ще заспя пак с изгрева. по пътищата. и не мисля, че се връщам някъде или оставям нещо зад гърба си. просто ще пътувам. така както обичам. 
вече наистина е есен. с дъжда, листата, настроението. и.. пътуване. през есента. по изгрев. с всичките песни в главата ми... не мисля, че светът е това, което би трябвало да е. но понякога може да бъде прекрасен. 

Ерин, пуснах си онова мнение. всъщност нямаше да се поколебая още онзи ден, ако ти не четеше :Р извод=страх ме е от теб xD

изплетена съм от пътища,
минаващи директно през сърцето ми.
безкрайни пътища с безкрайни пътници.
камиони минават по тях,
пълни със страховете на чуждите хора.
розови таксита минават и заминават,
лъскави черни коли и автобуси...
в ремаркета превозват мечтите ми
нагоре надолу.
а сърцето ми е излязло
и се продава на главната магистрала.

завъртулки

завъртулки
опитваш се да ме заплетеш във тях
но няма да успееш
защото това са едни много плоски завъртулки
а аз се хващам само на триизмерни
не те виждам истински
но няма проблем
и ти не ме виждаш
само морето знае
но то няма да каже на никого
и без това е зелено
зелените морета нямат право да говорят
и не ме карай да съчувствам на завъртулките ти
изгубих си емоциите по пътя дотук
не мога
спри да ме настъпваш! 
и свали тази глупава шапка
отдавна не можеш да ме заблудиш
под боите ти няма страст
знам го и без да го виждам
а реалността всъщност е съвсем друга
но май няма значение, а?
когато сме потънали тук
и няма кой да ни гледа
каква е разликата между реалността и това зелено море?


имам страхотно вдъхновение. почти мога да усетя присътвието му. но ми е много трудно да го преобразувам в думи и продължавам да бъда непростимо банална. 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

coldplay - cemeteries of london 

отвратена съм от себе си. xD
слушам остава. а лошото е, че започва да ми харесва. и алтърнатив. и... съм ужасена. наистина. защото съм наясно, че това не е качествена музика. и защото се превръщам в онези... момиченца... с луузър песните, пласибо, белите стихове и отнесените блогове, за които дори бях писала преди време тук (колко много ги мразя, ест).
не знам какво да правя, но май предпочитам така, защото това е, което държи мечтите ми в момента. сериозната музика много я уважавам, но не съм достатъчно земна за нея сега.  
не знам кое е по-страшно – да се превърна в момичетата, които мразя или в голям сериозен стъпил на земята човек. май второто. макар че и двете значат... обикновен човек..

спасявам се както мога.

I believe I believe

тези дни съм... синя. това без да има връзка с краткотрайните ми депресии. просто съм синя. слуша ми се инди, слуша ми се за покриви и зима, пише ми се за отнесени работи, чете ми се поезия, чете ми се нещо морско и поетично. и е хубаво, всъщност. обичам есента и тя ме обича, всъщност. 

поздрав със септемврийската песен.

It's just a matter of time 'til new horizons will unfold 
Tearing down the walls between us 
Resurrect this poisoned world 
Fore the hopes and dreams of all the land are blown into the sky 
There are things worth more than money 
You got to learn to hold them high 
I believe - I believe

илюзия и грешки

разчупваме се на две пред света.
от едната страна са наште мечти,
от другата е страха.

разпадаме се на две части горещи.
от едната страна са успехите,
от другата са нашите грешки.

и отричането не ни прави невинни.
оставаме просто едни оцелели.
и можем да оцеляваме вечно,
но това не ни прави цели.

и сълзите не могат да бъдат цена,
нито можем непоетите пътища да поемем
грешен е винаги избора,
но той ни прави това, което сме и ще бъдем.

имам илюзионни малки болежки и страх.
ние ли правим грешки или грешките правят нас?

театър за двама

оо, гад, продуктивност! и, хеел, не е зле! *скромно*

сцената не е моя този път,
ти не ще харчиш пари за слаби артисти.
аз не ще бъда пак някой друг.
ще се стопя за последно зад тези завеси.

аз имам света и теб на тази сцена.
не съм поредната болка, не съм поредната драма.
аз имам света и теб, но само на сцена.
не съм поредната, но последната ще остана.

не, нищо ми няма на мечтите. никой не може да ме промени да не бъда дриймър. стиховете са за разтоварване. пък и никой не иска да слуша за щастие. хората възприемат болката по-близо. 
помниш ли къде бяхме преди две години по това време? 
но аз ще си взема амбициите и ще продължа. ей така, за идеята. не че виждам смисъла, но ще продължа. този път. засега.

отново и отново заспиваме с изгрева
на болката на нашите загнили сърца.
отново и отново от себе си крием се,
бягайки от нашите изгорели слънца.

черно и бяло редят се квадратите
по диагоналните кръгове на наште души.
изгубваме себе си в вихрите
погубваме ден след ден наште мечти

банална съм. изобщо не ме гледайте. и съм есенна. но съм добре. наистина. ще си изкарам синия парфюм. и ще бъда есенна. и ще бъда синя, а не червена. всичко е окей. защото пролетта ще дойде пак. тя винаги идва. и ще е хубаво. и сега е хубаво. и понеделниците са хубави, все пак. 

слушай. страстите на нощта.
усети ги. пей със мен.
прегърни го. пеперудке. страха.
не умирай преди новия ден.

слушай. звуците на града.
усети ги. танцувай със мен.
забрави го. не. запомни ти дъха.
на есен. не умирай. не днес.

слушай. силата на любовта.
усети я. изгаряй със мен.
не си отивай. силата на смъртта.
не се предавай. не падай във плен.

слушай. песните на страстта.
усети ги. рискувай.
сълзи. о, дете на нощта,
последния танц изтанцувай.

това е, което се получава като резултат от смесицата между мръсни танци, три часа сън и учене. честито. ако на някого не му харесва, музата ми е виновна. и, тя вече официално е отделна личност. можете да я съдите. мерси. :Р

before the dawn

не знам какво да пиша. постовете ми намаляват все повече и няма да се откажа от този блог, просто... не знам какво да пиша. не е като да няма какво, всъщност. имам толкова много неща за казване, дори се изненадвам. но сякаш... някъде по пътя изгубих навика си да споделям. колкото пъти се засилвам да се похваля за нещо или да се оплача, и се отказвам. нищо не ми се вижда достатъчно важно, достатъчно интересно, достатъчно не-тъпо-звучащо. губи ми се смисълът другите да знаят как съм или какво правя. по някакъв саркастичен начин съм загубила желанието да се боря със себе си.

но ще го намеря де. не се притеснявам за това. само се оплаквам. а това е напредък. :Р да, трябва да се оплаквам по-често, разтоварващо е. хм *запрята ръкави и започва* значии, започва даскало и не, че не се радвам, но не съм готова за есента, по дяволите. и туин пийкс не съм си догледала. и музата ми я няма, а трябваше да е тук вече. и вися по цели нощи на компа и не съм говорила с никого от векове. и съм се сдухала, не сериозно, но определено съм в някакво меланхолично състояние. и леко на изперкване. и ако ерин не се върне до три дни ще изперкам. и съм надебеляла. и ми идват разни шантави отчаяни идеи както си седя (не са опасни, спокойно :Р). и рисувам, но не си довършвам рисунките. и филмите започнах да не си доглеждам по едно време, но това трая само два дни.

уел, май няма от какво да се оплача друго засега. :Р главното е, че седя и се депресирам. но ще се оправя, естествено, не съм това, което бях и едва ли някога ще успея да се депресирам истински. и ми допада продължението на отх. :)

и каквото и да ви се е сторило не както трябва в горното - причината е, че часът е 5.30 АМ, окей? наистина е много разтоварващо. може би проблемът е просто, че не говоря с никого и започвам да полудявам. :Р

----------------------------------------------------------------------

(да видим какво гледах днес...)
wild at heart
four rooms 
tais-toi
grey’s anatomy s03e09-13
oth s06e01