stupid me to believe i could depend on stupid you

седя и си повтарям, че мога да се спася сама. трябва да мога. защото този път нямам дори с кого да говоря. никой. никога не съм се чувствала самотна, но в момента е факт, че няма дори на кого да се оплача от даскало или да се похваля с новите си кецове. а не съм била толкова зле от мноого дълго време. и само чета, гледам филми и рева. ще се спася сама. но няма да е лесно.

открих защо звуча толкова детски - говоря прекалено открито. прекалено наивно. но here I am. аз СЪМ наивна. и не ми пука. поне не вървя срещу себе си. всички около мен или са супер амбициозни, или ще съжаляват после. омръзнало ми е. откакто се помня гледам онези тъпи романтични драми, в които и двамата главни герои страшно се обичат, но оставят някакви тъпи обстоятелства да провалят всичко. откакто се помня съм си обещала, че няма да стана такава. може да съм малка, но знам какво искам. затова нека видим кой ще се смее последен, окей?

му-зи-ка
като хилядолетно ехо от друга планета
му-зи-ка
глас, свързващ паралелни вселени
наркотик за тялото
екстаз за душата
наслаждение за ума
музика!
ненадхвърления връх на фантазията
и на изкуството
единствената неземна величина
музика
без зрение, без обоняние,
без другите сетива
му-зи-ка
убиец на светове
създател на божества

this day will die tonight and there ain't no exception

защото
живея всеки ден така, сякаш е последен
само така не съжалявам после
учила съм се сама
не дължа мечтите си никому
и ако времето ме краде
това е, защото съм му отдадена
не мога да си татуирам музика
мога само да я 
слушам, чувствам, следвам
и ако лятото си отиде
това е, защото съм го живяла
време е да оправим сметката
и да си ходим
чака ни някой друг бар
защото
дори и да сме живи
утре ще сме различни

there must be something else

"…не е възможно нещата, видени веднъж, да умрат още в същия час. тогава, ако се поразтърсим из този свят, сигурно някъде, може би в препълнените многокилийни восъчни пити, където светлината прилича на кехлибарена мъзга, събирана от овъргаляните в цветен прашец пчели, или пък в тридесетте хиляди лещи върху блещукащата глава на водното конче, бихме могли да намерим съхранени всичките цветове и звуци на света, от всяка изминала година…"

it's not the monsters under your bed...

не ме учете да бъда силна
аз никога не съм вярвала в дядо коледа
и никога не съм спала с плюшена играчка
не съм гледала под леглото
и не съм сънувала кошмари
аз нямам детство
не съм си позволявала да бъда глупава
затова сега все по-често ми се иска да съм глупава
и малка
и да се влюбвам като дете
все по-често ми се иска да съм слаба и обикновена

страх ме е да имам всичко
а аз го имам
и ме е страх
замъците ми се разбиват в скалите
къде случайно
къде някой друг ги разбива
къде аз ги разбивам нарочно
затова не строя замъци
и никога не съм обичала начина,
по който те сами се строят
била съм тук и знам
всичко става със самовнушение
но ме е страх
че се налага да си подреждам живота в кутийки
не съм чак толкова страхлива
просто вече не съм наясно какви замъци имам и откъде съм ги взела

и аз не се разбирам, спокойно.

п.п.: след като вече четири години се боря с разстоянието постоянно, айде да не ми казвате, че ще съжалявам, че не избирам кариерата.

адски трудно е да се намери покрив, на който да можеш да излезеш, дъъ... но терасата с този изглед ми се отрази добре като за начало :)

гони ме истерията на незавършените дни и застоя
но не съм просто в застой
по-страшно е
абсолютно изгубих чувството някъде
и само се опитвам да хвана залеза над покривите
или нещо друго разтърсващо
но всичко ми се изплъзва деликатно от пръстите
и чувствам единствено времето
много изплъзващото се време
и съм отчаяна
не знам какво да правя
може би трябва да се кача на някой покрив
или да чакам есента
знам само
че много искам онова чувство
на покривите, терасите, изгревите и зимните утрини
музиката ми не ми стига
освен това пак настъпи времето на годината,
когато пиша най-много
а го осъзнах току-що
и абсолютно не мога да пиша
и
съм отчаяна, да

имам нужда от промяна. пак. сигурно няма някой, който толкова да мрази промените и в същото време толкова да се нуждае от тях. 
пак не мога да пиша. нищо. чувствам се празна. дори не мисля, какво остава за писането. тъпите игри във фейсбук са тъпи, но тъпото е, че стряскащо много ми напомнят на целия живот. не ми се орат нивички, по дяволите.
и се отървете от мен преди да започна да говоря за музика. по някое време започва да (ви) става досадно.
и съм си добре сама. напомняйте ми го в безумните моменти, когато ми се иска да имам домашен любимец(=мъж).
и вярвам в хомосексуалната любов. убийте ме, но. в миналия си живот съм била гей. :Р

"На сто мъртви случки се падат по една-две оцелели. Тях извиквам в мислите си предпазливо, само от време на време, не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ. Тутакси спирам, бързо отклонявам мисълта си; е искам да изморявам спомените. Напразно е – идния път, когато се върна към тях, повечето ще са застинали."



"А после отведнъж нещо се скършва. Приключението е свършило, времето си възвръща делничната вялост. Обръщам се – зад мен красивата благозвучна форма потъва в миналото. Смалява се, помръква, спаружва се, краят и началото вече се сливат. Сподирям с поглед златната точица и си мисля, че дори да съм бил на косъм от смъртта, дори да съм загубил богатство или приятел, бих приел да изживея всичко повторно, при същите обстоятелства, от край до край. Но приключението не се възобновява, нито пък има продължение."

Жан-Пол Сартр

stupid me

моята музика е красива
но моята музика не приляга на улиците ми
моята музика е за един друг живот
за който нямам път
моята музика се отразява единствено
на вътрешната страна на клепачите ми
когато щом затворя очи
е по-светло
отколкото като ги отворя
моята музика не е моя
както нищо нищо нищо не е мое

не съм се депресирала заради разстояние от години.
чувствам се ужасно малка, споменах ли?

ще пътувам и е хубаво да знам, че тази вечер няма да си спя в леглото. това е... нещо като завръщане у дома. или поне завръщане на единственото място, където не се чувствам окована.

красивите хора не трябва да умират, красивите хора не трябва да бъдат забравяни, красивите моменти не трябва да минават, красивите чувства не трябва да губят смисъла си. не знам защо не мога да се примиря с времето. искам да вярвам, че някъде там има смисъл. че не всичко се губи. че някъде във времето и пространството има миг, в който аз винаги ще съм на петнайсет, винаги ще звучи to the moon and back и винаги ще пазя онова чувство. или че винаги ще съм на осемнайсет(чувствайки се на петнайсет), телефонът ми винаги ще звъни с ashtray heart и това винаги ще е моето пласибо лято.
страх ме е, че ако позволя минали моменти да ме наранят, само защото са минали, няма да мога да си стъпя на краката скоро. самовнушението е сила, но щом си позволиш и най-малкото колебание, се срутва.

стаята е хладна

мирише на евтин сапун

и чаршафи, изкарани от някой гардероб

навън въздухът е влажен и неподвижен

задава се буря

наоколо се носи нещо странно

и сякаш усещаш наведнъж всички места, на които си бил

няма вятър по-скоро е абсолютното безветрие

това, което крещи в ушите ти да заминеш

сега веднага, с кола, с влак,

дори с крака! върви, бягай

направи нещо срещу тази мъртва тишина

battle for the sun

родени сме на края на света
във време на промени
отнемащи безкрайността
музиката е изкуплението
на нашите души
когато можем само
да останем честни
във нашите думи
и верни
на нашите песни
бъдещето е някъде там
в нереалността
когато можем само
да се борим
за нашите слънца
и за нашата надежда
когато
останали са само нашата музика
и нашата поезия

а аз... колкото и да бягах, се оказвам малка пишяща фенка на пласибо, която пише евтини стихове по блогове, които никой не чете. просто съм готова да се разрева по случая, но. факт. иронията е, че повече от всякога имам чувството, че музиката и поезията е единственото, което имам.