..and even the way that they mirror my own..

понякога ми се иска да грешах по-често в чувствата си, да бях по-глупава и да не знаех кой си струва и кой не. гадно е да бъдеш сигурна, че си права, когато имаш нужда от надеждата, че грешиш.
иска ми се някой да имаше по-добри решения от моите, вместо да повтаря разсъжденията ми и накрая пак да се спасявам сама.
та, такива работи.
внимавайте какво си пожелавате.

няма друго чувство като това да държиш нова книга. или стара, всъщност. гладката корица. тънките страници. шрифтът. ръбовете. после мирисът. животът. магията на думите. очакването. обещанието за нещо ново. и после желанието да я притиснеш към сърцето си, като стар приятел. и онова усещане.. много, много лично усещане. убеждението, че колкото и хора да са я чели, този прочит е изживяване единствено между теб и думите. бавно, но натрапчиво, неземно, уникално, лично, почти интимно.
как да не обожава човек литературата?

if i survive, i'll worship the moon

or
something
anything

..but it is such a perfect place to start, my love

разсъждения на тема
любов и производни
докато лежа върху червени чаршафи
под отворения прозорец
и летният дъжд усилено се опитва
да наводни мен и леглото ми

изморих се да говоря за принципи
не съм сигурна, че имам такива
не съм сигурна какво точно значи ‘принцип’, всъщност
ставам все по-непостоянна
в мислите, чувствата, желанията си
всичко
затова просто мълча

тази година разсъжденията ми са главно наум
затова ще мълча
и без това е хаос в главата ми и в сърцето ми
вече не се опитвам да го подредя
така ми е добре

и без това вече забравих какво щях да казвам
щях ли да казвам нещо
ужасно непостоянна
казвам ви

ако
не те гледам в очите, докато ти говоря
ако те отбягвам
и понякога дори не те поздравявам
ако съм лаконична
и просто напускам стаята като млъкнеш
ако се правя, че не те виждам
и нямам какво да ти кажа
ако съм студена и рязка
и горда
ако се държа сякаш не ми пука дали седиш срещу мен

тогава може би просто те искам толкова много
че не зная какво да правя
и ме е страх, че ако те погледна за повече от секунда
ще умра

5am madness

безкрайни нощи
на нокти
изправени
изнервени
уплашени
и после кошмари
завързани чаршафи
предсказания
фобии
проклятия
недоизказаности
тишина
тишина
тишина
нереалности
наум
полу-насън
стъпки
пак тишина
тъмнина
прекалено много земетресения
и комари, мамка му

убий ме
че вярвам в нас.
убий ме
но ЗНАМ
че един ден ще държа ръката ти
и ще е по-хубаво от всичко
защото сме специални заедно
аз го знам
и ти го знаеш
въпреки километрите ни.
любовта е най-егоистичното нещо
но харесвам себе си в твоите очи.
имам единствено слабата си поезия
но поне е за теб.

в четири сутринта
светът се върти само около нас.

били ли сте в мюсулманска държава?
първата нощ, точно преди изгрев, те събужда песента на ходжата. като се заслушаш – едно от най-неземните неща на света. звукът от десетки джамии отеква в тишината. разликата им от по няколко секунди създава най-красивото ехо.
на следващата нощ няма да се събудиш. ще го чуваш само, когато будуваш до прекалено късно или ставаш прекалено рано.
обичам.

половината ми life philosophy

една година е дълго време.
много е лошо да не искаш да се връщаш вкъщи. по-лошо отколкото да искаш. моят град е празен сега и принадлежи на разни непознати хора. чак въздухът е празен и непознат. или празен и прекалено познат. не знам. когато си прекарал последните десетина години на едно място с един човек, и когато този човек за пръв път не те посреща на автогарата, всичко ти става чуждо. когато си живял половината си живот в очакване на някакви две седмици, и когато за пръв път нямаш какво да ги правиш, не е чудно да не ги искаш. чувствам се точно като в кошмарите, които имах преди време – смрачаване и град, в който съм съвсем сама след последния автобус. все пак, хората са важни, не местата. когато любимото ти място загуби човека си, не е чудно, да желаеш просто да забравиш.
много е лошо да ти е толкова лошо, че да не искаш да виждаш родния си град.
и без това животът ми отива подяволите. ще бъдат две отвратителни седмици.
ще пиша големи количества лоша депресарска поезия :Р

the city sunset over me

мога да пиша вечно за малките красоти в живота.

за залеза над покривите,
искрите от цигарата ми
и танца на дима й във вятъра,
малкото момиченце, което скача на въже на съседната тераса,
тишината
и шума от коли,
настроението на лятна нощ,
последната глътка вино,
безкрайната музика в главата ми,
пожълтелите страници на книгата ми
и мириса им
и подчертаните с молив думи,
случайно заснетите снимки,
несъзнателните усмивки
всичко

всичко ми е като поезия.
убийте ме, че обичам да се любувам на чая си
и че мога да говоря половин час за аромата на цигарите си
и че обожавам да докосвам всичко, което видя.
това са моите големи магии.

обичам зелен чай
ама не в пакетчета
а такъв, на килограм.
взимам с пръсти и го поръсвам върху горещата вода
оставям листенцата да плуват
и да полепват по устните ми, когато отпивам.
когато свърши
обичам да гледам на дъното на чашата
почти като гадаене на кафе
не че търся нещо
просто обичам този цвят.
изхвърлям листенцата с уважение
пак с пръсти ги изваждам
усещам ги кадифени и нежни
има някаква красота в цялата работа
как да не го обичам
зеления чай

in my head

знаеш ли
през повечето време
имам нужда да не си толкова перфектен

имам нужда да си много малък и незначителен
толкова малък, че да се побираш в скайп прозорче
и да си стоиш там
без да се промъкваш в сънищата и мечтите ми
толкова малък
че да се побираш в малко местенце в сърцето ми
и да си стоиш там
без да окупираш местата на другите

имам нужда да не ми четеш мислите
и да не ти харесвам музиката
и да не ме вдъхновяваш
имам нужда да вярвам, че си само в главата ми

през повечето време
имам нужда да бъдеш не толкова перфектен
за да мога да не те обичам толкова прекалено много

знаеш ли
през повечето време
въобще не ти се получава

set the fire to the third bar

на моменти
но само на моменти
изпод петнайсет годишното ми аз
наднича едно друго аз
което се чувства на доста повече
то не обича разговорите за пътешествия и мечти
и е много чувствително на тема приоритети
защото то знае
че и всички пътешествия на света
не могат да го спасят
когато сърцето му принадлежи на
някое малко, мръсно, бедно, загиващо място
(като българия)
или някое малко, русо, прекрасно човече
(като теб)

та това мое аз
се чувства сякаш пътува от години
макар това да са само
стотиците часове в градския транспорт
които не водят никъде
и на него може би съвсем малко му се иска
вече да пристигне някъде
и да спре да
държи куфара си посредата на стаята целогодишно
и да спре да
избягва да купува книги
защото няма да има място в куфара за тях
и да спре да
избягва да има истински приятели
защото няма да има място в куфара за тях, също
и да спре да
избягва да има дом
защото за него съвсем няма място

та това мое аз
наднича иззад рамото ми
от време на време
и се присмива на мечтите ви със замъци
(миличка, много добре ти изглежда колежа)
и може би малко ви завижда
на вярата

та на това мое аз
вече му е омръзнало да бяга и да стои на едно място едновременно
и може би иска просто да заспи
и да остарее тук
но петнайсет годишната мен
никога няма да му го позволи
дори да й се наложи да мине през австрия

she was married to the bosphorus

трябваше да избягам много отдавна. когато можех да мразя това място с единствената причина, че не е ‘вкъщи’. а ‘вкъщи’ беше едно съвсем ясно понятие, за разлика от сега.
в последно време искам само да продължавам да го мразя мразя мразя, ужасно много, защото не е моят град, а е увил малките си пипалца около сърцето ми.
трябваше да избягам далеч, когато го мразех и мразех хората му. защото това е едно прокълнато място и не знам дори как съм се спасила досега от лепкавата му пристрастяваща същност.
моля те, позволи ми да избягам. скоро. много скоро. дано не е прекалено късно.

скъпи Хора,
спрете да слагате етикети на идеалите си.
няма нужда от тях.
няма нужда и от идеали, всъщност.
няма нужда да знаете какво искате
няма как да знаете какво търсите
ще го познаете само, когато го откриете
и ще е каквото не сте си и представяли
и ще знаете.
затова спрете да се мотаете в краката на съдбата
и просто живейте.
и ако се съмнявате дали сте на правилното място
значи не сте.
на правилното място няма да има съмнения.

apocalypse

отново ме блъсва преходността на всичко
и не искам да пиша, да рисувам, да чета
не искам да спя
не искам да бъда на цифра години, незапочваща с единица
не искам да живея на края на света
говорите за затворени очи
и против тях
но да отвориш очи е равно на самоубийство
съвсем не метафорично
човек е създаден винаги да иска повече
и всички непрочетени книги
и всички неизвървяни улици
страх ме е
за музиката ми
защото имам нужда да знам
че дори когато мен няма да ме има
светът ще продължава да се върти
а пък той, светът
се разпада
не виждате ли?