днес за пръв път наистина усетих зимата във въздуха. беше един такъв замръзнал... и имаше много чайки по покривите, не знам защо. необикновено много. и необикновено много крещяха. и си припомних колко много обичам зимните понеделник сутрини. : )

едит: но някак не мога да спра да се обличам в червено и да бъда лятна, тази година..

имаш добра песен. и понякога просто ти се иска да имаш още една. друга. но в същия стил, същия ритъм... имаш добър филм. и понякога просто ти се иска още един, друг, който да обичаш по-същия начин... имаш добър човек. и понякога просто ти се иска да имаш още един. друг. но да ти дава същите неща.
обаче не е толкова просто...

oh, captain! my captain!

ровя из телефонни справочници и интернет страници. не ми трябва, всъщност. просто имам нужда да знам, че не е.. безвъзвратно изчезнал. че е останала някаква малка връзка... защото е много лесно да пуснеш нещата покрай себе си. и преди ми се е случвало. и не е там въпросът.
става дума за учителя, който искаше да опиша червеното на сляп. онзи Джон Кийтинг, за когото всеки може да мечтае. който не само, че отваряше учебниците, за да каже как НЕ трябва да се пише и после ги късаше, а който всъщност наистина отвори очите ни. този, който говореше само за тези, които го слушат, не зачиташе никакви правила и казваха, че е луд, но всички знаеха, че е единствен. който все пак успя да изкара и най-големите овце от стадото без да разберат.
става дума за човека. мечтателя. писателя. поета. най-свободния човек, който познавам. свободен от предразсъдъци, норми, заблуди, глупави ежедневни проблеми..
миналата седмица сънувах, че си тръгва. два дни след това научих, че са го пратили някъде другаде, един-бог-знае-къде. не че тази година съм го виждала повече от няколко пъти, но все си е друго да знаеш, че е там. а сега... едната ми половина казва, че това вече е минало. и знам, че всичко ще мине и замине покрай мен. но другата ми половина не се дава лесно и я избива на емоции и... той заслужава повече от едно мнение, но трябваше да го напиша. нещо като следа, че съм била там. защото знам какво значи някой да излезе от живота ти. не искам да забравям. дължа го на него и на себе си. дължа на него част от себе си. освен това красивите хора не трябва да бъдат забравяни.

О captain! My captain!

разбърквам морето
в чашата си с горещ шоколад.
то рисува вълни,
пени се
в писъците на чайките,
закъсняващите автобуси
в късните часове.
танцува в една студена есен
с мириса на солено море
и мечтите на лято.

--------------------------------------------------------

въпрос на избор е
безсрамието на модерните нас
събрано между да или не
ненужно, безизходно е
търсейки отговора
някъде между да или не
без-отговор-но е
хвърляйки ези и тура
въпрос на избор е
или въпрос на липса на избор

меланхолията ни е банална
разплитайки цветните си конци
обръщайки ни назад
показвайки цветните си сълзи
и ще ни победят някакви спомени
завързани на края на песен
в тази меланхолична
безмълвно разголваща
и все пак красива
в своите ярки цветни лъжи
есен

попаднах на това съвсем случайно. не съм слушала самата песен. но нищо не ме е докосвало така от доста време.

With an ocean in my spirit
And cracks on my lips
And scars in my heart
And this burden on my hips

Ocean becomes heavy and tries
To push its way out
Through these ancient eyes
And the memories in my mouth

Ocean becomes tears
That ebb and flow
Over the lines in my face
And the pain in my soul

And pain hits a wall
And doesn't know which way to go
And ocean says I'm crying now
And tells pain to follow

And pain courses through
Every vein, every limb
Trying to find a way out
Between the secrets in my skin

And secrets hold on
Until they finally give in
And they meet up with ocean
And tears again

And tears hand me a shovel
Saying break beneath the crust
That binds earthly skin
And buries all the trust

Somehow trust was caught
Between the cracks on my lips
And the scars in my heart
And this burden on my hips

взеха ни мечтите
и миналото.
времето ни взеха,
детските усмивки
и наивността.
отнеха ни
от нас самите,
покриха ни с прах,
накараха ни да млъкнем,
да се уплашим.
но и страха ни те взеха.
опетниха ни
и ни забравиха.
страстта ни окрадоха.
във сиви стаи
без прозорци,
без дъх
ни оставиха.
и заминаха,
с леки сърца
и чужди мечти
на рамо.

започвам да мисля различно и pain and misery always hit the spot
knowing you can’t lose what you haven’t got не значи нищо за пръв път от... за пръв път изобщо. някакси... тук вече не става дума за нещо, което съм имала или мога да притежавам или мога да изгубя. по-скоро нещо, което... винаги съм имала и ще имам, независимо дали ще чувам ‘обичам те’ или не.

So please remember that I'm gonna follow through all the way.
не че това някога се е променяло.

не съм отговора
така както ти не си въпроса
не съм отговора
и не зная къде да го търся
не знаеш къде да го търсиш

защото ние не бяхме
и не ще бъдем
просто детски мечти
не, не бяхме
и не ще да се сбъднем
дори и във сън
във който никой не спи

и ти не си минало или бъдеще
нито съм аз
защото въпросът е вечен
а отговора
ти не знаеш къде да го търсиш
не зная къде да го търся и аз