поезията не винаги е в думите ми. по-често е във внезапните ми усмивки. в стъпките по тавана. в кино лентите ми. във вечните кадри пред очите ми. в тънката граница между минало и бъдеще, която толкова често се разтапя и избухва във вид на сълзи. в красотата на дните ми. във всички слънчеви лъчи, на които съм пяла. в модерните магии, за които съм писала и за които не съм писала. в сенките под прозореца, миризмата на палачинките ми. в музиката ми и в смеха ми. вътре в мен. поезията е всеки един миг. всяка една частица от сърцето ми. дори когато мълча.

не ми е до думи, затова ще мълча. но ще бъда много поетична в мълчанието си. : )

имам много неща за казване. започвам да пиша пост сигурно за десети път тези дни. но няма да кажа нищо. в края на краищата, за пръв път искам да го запазя само за себе си. това, което става с мен, си е само за мен. прекалено лично. трябва да бъда сама в това.

имам спомен за малка прашна тераса, на първия етаж над оживена улица. може би пешеходна. будка за вестници и разбити плочки. мога да видя плочките. и липи, които сякаш искат да влязат през прозорците. късно лято. оранжевата светлина на ярко залязващото слънце, горяща между липите. шумовете на късен следобед. много минувачи, разговори, викове, деца, затръшване на врати, далечни клаксони.
и босите ми крака върху топлата мозайка на терасата.

не знам дали е спомен от някой минал живот или от бъдещето или е нечий друг спомен, но е в моята глава и съм толкова сигурна, че е истински, колкото и съм сигурна, че на такова място не съм била.

животът ми е толкова много места, всички и никое, от които мога да нарека дом. толкова хора, всички и никого, от които мога да нарека вечни.
so… why not?
този път взимам нещата в свои ръце и знам, че съдбата ме подкрепя.
and it feels soo good, you know?
като изгрев. като мечта.
и не знам нищо, но вярвам във всичко. и вярвам в себе си.


викс, знам, че ако имаше лайк бутон, вече щеше да си го натиснала. :Р

вихърът на живота ме завихря всеки ден по малко повече. и ми се иска още да вярвах, че съм наясно със себе си и знам какво искам и коя съм. но поне в момента не знам нищо, нищичко. и съм в един от онези периоди, когато осъзнаваш, че не можеш да имаш дори малка частичка от ‘всичко’ и че каквото и да направиш, ще изгубиш. и искам да не ми се налага да избирам. и искам времето да спре и да ме изчака да си подредя мислите. но много искам. 
и не че се оплаквам, не. от вихъра е. главата ми е завихрена. това е като да избираш оръжието, с което после ще те накарат да се самоубиеш.

меланхолично и сънливо. гледам lost in translation и го спирам двайсетина минути преди края, защото мразя сбогуванията. в стаята ми подухва нощен вятър. имам пясък във всички дрехи и чанти и всичко. 
е, ноктите ми са изгризани и усещам, че раят ми няма да трае още дълго. но днес спрях двайсет минути преди края. и си лягам с цялата тази атмосфера и сънувам, че сбогувания не съществуват.

this must be it

все по-често имам чувството, че сънувам. спирам на улицата и се оглеждам и очаквам всеки момент да се събудя в леглото си в сливен и да съм на десет. или на петнайсет. но не и да съм тук и сега. 2010та е адски нереална година. не в лош смисъл, не и само в добър смисъл. в много странен смисъл. музиката ми е нереална, чувствата ми, целите ми, всичко. само допреди няколко месеца не съм и подозирала къде ще съм днес. и предполагам, че в момента не мога да си представя дори къде ще съм след още няколко месеца.
but it feels good
май просто е прекалено динамично, за да го осмисля. и прекалено хубаво. и съм прекалено щастлива. 
мисля си, че това значи да си жив. наистина наистина.

теглих черта на илюзиите си
но нали границите са за прекрачване
и правилата за нарушаване
пристъпваш прекалено навътре в мен със изкуството си
(нещо, което не мога да ти позволя)
и разбуждаш моето изкуство
взривоопасна комбинация от класа
невъзможна поради факта, че
самолет те разделя от мен, но.
ти си новата пролет под червените ми нокти
пряк път до музата ми
прекалено добър, за да е истина
и ще те държа близо
дори това да е най-опасното нещо на света

06.04.2010

closer

вървим по една песен
как ми се иска да минеш по отсрещния тротоар
иска ми се, но не го правиш
неизбежно е да сблъскаме идеалите си
да станем жертви на ненужната истина
да бъдем откровени
докато се удавим в крясъци
разсъбличането е част от играта
вулгарна тръпка на отношенията
ще издера очите ти с думи
когато обърнем ролите
истината е най-остро оръжие в ръцете ми
и ни държи близо
но колкото и да се вкопчваш в нея
светкавиците затварят живота ти в снимка
и думите кънтят над чувствата ти
докато не изсмучат и последната капка
любов 
но в момента сме обречени да сме близо

слушам losing my religion, но съм повече лайк finding my religion. и без това винаги съм смятала, че тази мелодия е прекалено весела за текста. а това лято променям депресарските текстове в главата си, без да искам. дори си измислям нови. 
и ми е ужасно спокойно. дори не изпитвам нуждата да бъда bulletproof. просто се усмихвам и.. поемам рисковете. когато не съм на дъното, играя с живота си страшно лесно.
обичам китари. много. и думи. много. и други неща. много.
нямам въпроси към живота днес. утре може да имам. но днес не. днес знам всичко, което трябва да знам. и един куфар ми се струва съвсем достатъчен. дори утре да не мога да натъпча живота си вътре, днес не бих се поколебала.

нямам целувка за лека нощ
но не е важно
аз знам, че си там и ти знаеш, че съм тук
(макар че повече би ми се искало да съм там)
и всичко е окей
не ме е страх да бъда трезвена
харесва ми да съм прозрачна с теб
ако не съм искрена към теб, към кого друг
макар че си мисля
ху нийдс дис, когато ме виждаш и без това

при мен е лято от 15ти май. толкова отрано, че вече го чувствам като края на август. толкова динамично и пълно, че не знам къде ще си побирам емоциите скоро. продължават да ми бъдат затръшвани разни врати, но вече съм съвсем убедена, че просто съдбата има по-добри планове за мен. еуфорията ми е тиха и гореща, лятна и на вълни. това ще бъде едно много дълго лято и много дълга година.

I’m feeling younger, it’s better than wiser

събуждам се сутрин и преди да отворя очи нямам никаква идея къде съм, в кое легло съм. но е хубаво. тези дни сънувам много. спя на отворен прозорец. имам нови кецове. и тефтерче с рисунка на монтмартр. и много много страхотна музика. now’s the only time I know. и за пръв път всъщност го мисля. за пръв път миналото не ме дърпа и като слушам summer son нямам онова чувство, че изпускам нещо.

никога не съм била толкова близо да си събера нещата и да се кача на първия влак.
изминалата седмица беше една от най-прекрасните евър и сега се опитвам да я събера в парче дърво и картичка и няма значение какво още друго, само да е по-реално от спомените ми. терасата ми е уютна и няма да позволя да ме преследват други тераси, на 1100км далеч. но много ми тежат плановете ви за живота ми, по дяволите, но прекалено малко ми пука.

знам, че се повтарям.

one year in music

2009
април – david bowie – bring me the disco king
май – depeche mode - strangelove
юни – placebo – battle for the sun
юли – placebo – infra-red
август – placebo – the bitter end
септември – florence and the machine – rabbit heart
октомври – muse – stockholm syndrome
ноември – morrisey – let me kiss you
декември – museum – for the very first time
2010
януари – placebo – without you I’m nothing
февруари – the courteeners – cross my heart and hope to fly
март – radiohead – karma police ; poets of the fall – 15 min flame
април – florence and the machine – hardest of hearts; howl

.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
това е празното място, където обикновено цитирам текст от песен. тези дни песните ми са без текст, а много бих искала да ги цитирам, та.

на ивo

искам да пиша за теб. и да рисувам за теб.
и тайно да те складирам на харддиска ми,
докато се препълни и започна да те познавам по-добре, отколкото ти се познаваш
и когато аз запълня твоя харддиск, не знам коя ще е по-голямата катастрофа –
да ми омръзнеш или да не ми омръзнеш изобщо?
познанството ни е руска рулетка
всяка дума е куршум на върха на пръстите ми
въпросът на къде е насочен ще го оставя така