I'm sorry to say it, but for me there is...a distinct contradiction.

Because... if you really believed what you were saying...
you'd be out there.
Out there, on the street.


There's something going on out there.
Something that feels like it could be really important.
Something that feels like things could change.
Even I get that.


But you're not out there.
You're inside, with me,
drinking expensive wine,
talking about film.

i want to go eat octopus in valletta

but not today

maybe tomorrow

it may be windy and they may cancel the ferry letting its blue body dance with the waves in the middle of the bay

give me the binoculars

from your little balcony i can see the old city across the bay and the little restaurant beneath the walls just near the water

if i look hard enough i think i could tell what the people on the nearest table are having for lunch

it's the same restaurant we ate at that first afternoon

when it started raining and as large raindrops were falling in our wine we were laughing at the waiter trying to save the menu board

with the binoculars give me a cigarette

i'm gonna stay here for a while

feeling the sun on my face i will try to figure out what are the people sitting at the cafe downstairs saying

i can see the color of their eyes but they'd never look up and see me

next door is the sliema burger king and i can't stop remembering writing down that address in my little travel notebook

just another awesome stranger

but apparently not quite

i can feel your steps behind me

even when i turn around i can still see the yachts anchored in the bay reflecting in the glass behind you

and i can see me reflecting in your blue eyes

tomorrow we are going to take the ferry and eat in valletta

but today i'm not moving from that little balcony

today is all about sitting in the sun and holding you

my lovely stranger

не можете да ме поделите и не знам какво виждате в мен обаче аз полудявам и не знам защо сте решили че аз съм виновна сякаш аз не бих искала да мога да съм на десет места едновременно всички сте толкова needy и пет реда сълзи и сополи господи а толкова искам да остана сама за малко

ей така се чувствам а ме карате да избирам a ви обичам

even closer

i see the lights of my city reflecting in your eyes and my two worlds collide
it's funny how close fate has brought us - two strangers from the opposite sides of the earth, meeting somewhere in the middle
these days all my thoughts are in english
i realize how much and how little i know it
thank god you love my accent
we talk for hours over bad wine, analyzing and defining the word smitten
you don't have to tell me how desperately in love you are - i see it every time you look at me
and as you lay trembling in my arms and i kiss your wet eyelashes, i can't help but love you too
as the strong man you are, you're so beautiful in your weakness
say i am a pervert for being with you but what i feel is the only truth
i can feel my naivety infecting you, my faith flowing through my fingertips into your atheist heart
and the ancient healer in me wants to sooth your pain and mend your dreamer soul with the power you've given her

and maybe you're right - in the end the numbers in our passports will draw the line they're supposed to and love won't be enough to hold the spaces in between
but now, right now, this feels right
and i'll keep it safe
in me
for me
from me

spinning

когато излязох от онова летище онази вечер, и ме лъхна пустинният вятър с мирис на море, и се разплаках без причина, знаех.

просто знаех. може би заради това се разплаках

sliema е мястото от сънищата ми

всичко останало е много повече и от най-дръзките ми мечти

и мога да подреждам изречения в главата си до безкрай, но накрая, както винаги, ще си замълча.

ще си сложа моята мона-лиза усмивка и ще запазя всичко за себе си

всичко е относително

потъвам във вихъра на дните, докато изгубя всякаква представа за време и място. и единственото, което мога да направя е да се вкопча в цветната буря, да й се отдам и да се държа все по-здраво, за да не ме убие центробежната сила.

казаха ми, че изглеждам сякаш медитирам, докато се поклащам леко със затворени очи на божествената музика.

тези дни всички са останали с впечатлението, че съм на 23.

но сега не ми остава друго, освен да си тръгна – пораснала, цветна, щастлива, но и все още малка, невежа, не-влюбена.

чета керуак, след като с години го пренебрегвах и подценявах. да, за всичко си има време. някакъв миг на наместване на фокуса.

понякога не искам да бъда момиче. да се смея като момиче, да вървя като момиче, да се колебая като момиче. и не искам да го приема, но от момиче рядко излиза добър писател и още ужасно по-рядко – добър режисьор.

но по-често не искам да съм момче, така че ми е добре.

‘животът е като бельото – трябва да го сменяш по два пъти на ден.’, казва бредбъри

изпитвам желанието да се отдам на източни религии.

колкото повече намирам смисъла, толкова повече търся. колкото повече вярвам, че всичко е в главата ми и мога да постигна каквото поискам, толкова повече се и убеждавам, че точно защото е в главата ми, аз винаги ще си бъда граница сама на себе си и никога няма да мога да се надскоча истински.

не че не съм щастлива. ужасно съм щастлива. просто търся нещо. и, не знам защо, но мисля, че ще го намеря.

и сме на най-отпред на втория етаж на червен автобус

късно късно нощем

и гледам мокрия път пред мен, докато ти ми говориш

за разказите си и плановете си

и аз знам, че моментът в който хората ме допускат до страстите и мечтите си, е моментът в който ги обиквам истински

всички имаме нужда от вдъхновяващи познанства

за три дни

или за цял живот

това е песента на годината

random

again I have this almost painful need to write and draw and sing and scream

and once again I am a prisoner in my own mind and my own boundaries

today I spent half an hour staring at a spoon and maybe I could have done it that last night in brugge as then I was so sure nothing is real

I feel like screaming, hitting, crying, running till I am too tired to think

I never feel this way while traveling

I can’t recognize myself in the mirror

wearing dress and make-up and stuff

and I am not sure I like what I see

when I get ‘home’ first thing I will be throwing away half my clothes

and reading all the books I bought but never read

and ordering Rayuela in spanish cause it’s the purest poetry I’ve ever seen

I’ve been loving strangers this year, but yet again isn’t everybody?

I fall asleep while reading in the afternoon and dream about running up a hill and Ale saving me from a speeding car, whatever that means

you’re not really dead if nobody knows you’re dead

when I’m ready to die, I’ll disappear

I’ll go to new zealand and never come back

I am getting dizzy

you know the feeling you get in a library or a bookstore

wanting to read everything, right now, at once, to the last page, to smell and touch every book, to understand every character, to feel every line of poetry, to relive every story, and not be able to decide where to start, and feeling a little bit like crying, but mostly inspired….

well, that’s exactly how I feel when I look at a map

right now I just want to write but my thoughts are so scattered

I picture them as millions beads on the endless glass floor of time and space

and I never seem to be able to organize them in any way

that’s why I don’t write anything with a plot

I can always try stream of consciousness but, come on, people don’t understand or like even Faulkner, and he is a genius, so you’ll be shutting this page pretty soon

few days ago I found out I share a birthday with Kerouac, how cool is that

whatever, somebody finally put a password on that wifi, that’s the main reason I’m even thinking these

време е за малко равносметки
тази година съм пропътувала 15 000км със самолет (общо 11 полета)
2 040км с влак
3 845км с автобус
и 1 250км на стоп
общо 22 140км
8 дни на хотел
34 дни на каучсърфинг
и още 16 дни по подовете и леглата на разни яки хора

филмите и книгите са малко, дори не съм ги броила, но няма значение

всички се приготвят да се смеят или да плачат, когато една цифра се сменя

но аз съм в мир с календарите си и спокойно лекувам хремата си с неземната комбинация от уиски, шоколад и мандарини и тъжния албум на лондонски уличен музикант в ранните часове на вечерта

когато фаталното число наближи, ще се изсипем по улиците

с илюзионното чувство на единност

искам да пиша и да рискувам и да говоря, но само се повтарям

тези дни нямам изкуство на хартия

вдъхновена съм повече от всякога. но не да създавам светове в ума си

а да рисувам мечтите си върху собствения си живот

това е моето изкуство.

и помня как ми каза, че before sunrise не е реалистичен

но идеята да слезеш от влак в непознат град с непознат човек и да се влюбиш вече ми изглежда като нещо съвсем нормално

аз съм най-щастливият човек на света и никой не може да ме убеди в обратното

защото не е важно колко имаш

а колко се изумяваш от това, което имаш, постоянно 

нямам нужда да пиша поезия

защото тя е вплетена във всичко, което правя, виждам и чувствам

and all my stumbling phrases

never amounted to anything worth this feeling.

флорънс е велика
преоткривам религиите си отново и отново

the curse...

it’s beautiful. the world. it’s all perfect. as long as you’re a traveler.

but once you put down the map, once you stop getting lost, once you have seen this particular street enough times so you can tell what’s around the corner… it all breaks down.

it’s a sickness, you know?

it’s an addiction

to the unknown

to being so lost in some city and some stranger’s life that you can feel yourself disappear

to diving so deep into the vortex of lights and sounds that you can feel your head spinning

to being so free that you don’t feel the need to be somebody else

and after a while few days twice a year stop being enough

and then… there’s no escape

от седмици в главата ми се върти една песен
с една дума в текста, различна от оригинала
и казва всичко

....if only for a moment,
That I could just understand
The meaning of the world you see,
'Cause I've been scrawling it forever,
But it never makes sense to me at all

your heart is the only place i call home

постоянно сънувам летища. много много летища, гари, полети, шатъли. но това никога не са полети към вкъщи или от вкъщи. това са тъмни гари късно вечер, където говоря с непознати. това са градове, които виждам за пръв път. това е реалността, всъщност. и винаги съм сама. но не ме е страх. не.
много често имам чувството, че всичко е сън, в който само аз съм реална. и то донякъде си е така.
но е хубав сън.

когато бях много малка, си мислех, че  може да си колекционираш гражданства. и си мечтаех как ще живея в много страни по няколко години и ще си ги събирам.
сега така си колекционирам езици.
може би не съм била чак толкова далеч от истината в мечтите си

and i would put them back in poetry, if i only knew how

we're walking up and down life trying to define it every minute, trying to put a name on every feeling. sometimes we have the beautiful words to exaggerate earthly experiences but in the end we pretty much have no idea what we're doing or what we're feeling or why is anything the way it is
so what do words mean anyway?