definition?

нищо не е мое. аз нямам любимо място, любим парфюм, любими обувки. нищо не ме определя. аз просто вървя и крада парченца от всичко. хората така изграждат себе си. аз си оставам купчина парченца. огризки на любими неща, които не правят едно цяло, не. 
и искам да говоря. но за това са нужни големи думи. убеждения. а аз не съм сигурна в нищо. имам само мънички мънички ненужни думички. неубедени убеждения. вярвания, в които никой не вярва. нямам доверие в себе си, защото нямам идея как ще мисля утре. нормално, ще кажете, но съм малко изплашена, когато губя себе си. 
ти ми отне дома, когато ми отне себе си. или аз те отнех. не знам. преди много време сънувах, че те няма. и всичко в този град загуби смисъл. странно – сега се чувствам по абсолютно същия начин. ти ми отне дома. прости ми, че избрах наистина да избягам. и че не искам да се връщам вкъщи, защото теб те няма.

кой изобщо си вярва, като каже ‘догодина ще дойдем пак’,’догодина ще направим това и онова’? пораснете. една година е дълго време. догодина ще бъдем още-си-нямаме-идея-къде. освен това последната седмица на май няма да се повтори. просто няма.

казвала съм колко обичам думите. днес искам да кажа колко адски много ги обожавам. имам любими думи, имам такива, които ми звучат странно и такива, които ми звучат абсурдно. но езикът е изкуство. сила. чувство. 
да учиш чужд език е като да преоткриеш себе си. като да откриеш едно друго аз в себе си. малко по малко.. и в онзи миг... когато думите престанат за бъдат просто сбор от звуци и започнат да изобразяват картини.. и когато започнеш да ги усещаш и да ги сънуваш... това е. като да се влюбиш. едно от най-невероятните чувства евър.
нали знаете как казват, че всеки има едно нещо, в което е наистина наистина добър? е, това е моето.
учителката ми по английски във втори клас беше казала, че цял живот ще се занимавам с езици. мисля си, че е била много права.

какво е магия?
тази оранжева светлина, която владее сънищата ми. 
тази атмосфера, която веднъж докосната, заживява под клепачите ми завинаги. расте, изменя се, докато след време вече не знам кое е спомен и кое сън. какво съм преживяла, какво съм сънувала и какво просто съм мечтала. но тя е там, много дълбоко в мен. стара миризма, която кара краката ми да омекнат и за миг да ме залеят чувства, без картини.
тя е пясък. спомен. в минало време. не защото обичам миналото, а защото всичко е в главата ми.
ако трябва да бъда по-земна – несебър 2002. и не искам да се връщам, защото съм сигурна, че сега там няма нищо. просто един спрял кадър, който през годините се е настанил толкова навътре в душата ми, че донякъде ме е оформил като човек. нещо като.. съвършенство.
преследва ме тези дни.
защо винаги имам тези странни летни сънища с много вода и пясък през януари?

вече не ми липсваш. или поне не толкова.
някои хора тръшкат предмети, други крещят, когато ги боли. 
аз имам нужда да пиша, да рисувам и да бъда някой друг за миг.
знам идеално, че времето лекува всичко. най-много няколко години. но нямам време за това, по дяволите. сякаш си купувам изкупление на изплащане. много грешки и много месеци и, нищо не се променя.
не те сънувам напоследък. 
за тази вечер не съм сигурна.