам...много е трудно,но седя и търпеливо чакам
чакам ТЕБ...чакам да се завърне онова момиче
онази,с която се разбирахме без думи
чакам да ме разбереш-когато поискаш,ще успееш
and still I carry on and I will forever
каквото и да става ще те обичам
но наистина ми липсваш,разбираш ли?
липсваш ми
усещаш ли как боде думата?
усещаш ли болката?
невъзможната ми се струваше готина,
но ми лиспва онази другата...искрената,истинската
обичам те и ще те чакам.