дръжката на вратата ми се откачи.
от прекаленото затръшване и затваряне.
обаче всичко сочи навътре.
и съм ви чужда и съм си чужда.
дива съм в дробовете ми,
във въздуха, който дишам.
отричам се,
закачам се с винтове (от вратата ми) за небето,
за да бъда против дори гравитацията.
крещя най-първичното чувство –
свободата.
дърпам се.
само не знам къде свършват решетките на затвора ми
и къде започват моите собствени окови.

Do what you like
you dont have to be nice
just pour yourself a cup of coffee
leave anytime you dont have to be right
youve gotta live the best you know how

and if you love well that should be enough
instead it turns your joy int0 sorrow
and i cant breath with the dust of retreat
im choking on the fumes of my wayward back

my women lied
she was a witch in disguise
and she dressed her wounds
in sackcloth and ashes
the children weep
at their dead mothers feet
her husbands drunk
a wolf in a sheepskin coat

and when we kissed
it didnt feel poisonous
and when you cried
i dried off your blue eyes
she smiles at me as she is falling asleep
says "we've gotta live
the best we know how to."

продължавам да я обожавам тази песен...

притиснат между шестте стени
на стар недовършен стих
с урагани, вихрушки
и виелици в очите
като онези цветни хора,
натъпкващи света в пътна чанта
стои човек със пътища в главата
затворник рисуващ южен вятър
сънува пъстро
макар да спи на сиво място
притиснат в клетка
но всеки път спасява го страстта
дава му даром свободата
до следващите признаци
на неизбежна абстиненция
и поредната голяма доза живот

незавършените стихове са прокълнати

музата ми е в почивка. на хаваите, предполагам. мога да си я представя как в момента флиртува с някой черен пич с риза на цветенца. и пие коктейл ‘секс на плажа’. направо да му се прииска на човек да й срита мързеливия задник веднъж завинаги.. мисля да я уволня, всъщност. и без това полза никаква. ще си взема нова. :/

искам промяна. нужна ми е. трябва ми, за да продължа да бъда себе си по друг начин. когато всичко наоколо се върти като сцена от филм, видяна през очите на пияница, просто трябва и аз да се завъртя. въпреки че винаги оставям нещо ценно назад. раз, два, три. ето ме. не е нещо, от което може да се избяга.
но ме е страх от тези промени мъничко. понякога много, всъщност. страх ме е, че един ден ще се събудя в някоя хотелска стая na 35 и няма да знам коя съм, къде съм и какво правя там. ще забравя да гледам изгревите и морето. ще стана такава каквато не искам да ставам. и най-страшното е, че тогава няма да ми пука.
мога да бъда свободна. да бъда различна утре. само не искам да бъда възрастен човек. ще отричам игрите на времето докогато мога.

искам да се науча да обичам хората. и аз не знам какво да мисля. вярвам, че всеки е специален. всеки е отделен, единствен, уникален. обичам раличните животи, истории. обичам различните характери, реакции, философии. обичам да ги наблюдавам (нищо, че не мога да видя себе си).
обаче толкова ненавиждам хората като общност. стадо. среда. институция. сякаш като се съберат на едно място, излиза някакво тъпо голямо същество. и това влияе на мнението ми за отделните личности. не мога да вярвам в добротата им, защото... не са добри. хората не са добри. и...
искам да се науча да ги харесвам. мизантропията ми идва много напоследък.

и този път ще си тръгна
ще замина
без да се обръщам
и без да се връщам.
ще отплувам с южния вятър
докато всички ме изгубят от очи
докато аз се изгубя
в някой нов град
или в нечии стари очи.
ще преследвам едното си Аз
бягайки от другото-
вековен омагьосан кръг.
ще си тръгна от тази емоция
както дойдох
и няма да оставя нищо
абсолютно нищо след себе си.
дори спомените ще избелеят
на морското слънце
докато тичам по пясъка
и ще търся нещо изгубено в друг живот
ще търся, търся, търся
пак и пак
и някой ден
може и да се намеря
някъде между мидите.

февруари е. тихо е. но във въздуха има някаква напрегнатост. от време на време се показва слънцето, напомняйки пролет. погледът се плъзга по покривите, без да искаш. чайките крещят много силно. и е толкова уютно, че ‘у дома’ загубва смисъла си. и, господи, така ми се пътува. никога не съм се чувствала по-малко привързана към някое място. свободна съм и нуждата от движение и промяна ме е обсебила. любимата ми част от годината. вятърът сменя посоката си. мирише на горещ пясък и сол. време е за шоколад.

пътища. задимени леки коли. шестоъгълни плочки. мигащи светофари. котка. книга. мол ст. загора. червен лак. коктейли. кафе. кръстословици. френски. ваучери от пет лева. автогари. тюборг. бандероли. павета. пингвините. такси. рожден ден. спагети. пощенски кутии. дежа вю. покриви. миролио. чалга. ключалки. телефони. счупени нокти. свободни часове. спомени. часовника. белот. и няма време. няма време…