deep deep...

отново потъвам в музиката. толкова е велико, и силно, и лично, 
и докосващо, и завладяващо, и обсебващо... седя и преоткривам
пласибо, и камелот, и коса ост, и стълбището...
това е най-истинското изкуство, най-чистата магия.
поздравете се с някоя хубава песен.
мерси.

dress me like a clown

седнали сме свободни под жаркото слънце
и разговаряме: "много сме горещи и пролетни".
и се усмихваме, свежи и пъстри-
много цветни, но малко подобни на клоуните.

и сме целите изцапани с разтопен шоколад.
слушаме музика и отразяваме красота.
и сме свободни, и рошави, и над този свят-
изрисувани хвърчила с хартиени ярки крила.

и това сме ние, там горе, в небето, сред птиците!
весели, високи, безкрайни звезди от картон.
неуморими, неугасващи, горещи и пролетни-
много цветни, но тъжни, подобни на клоун.

let's be... good?

днес майка ми започна да ми разправя как някакъв пич във форума
на мюзик айдъл пуснал тема, в която да пишеш какво добро нещо
си направил днес. и тя естествено го насяла и го навяла с голям
интусиазъм (понякога страшно много ми прилича на онези 13
годишни 'сериозни потребители', които обожават да се заяждат с
флудърите). било много тъпо. аз пък мисля, че е страхотно. да си
добър било в същността на човека и не можело да си го записваш в
тефтерчето като нещо, което трябва да свършиш. аз пък мисля,
че не е съвсем вярно. и на мен много би ми се искало да бъде така,
но не е! хората не са добри, колкото и да го искам!
това ми е болна тема тези дни. защото и аз бях такава и знам,
че не е правилно. в автобуса има сляп човек и на последната
спирка всеки бърза да слезе и гледа съсредоточено в краката си
само и само да не му помогне. в двора на училището играят деца,
едно пада, а другитеминават през него. толкова са малки и толкова
лоши. онзи ден точно при една такава случка погледът ми попадна
върху лицата на наблюдателите. имах чувството, че ги виждам
за пръв път.съжалих, че ги познавам. имаше нещо ужасно диво и
жестоко в начина, по който гледаха, което ме разплака и, което
не мисля,че ще забравя някога. и продължавам да го виждам
непрекъснато по улиците. нещо много егоистично и тъжно.
добрите хора са останали много малко, за съжаление. защо в свят
като този всичкисмятат за задължение да се държат като идиоти?
защо вместо даорганизираме клубове на дрогираните еднорози,
не направим един блог за живота, за усмивките? защо веднъж не
си подадем ръка? хората може и да са, но светът не е черно-бял.
има прекалено много красота, за да си държим очите затворени.
всеки казва, че с единчовек нищо няма да се промени,
но не е точно така.
(имаше един много красив филм, като стана дума)

не можем ли всички ние просто да бъдем маалко по-добри?
ей така,поне заради себе си, ако не искаме да се разделяме с егоизма си?

Vincent

да си се намира тук.

Perfect Strangers Soundtrack – Nothing’s Gonna Stop Me Now
спомням си, че много обичах този сериал. песента е много важна за мен, защото е първата, която осъзнах истински. при положение, че съм била неосъзнато лапенце без кой знае какви предпочитания, да не говорим за музика. това беше първата песен, която ме накара да усетя онова подскачащо чувство, което тогава ми беше съвсем непознато. сещате се - песен, по която тъкмо си се зарибил, харесва ти до болка, направо подскачаш от кеф, имаш света в краката си... отделно, че звучи страшно оптимистично.
Sometimes the world looks perfect,
Nothing to rearrange.
Sometimes you get a feeling
Like you need some kind of change.
No matter what the odds are this time,
Nothing's going to stand in my way.
It's my life and my dream,
Nothing's going to stop me now.

Dido – Here With Me
Дайдо има страхотни песни, но не е... абе, не е мой стил. е, тази е някакво изключение, което по принцип също не е мой стил, но много го обичам. една от песните, които свързам най-вече със спомени и емоции. слушах я миналата година по това време, което ще рече от към ноември, до януари. определено е депресарска, но ми е много приятна
(бикоуз ние обичаме да се депресираме, ю ноу). винаги съм я свързвала и ще я свързвам с Вихър и няколкото седмици преди да се видим. още ми носи някаква зимна меланхолия примесена с очакване. все още си имам песните, нали?
I won't go
I won't sleep
I can't breathe
Until you're resting here with me

какво сме ние? къде сме?
какво имаме? какво ценим? какво обичаме?
нашия грозен свят и стъпкан живот,
пълен с болката на нещата, които отричаме.

и стъпките в нощта са на някой бос и сам.
и слънцата в небето са само за лудите.
ние сме забравени и сами лежим там,
оковани в собствените си вериги
нашите вериги, които направили сме за другите.

а таз земя вече не дава, тя взима
роби станаха хората, роби на вечната зима
отдавна бяха моретата, умря красотата
умря със хората, умря с добротата
умря с нашите слепи очи,
някогашни очи на Земята

по-тъмно и песимистично нещо не съм писала, но това не значи,
че точно в момента не съм усмихната и щастлива.
просто ми помага да се отърва от негативните емоции много ефективно. :))

казвала съм колко много обичам музиката. тя е част от мен и, може би, разкрива най-точно душата ми, независимо какво говоря и върша.
ето защо поставям нов етикет в блога си. ще пускам някои от любимите си песни и ще казвам по няколко думи за тях. надявам се да не стане особено тъпо. :)

оправдавайки всички очаквания, започвам с:
Led Zeppelin – Stairway to heaven
не е тайна, че ми е любимата песен. не, не, Любимата. най-Любимата. единствената. започва бавно, за осем минути минава през всичко, и завършва по един съвсем друг начин. не е само рок или само метъл, само мъка или само щастие, само бърза или само бавна. точно както в животът не е черно-бял. това е песента, която ме издига над всекидневието, над проблемите, над хората. носи ми спокойствие, а то е най-важното, по-важно от щастието. носи нещо неземно, божествено, невероятно, неповторимо, незаменимо, неразрушимо, нереално, невъзможно да се опише по какъвто и да е начин, красиво... спокойствие, надежда, вяра...
обожавам тази песен. свързвам я със зимата. като слушам си представям сутрин в края на януари. безлюдна улица, много рано сутринта. и е красиво. имам чувството, че на тази песен всеки си представя различно нещо според мечтите си. е, това е моето. като се замисля, сигурно е, защото много обичам зимата и изгревите.
отделно мога да напиша роман за тълкуването на текста, но ще пропусна. любимото ми място е:
Yes, there are two paths you can go by
But in the long run there’s still time to change the road you’re on.
и
There walks a lady we all know
Who shines white light and wants to show
How everything still turns to gold.

и втората песен за днес, съвсем произволно избрана:
Poets of the Fall – Roses
като цяло, като погледна, няма песен на Поетите, която да ме докосва по някакъв силен начин или да е специална за мен, но те са неизменна и, може би, доста важна част от музиката ми.
Roses е любимата ми тяхна песен. мога да я слушам с часове. по едно време преди шест месеца бях зациклила на нея. любимото ми място е:
Teach me to speak with their voices
Show me the way and I'll try again.
и
So when I'm crying alone
Yeah, when I'm cold as a dying stone.
а, и, има малка сантиментална стойност. беше първата песен, която вихър ми прати.

a winter miracle

седя пред компютъра, ям шоколад, слушам музика и се наслаждавам
на шепота на вятъра в прозорците. первазите са заснежени и въпреки
спуснатите пердета, мога да усетя снега. страшно уютно е. топло е, но
отвреме на време потрепервам, защото ми се спи, но не е неприятно.
мисълта, че утре ще стана късно, а после ще изляза да се разходя,
ме кара да се усмихвам. като се замисля, зимата още не е свършила,
както се страхувах. имам време. все пак имам време. времето никога
не е достатъчно,но поне този път мога да се опитам да опозная зимата.
не я познавам, но толкова я обичам. не я познавам, но я усещам.
мирише на портокал и сняг. вятърът навява една нежна меланхолия.
не студ, зимата не е студена. просто някоя и друга сълза между
усмивките, която само ги прави по-истински и те кара да се чувстваш
у дома. и всичко е толкова красиво и спокойно.не мога да свържа
зимата със смърт. просто всичко се е сгушила на топло в снега както
човек се гуши в белите чаршафи преди да заспи, когато вятърът вие.
затова съм щастлива, че имам още мъничко време с моята зима.
нищо не е като една меланхолична вечер с портокали и шоколад
през февруари..

"If you and I were to die in a plane crash it wouldn't matter,
because our souls would keep on going and we would love each other
from place to place.. Because it is infinity."

преди време се чудех какъв цитат да си сложа в ласт.фм-а.
ей така, да седи там, за гъзария. и избрах именно този. защото на
пръв поглед не е нещо особено, но... аз наистина вярвам в това.
не просто вярвам, усещам го. когато двама души се обичат
(не мъж и жена, по принцип), това е магия. истинска магия,
която ги свързва и не може да бъде разрушена по никакъв начин.
ако аз днес умра, не ме е страх, че ще загубя хората, които обичам
или те ще загубят мен. вярвам, че каквото и да става след това,
ние сме част от Вселената, която не може да бъде разделена
и където и да сме, сме заедно, и винаги е било така. 
знам го, усещам го. може да звучи вманиачено, но за някои хора имам 
чувството, че сме приятели от... някой друг живот. мога да 
дам пример с Вихър - някакво съвсем непознато усещане,
познаваме се сякаш от векове без да сме говорили, и въпреки че
пътищата ни се разделят много сериозно, вярвам че има и 'после'
и ние сме заедно някъде там във времето и дори да не е в този живот,
на тази земя, ние винаги ще сме заедно.

просто нещо вечно, в който и да е смисъл на думата.
because it's infinity.

може да звучи психарско или наивно, но е искрено.

somewhere in time

не е полезно човек да се застоява на едно място, защото се привързва.
или може би е точно обратното и не трябва да обикаля постоянно,
защото се привързва към много места и става още по-зле? хах.
тъжно е някакси и страшно бих искала да си го обясня с пубертета,
да затворя темата и да се правя на голяма и силна, но истината е,
че думата "носталгия" беше една от първите, които осъзнах
и усетих от собствен опит. 

ако карам по хронологичен ред...
първото ми море беше в Китен. бях на три. и знаете ли кво?
помня всичко. оттогава ми е страстта към морето. помня как после
леля разправяше на всички как още с пристигането съм хукнала
към водата и съм била сякаш родена да съм в морето и не съм
излизала на брега(много по-късно разбрах, че другите деца се
плашели от водата.)... и точно така си беше! а това, което най ясно
помня, е плажът..

следващата година беше Варна и също го помня, обаче главното,
което е останала в съзнанието ми е едно момиче, което падна от
стълбите на хотела и си счупи крака, и невероятно мръсните плажове. х)

после, трети клас, град Обзор. там плажът ми е пълна мъгла,
но затова пък къщата, в която бяхме, ех... след това,може би за пръв път,
нещо съзнателно ей така ми липсваше... къщата беше да две части
и едната част беше на два етажа, другата на един. вечеряхме на
покрива на първия етаж. плочата беше нагрята през деня и обожавах
да ходя боса по нея..правеха една странна шопска салата, така и не
можах да разбера защо, но се различаваше от останалата и, за бога,
десет години от живота си давам да седя пак на онази маса и да ям
такава шопска... на по-следващата година пак ходихме в Обзор,
но не беше същото. никога не е същото. бараката за палачинки в
двора е друга, няма го тигровото коте(отдавна е пораснало и е
изчезнало), а шопската салата е най-обикновена..

за Несебър и аз не знам какво да кажа.. говорила съм за залязващото
слънце над онези пясъчни дюни.. просто нямам думи. 
това е картина от сънищата ми. искам да го нарисувам, да го опиша, 
но не мога. 
като нещо от предишен живот. подобни неща само съм сънувала.

и, ествествено, Стара река. не знам дали ще ми стигнат силите
да кажа нещо и за това място. един хълм, така, точно като по филмите,
с две гърбици, стара къща на по-високата и ябълково дърво на
по-ниската. и посредата безкрая... там също сме ходили на почивка
много пъти. разбира се, че беше различно след първия път.
от всички животни в двора беше останало само кучето,
а къщата вече се даваше под наем...

обаче, все имам чувството, че се отклоних от първоначалната идея.
а искам и да вмъкна тук някъде, че мразя големия град.
сливен не ми е липсвал, но отдавна съм оценила преимуществата
на малкия град. липсват ми хората - онези, които съм забравила
и онези, които никога не съм познавала. най ме е яд за тези последните.
точно както местата. едни такива преходни. минават и заминават
и остава само едно 'ако'. и, ще ме извинява всичко опимистично
по света и у нас, но така и не можах да възприема израза 'остават
красивите спомени' и вариантите му(особено 'спомня си с радост
за миналото'). спомените болят, бе, хора! не се научих да мисля
с усмивка за миналото и това е. всичко ми липсва. винаги ми липсва.
не съм човек на бъдешия момент, какво да направя.

и, въобще, пак се отплеснах, но както и да е.
и пак не стана както исках и пак пропуснах, нещо, но както и да е.

общо взето, проблемът ми(или може би привилегията?!) ми е, че много
бързо свиквам. за два дни свиквам със всичко. това е добре,
защото мога бързо да свикна с всякакви промени.
но от друга страна утре сутринта няма да ми се обадят да ходя на кафе, нали?

онзи ден пак сънувах изгрев. беше хубаво и като се събудих ми беше леко. бях се уплашила, че може да съм се депресирала прекалено много, за да сънувам скоро такива неща. но не, не съм депресирана, въпреки че на моменти тези дни ми е гадно/тъпо/празно/сдухано и т.н. просто лош период.
а аз продължавам да се дразня всички в лошо настроение, особено ако се оплакват. и не мога да разбера защо. много мразя да чувствам нещо странно и да не знам защо(и после някой да се появи да го каже съвсем точно и аз да кажа 'ей,как не съм се сетила! колко точно казано' и да го изкопирам.). и като чета разни блогове особено се дразня. отдавна съм се научила да се поставям на мястото на друг, поне това го мога, но - не! дори допреди половин час да ми се е ревяло, видя ли нещо сълзливо(не всичко, само от един специален вид), се отвращавам. ъх.

и въобще, започвам да говоря глупости. и е прекалено...подредено и свързано едно такова, не ми харесва^^ утре ще пробвам нещо по-... абе, сещате се,на всеки ред става дума за различно нещо и накрая само аз знам какво и за какво говоря. :Р