дните са много дълги, когато започват по изгрев
и имат магическата способност до залез да се превръщат в седмици
(освен ако нямаш да вършиш купища работи. тогава стават минути)
отказвам да повярвам, че вчера бягахме през двора със завързани очи
оттогава изживях хиляди живота
не спя спокойно
не мога да запуша устата на мислите си
не ми стига времето в будно състояние, за да осмисля всичко
но и без това се уча да спя малко
има прекалено много красиви неща за останалото време

what my soul sings

аз съм най-щастливият човек на света.
прибирам се след свободен следобед, прекаран в особено продължителна игра на trivial pursuit с компанията, и за пръв път от доста време не бързам да си пусна филм или да хвана някоя книга с мисълта, че пак не съм свършила нищо полезно. понякога е полезно просто да седиш с готини хора и да не правиш нищо цял ден.
тази седмица слушам трип-хоп и се усмихвам. имам всичко, което някога съм искала (с едно изключение) и хиляда неща, за които дори не съм и мечтала. имам изкуство. купища изкуство. толкова много изкуство, че чак няма друго освен изкуство.
наново се уча да пиша и да бъда изобретателна. бях отвикнала, но сега е някак задължително. и е хубаво. (а джон кийтинг може да яде чували с ряпа пред новите ми преподаватели)

имам много книги със странни заглавия и нито една не прилича на учебник. на моменти ме е страх мъничко, но е хубав страх.
слушам
lead the way
lead the way
show me the answers I need to know

what I'm gonna live for
what I'm gonna die for
и сякаш за пръв път истински осъзнавам, че това нещо е киното.

седя срещу стар вентилатор в малката ти таванска стая и пуша ментолови цигари. ти не обичаш хартиените стени и начина, по който всичко потреперва, когато влаковете минават под прозореца ти, но за мен е прекрасно. седя и те гледам. а ти си се излегнал по гръб на малкото легло, с китара в ръце, и си много красив, небрежно подрънквайки песен на металика.
седя и се надявам, че може би този път. може би този път ще е истинско.

the real thing

оглеждам се и
всички пишат по-рядко, споделят по-рядко, мечтаят по-рядко. и всички, като мен, тихо се оправдават, че просто живеят повече и мечтаят наум. но това не е много вярно, не в този смисъл.
страх ме е, че ще изгубя себе си някъде по пътя и няма да разбера. затова, когато хващам най-близката тетрадка и изписвам първата страница, с онова полузабравено, подобно на влюбване, чувство в стомаха,
сядам и плача
от вълнение

behind me now, the winding road they sing of

нещата се нареждат. това гадно лято е към края си, ще уча в най-яката специалност на света и вече май мога да се успокоя и да бъда щастлива. а то не е толкова лесно след не-знам-колко-но-адски-много време седене на тръни, и проблеми, и глупости. но тази сутрин се събудих с онова чувство на безпричинна еуфория(което ми липсваше, липсваше) и май всичко ще бъде наред... :)

..and even the way that they mirror my own..

понякога ми се иска да грешах по-често в чувствата си, да бях по-глупава и да не знаех кой си струва и кой не. гадно е да бъдеш сигурна, че си права, когато имаш нужда от надеждата, че грешиш.
иска ми се някой да имаше по-добри решения от моите, вместо да повтаря разсъжденията ми и накрая пак да се спасявам сама.
та, такива работи.
внимавайте какво си пожелавате.

няма друго чувство като това да държиш нова книга. или стара, всъщност. гладката корица. тънките страници. шрифтът. ръбовете. после мирисът. животът. магията на думите. очакването. обещанието за нещо ново. и после желанието да я притиснеш към сърцето си, като стар приятел. и онова усещане.. много, много лично усещане. убеждението, че колкото и хора да са я чели, този прочит е изживяване единствено между теб и думите. бавно, но натрапчиво, неземно, уникално, лично, почти интимно.
как да не обожава човек литературата?

if i survive, i'll worship the moon

or
something
anything

..but it is such a perfect place to start, my love

разсъждения на тема
любов и производни
докато лежа върху червени чаршафи
под отворения прозорец
и летният дъжд усилено се опитва
да наводни мен и леглото ми

изморих се да говоря за принципи
не съм сигурна, че имам такива
не съм сигурна какво точно значи ‘принцип’, всъщност
ставам все по-непостоянна
в мислите, чувствата, желанията си
всичко
затова просто мълча

тази година разсъжденията ми са главно наум
затова ще мълча
и без това е хаос в главата ми и в сърцето ми
вече не се опитвам да го подредя
така ми е добре

и без това вече забравих какво щях да казвам
щях ли да казвам нещо
ужасно непостоянна
казвам ви

ако
не те гледам в очите, докато ти говоря
ако те отбягвам
и понякога дори не те поздравявам
ако съм лаконична
и просто напускам стаята като млъкнеш
ако се правя, че не те виждам
и нямам какво да ти кажа
ако съм студена и рязка
и горда
ако се държа сякаш не ми пука дали седиш срещу мен

тогава може би просто те искам толкова много
че не зная какво да правя
и ме е страх, че ако те погледна за повече от секунда
ще умра

5am madness

безкрайни нощи
на нокти
изправени
изнервени
уплашени
и после кошмари
завързани чаршафи
предсказания
фобии
проклятия
недоизказаности
тишина
тишина
тишина
нереалности
наум
полу-насън
стъпки
пак тишина
тъмнина
прекалено много земетресения
и комари, мамка му

убий ме
че вярвам в нас.
убий ме
но ЗНАМ
че един ден ще държа ръката ти
и ще е по-хубаво от всичко
защото сме специални заедно
аз го знам
и ти го знаеш
въпреки километрите ни.
любовта е най-егоистичното нещо
но харесвам себе си в твоите очи.
имам единствено слабата си поезия
но поне е за теб.

в четири сутринта
светът се върти само около нас.

били ли сте в мюсулманска държава?
първата нощ, точно преди изгрев, те събужда песента на ходжата. като се заслушаш – едно от най-неземните неща на света. звукът от десетки джамии отеква в тишината. разликата им от по няколко секунди създава най-красивото ехо.
на следващата нощ няма да се събудиш. ще го чуваш само, когато будуваш до прекалено късно или ставаш прекалено рано.
обичам.

половината ми life philosophy

една година е дълго време.
много е лошо да не искаш да се връщаш вкъщи. по-лошо отколкото да искаш. моят град е празен сега и принадлежи на разни непознати хора. чак въздухът е празен и непознат. или празен и прекалено познат. не знам. когато си прекарал последните десетина години на едно място с един човек, и когато този човек за пръв път не те посреща на автогарата, всичко ти става чуждо. когато си живял половината си живот в очакване на някакви две седмици, и когато за пръв път нямаш какво да ги правиш, не е чудно да не ги искаш. чувствам се точно като в кошмарите, които имах преди време – смрачаване и град, в който съм съвсем сама след последния автобус. все пак, хората са важни, не местата. когато любимото ти място загуби човека си, не е чудно, да желаеш просто да забравиш.
много е лошо да ти е толкова лошо, че да не искаш да виждаш родния си град.
и без това животът ми отива подяволите. ще бъдат две отвратителни седмици.
ще пиша големи количества лоша депресарска поезия :Р

the city sunset over me

мога да пиша вечно за малките красоти в живота.

за залеза над покривите,
искрите от цигарата ми
и танца на дима й във вятъра,
малкото момиченце, което скача на въже на съседната тераса,
тишината
и шума от коли,
настроението на лятна нощ,
последната глътка вино,
безкрайната музика в главата ми,
пожълтелите страници на книгата ми
и мириса им
и подчертаните с молив думи,
случайно заснетите снимки,
несъзнателните усмивки
всичко

всичко ми е като поезия.
убийте ме, че обичам да се любувам на чая си
и че мога да говоря половин час за аромата на цигарите си
и че обожавам да докосвам всичко, което видя.
това са моите големи магии.

обичам зелен чай
ама не в пакетчета
а такъв, на килограм.
взимам с пръсти и го поръсвам върху горещата вода
оставям листенцата да плуват
и да полепват по устните ми, когато отпивам.
когато свърши
обичам да гледам на дъното на чашата
почти като гадаене на кафе
не че търся нещо
просто обичам този цвят.
изхвърлям листенцата с уважение
пак с пръсти ги изваждам
усещам ги кадифени и нежни
има някаква красота в цялата работа
как да не го обичам
зеления чай