This is a film about a man and a fish
This is a film about the dramatic relationship between man and fish.
The man stands between life and death
The man thinks
The horse thinks
The sheep thinks
The cow thinks
The dog thinks
The fish doesn’t think
The fish is mute. Expressionless.
The fish doesn’t think because the fish knows… everything.
The fish knows everything…

обожавам го....

всички щастливи сме, млади, прекрасни.
но кой знае кога, къде, защо, как
ще ни застигне студа, искра ще изгасне,
и ще бъдем просто 'някои', и ще останем във мрак.

казват - светът играчка е, животът - игра.
играем със огъня. болка ли... или смях?
казват също - животът театър е. да.
само маски остават след последната сцена,
само фалшиви декори - след последна шега,
само сълзи - след смъртта...

тук са всички малки хора с малки мечти.
този свят е един за теб, и за мен, и за тях.
никой не знае какво ще е утре, никой не помни преди.
винаги някой ще чака пред нечий чужд праг.

красиви кукли на конци играят красива игра
никой не се пита 'а аз не съм ли от тях?'.
тук са всички малки хора с малки мечти и големи сърца
и не можем да знаем кога, къде, защо, как
завършва най-последната сцена
и изгасва последна искра.

весела коледа, весела коледа, весела коледа, весела коледа!
достатъчно добре помня, че миналата година това го казах точно два пъти, и не ми се иска и сега да е така. защото това беше една по-оптимистична година, мхм. много по-оптимистична, дори най-оптимистичната досега. и въпреки, че коледното настроение наистина е нулево, а снощи си умрях от скука... коледа е!
весела коледа, весела коледа, весела коледа! коледа, коледа, коледа, коледа..

:)

п.п.: есента още ме гони, образно казано, и на моменти наистина се чувствам... депресирана. не ме пуска и толкова. само още малко, само още малко... януари ми е месец на промените, новото начало, чисто бялото като сняг щастие и разперените криле.
само да мине този декември...

понякога се сещам за нея... всъщност много рядко. прекалено рядко. последно се чухме по телефона преди... година? не, сигурно две... това беше най-краткото, най-простичкото, най-красивото приятелство, което съм имала. няма да забравя как се бихме с едни шишета с вода^^ и синята й ластика за коса, за която сега се сетих и нямам понятие защото я помня толкова ясно. и тоалетната на библиотеката... най-уютната тоалетна^^ и сега като чуя шума на онези вентилатори и имам чувството, че.. тя ще изскочи зад ъгъла.
човекът, който ме научи, че не са нужни думи, за да се разбираш с някого. тази, за която написах първото си стихотворение, на стълбите във входа й, и после го преписах в тетрадката й за спомени, въпреки че нямаше как да го разбере. тази, която и до днес ме вдъхновява със смелостта си.
и ме научи да играя на онова, не билярда, не джагите, ми другото... 
тази, която ми подари обеци със сини камъчета 
и каза, че за пръв път купува подарък със собствените си пари.
още пазя кичур от косата й.. тя дали пази моя?
и първото сбогуване, на което съм плакала...
тази, която просто ме прегръщаше и повтаряше десетки пъти "няма да те забравя, няма да те забравя, няма да те забравя, няма да те забравя..... не ме забравяй..."
и парфюма й пазя. ах, парфюмът й...

...catch her every time she falls...

беше няма сутрин,
само мирис на море в тишината.
беше много далеч оттук
и ти винаги беше там да ме чакаш.

нямаше никого там,
но аз имах всички.
имах морето в краката си.
а щом имах него, имах теб, имах всичко.

беше много далеч оттук.
беше преди хиляди зими.
и ти винаги беше там
да ме хващаш, да не пропадна
през месеци и през години.

беше няма сутрин далеч оттук.
нямах нищо, но имах морето.
беше отдавна, в един друг живот,
нямах нищо, но имах тебе, където...


нищо определено... пак се отнесох към някой минал живот...

we belong to the sea...

имам чувството, че някой ден ще се погледна в огледалото, и ще видя само наситено синьо.
направо вярвам, че ако някой се загледа по-внимателно, ще види как светя в синьо. толкова невероятно ярка и морска съм. 
в душата ми се разбиват вълни, мълчат изгреви и звучат песни... морето, изгревите и музиката. тези три неща са част от мен. толкова са ми близки, че ми се плаче.

I've fallen in love with a photograph
A moment of youth that I can't get back
The days when you're here it returns again
Emotions that feed on me everyday

And every night I watch it fading
It's safer just to write my whole life down
With every breath the words betray me
It's easier to face the truth

I've taken a vow that I'll make it up
I'll dig in the past and I'll rake it up
Making amends to the friends I miss
Breaking the mould that I'm frozen in

And everyday I know I'm lazy
It's easier to let the good times pass
And now it seems the memory's hazy
It's time for me to face the past

We tell them lies, we do sometimes
We live and die for friends like these
When all is said
We turn instead
And give our lives for what's beneath

And we do sometimes

I'd be a fool to slide again
I'll be like you and try again

I've fallen in love with a photograph
A moment of proof that can't love me back
The way that it cuts at me everyday
The images mock me a melt away

And everyday I feel it clearly
It's easy just to save the worst until last
And maybe I could see it really
It's painful what we do

We tell them lies, we do sometimes
We live and die for friends like these
When all is said
We turn instead
And give our lives for what's beneath
 

днес двама учители успяха да ме разплачат. хм...
математика.
ако има нещо, което не мога да понеса да гледам, това е разочарованието на някой, когото уважавам. не сме толкова тъпи, мамка му! ако сега не се хвана и не разкатая математиката, друг път няма да е. всички го разочаровахме, наистина. мерси за мотивацията, все пак... защото можем да оправим някаква шибаната математика. не струва и на половина на разочарованието на един прекрасен учител като нашия.
литература.
също учител, когото много уважавам... разчувстваха ме думите "Този клас е единствената причина все още да съм тук. Защото за пръв път намерих класа, когото търся от 25 години" . защото е истина. такъв клас се среща веднъж на сто! години. нещо невероятно е. като гледам другите, всички са еднакви. абсолютно всички. а ние сме различни. повечето май не го забелязват, но от два месеца не спирам да се възхищавам на това колко уникални, специални и единствени сами за себе си хора са събрани. в този клас са събрани мечтите на света...

and heaven' s not enough
if when i'm there i don't remember you...

мислех си, че... ако примерно в Рая може да имаш всичко без да помниш предишния си живот (иначе просто няма да можеш да имаш всичко), а в Ада трябва да се мъчиш вечно (примерно) и на всичкото отгоре да си спомняш миналото... еми, бих предпочела Ада. определено. това си мислех... какво струва този шибан Рай, ако не помня теб?! човек е нищо без спомените си. нищо! нищо... какво струва всичко на света, ако не помня нещо толкова красиво...? дори морето и изгревите мога да ги прежаля, те ще си останат и останалите хора ще им се радват и ще ги разбират. обаче споменът за теб, начинът, по който те възприемам в съзнанието си, е само мой. никой друг не може да го види или разбере... затова е толкова ценен...


за ерин става въпрос. исках само този път да уточня.

нося се над някакви покриви и в съзнанието ми са само миризмата на моя парфюм, и изгревите. изгреви... едно такова леко розово небе, което ме е пленило. и тази атмосфера... не може да се опише. нито красотата, нито спокойствието.  тишината.  магията...
не знам защо, но все си представям плаж по изгрев... стоманен хоризонт и само шумът от вълните... 
а краката потъват във влажния хладен пясък, който изглежда почти бял... 

никой не може да ме убеди, че не мога да си представя нещо, което не съм виждала...
вярвам, че в някой друг живот съм имала къща на плаж с бял пясък....

the same old song

мина толкова много време. вече и аз не знам какво да мисля.
и дори не знам защо пиша пак сега. и какво да пиша, въобще.
деня, в който просто натисна 'прати' на една хубава дълга сова,
ще е щастливия ми ден. но засега... не знам. май искам да
докажа нещо, на себе си. и май наистина имам нужда да порасна
още малко. не знам...

толкова. не знам какво друго да напиша. и без това после
ще съжалявам, че пак съм дрънкала глупости.
но всеки си има своите моменти...
а този ме хвана страшно неподготвена. може би защото в първия
момент изобщо не разпознах хората на снимката. 
и може би, защото точно тогава слушах potf -Stay.

едит: както и да е, линкът на този блог явно вече не е същия, беше снимка на Алекс(Демон) с Анито(предполагам. няма кой друг да е^^) и Вихър.

ако още някой ми каже, че го е страх да не ме нарани, ще... и аз не знам какво ще направя, изберете си нещо гадно. не съм толкова слаба, за бога. О.о не съм толкова ранима. не съм от стъкло. и, не, изобщо не можеш да счупиш сърцето ми, просто защото нямаш място в него. може да ме нарани Есента. може да ме нарани Мария. може да ме нарани Времето. но едно момче с изкривени представи за любовта може само да ме отврати.
не съм това, за което ме изкарваш. компромиси правя за приятелите си, за момчетата - не. или поне трябва да е някой много специален, какъвто не съм срещала. така че, нито съм слаба, нито мекушава, нито ранима.
ако очакваш друго, прав ти път.