аз съм най-слабият човек на света.ненавиждам се.
ненавиждам се за това,че ако сега дойде и ми каже да се
хвърля през терасата,ще го направя.ненавиждам се.
знам,че това трябваше да се случи,като всичко останало,
което се случва,но ме боли.просто ме боли.добре де,
съжалявам,че изобщо някога съм се усъмнила,че мога
да обичам.и че изобщо някога съм се усъмнила колко
много обичам Нея.съжалявам,че се опитах да бъда горда.
не ми отдава,признавам.
за бога,изобщо не ми се отдава...но в лошия смисъл.
не просто не съм горда.нямам капчица достойнство...
и съм слаба,който каквото да казва.влача й се в краката
съвсем доброволно.вече не ми пука дали ще се проявя
като слаба,като глупава,като зависима.
отчаяно зависима съм!
не ми пука колко жалко може да е да й се моля,да показвам
болката си,особено след всичко,което Е Тя.не ми пука.
да вижда,че ме боли.да вижда,че съм най-зависимото
същество във Вселената.и да не й пука.вече не очаквам нищо
насреща.не очаквам да разбере колко отчаяно ми липсва.
искам само...да й чуя гласа...да видя два реда написани...
да я прегърна,евентуално,след още няколко седмици...
искам да ми прости.да,слаба съм,но вече съм готова да се
извинявам и съжалявам,колкото и да не се чувствам виновна.
вече не ме е страх да покажа колко много ме наранява,
нищо че това само ще я зарадва.нейна работа.

отчаяна съм.това е думата.
и не е решението точно сега да отида да й се моля.
мислех,че мога да чакам,но съм сгрешила.изненадани?
мислех,че ми пука по-малко.но съм сгрешила!
леле,колко невероятно много ми пука...
мечтая да ме разбере.винаги ме е разбирала,но това,което
никога не разбра е колко невероятно много ми пука.
и колко невероятно много завися от Нея.

това е разликата между нас :Р

а ме боли,защото и на нея й пука,а се опитва да убие това
чувство...а трябва да го оцени....

Ти ми обеща,че ще се видим пак,не помниш ли?

като напукана от сушата земя съм,трябва ми дъжд.
искам себе си,но теб.егоист съм,но никога.сляпа съм,но виждам и
имам очи,а съм сляпа.може би ти си сива,а не синя.тънка е
разликата между двете думи,нали?
красотата ми се губи на моменти.и ме преследва в сънищата ми.
и истината,че,буквално ДО СЕБЕ СИ,нямам никого,
също ме преследва в сънищата ми.
сънувах,че имам миличката Шейн до себе си.
винаги,когато имам нужда.и после боли,знаеш ли?много.
защото сънищата са жадни.всичко е прекалено далеч,
знаеш ли?сънищата само напомнят за това,знаеш ли?

обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.

вярвам.

надявам се.

не вярвам в теб.

мерси.

въпреки всичко.

обичам.

изтичаш през пръстите ми
повяваш със вятъра на хиляди зими
аз съм изгубена завинаги
изтрита от устните ти
като прогорена дупка в килима съм
и като стара готварска книга
по прахясалите рафтове на душата ти
както винаги е било
аз съм изгубена завинаги
като морски пясък в пустиня
протрита съм като килима,чиято дупка съм
стъпкана цигара съм на същия килим
избеляло синьо съм на същия килим

22.о5.2оо7

Ти си фалшива малка циркова артистка.
Живееш с безплатните мисли на друг човек.
Криеш се в светлите ъгли на тъмнината.
Говориш с безплатните мисли на някой малък, фалшив, като теб.

Ти си различна - изглеждаш голяма.
Сънуваш безчувствено, събуждаш се нямо.
Ти си и мен, и всички, и никой.
Всъщност си просто фалшивост без име.

Ти си проклета, обиждащо нужна
Търсеща нещо различно, но всъщност еднаква.
Ти танцуваш пред публика, но вечно сама си.
Изглеждаш голяма, а си малка, фалшива.

Гледаш отгоре с усмивка красива.
Да си силна обичаш, но отвътре ти си страхлива.
Никой не вижда прекрасната есен на твойта душа.
Ти побираш хиляди зими и едно лято, което те прави фалшива.

честит рожден ден (нищо,че мина)
опитвам се да се правя,че ми пука по-малко,
отколкото всъщност ми и това ме убива.
'щото умирах да ти кажа,че не ми пука,а
всъщност толкова ми пука,че няма накъде повече.
и толкова ми липсваш.и толкова имам нужда от теб.
абе,накрая ще те намразя,защото ме разкарваш.
липсваш ми до болка и никога няма да ти простя
гордостта и студенината.обичам те до смърт
и никога няма да ти простя,че се правиш,че не го знаеш.
защото ти знаеш колко невероятно дълбоко ме нараняваш.
и не ти пука.
за бога,не ти пука...нито за секунда..
ебати и безчувственото същество.
ебати и шибаната кучка.

обичам те.
повече,отколкото си представяш.
повече,отколкото заслужаваш.

вяра и любов.там е истината.отказвам се от тези объркани излияния.
понякога няма нужда от философстване.аз съм друга,разбираш ли!
чувствам се добра.чувствам се силна и вярваща.способна.
мога да видя красотата,а това е най-ценното!мога да бъда
добра,за Бога...щастлива съм.доволна съм от себе си.повече от
доволна съм от тази промяна.и ще дам всичко от себе си,за да
ме видят и другите такава каквато съм.искам го.искам да помагам.
искам да давам без да взимам.

мога.
благодаря,Ерин.

обичам.

само ми задай въпроса,който аз ще ти задам.така гадно и
безкомпромисно ще кажа 'не'.щях да те мразя...ако можех...

прекрасно е със самите си действия и думи да караш някого
да иска да бъде по-добър човек.добре,може да съм копирачка,
обаче осъзнах,че това е единственото смислено нещо,което
съм способна да направя.

благодаря.

обичам морето ти.пясъкът се разстапя под краката ми.
водата милва пръстите ми.обичам небето,което докосва
нежно морето ти.обичам разлятия хоризонт с пияните лодки.
синята реалност е страшно размазана.но важното е,че е синя.

днес нарочно си забравих часовника.стъпках времето и то протече
кърваво-червено под босите ми крака.оставих се на безвремието.

а нещо ме човърка отвътре,колкото и щастлива да съм.
и все ме избива на поезия,сълзи,болка...а съм щастлива!
нещо ме връща отново и отново към старата болка и
песента,в която се пее I cannot be until you're resting here with me.
копнея отново за някого,на когото да мога да го кажа.
и го знам това 'нещо'.намирам го в себе си като се разровя.
човърка ме,колкото и да го отричам.
а именно фактът,че ми пука за теб и че ми липсваш.
повече от всякога.

синя

аз съм синя. като морето. и като отдавна забравеното мастилено небе, което ме приютяваше някога. аз съм по-синя от теб. душата ми е синя. капчиците отмъстителност са сини (не червени, както се предполага, че трябва да са) .уморените ми очи също са сини, а не червени. и обичта ми също... а омразата и безразличието са в онези стоманени тонове
на студено море. песните също звучат плътно, стабилно, студено, сякаш сдържано... в синьо...
а аз съм синя... синя... синя...
толкова съм синя... синя...
не съм безцветна. аз съм една непозната в синьо. просто още едно лице, заровено в себе си, затворено в грешките и болката си. наситено до непоносимост със синьо мастило. кой е излял мастилото (пак) ?

е, чувствам се уютно в сините тонове на сините си сълзи под синьото небе със синята самота, която ме е обгърнала синьо...

а аз съм синя... синя... синя...
не като незабравка, а като студено море.

сънувам алармата на телефона и се стряскам насън...и толкова ужасно проклето страшно ми се спи,че искам само да затворя очи и да заспя завинаги...още повече,когато в съзнанието ми се прокрадва мисълта за един измъчен ден...надигайки се от леглото осъзнавам,че тази сутрин е различна и всичко се повтаря...парфюмът ми мирише на ноемврийски дъжд и сълзи-много горещи сълзи...и тази сутрин,за пръв път от месеци,отново се събуждам със сълзи в очите...и не,че няма да се оправя...просто си спомням онова далечно почти забравено стихче,писано от онова далечно,почти забравено същество,наречено Тру(но не аз)...просто с болка си спомням,че аз съм истинска,когато съм недоспала..и естествено ме плаши,че съм истинска с тези сълзи...
а сълзите,за бога,са горещи и отчаяни както онези,старите...естествено,че ще намеря сили да се усмихна,много неща се промениха...само се страхувам да не падна отново...не,не....страхувам се,че този път няма да има кой да ме вдигне...защото вече/отново губя всичко и всички...няма го онзи/онези,които да не си представят живота си без мен и това боли...въпреки,че искам много,знам...
моля ви,някой да ме накара да искам да бъда обичана...защото вече не намирам смисъла.губи ми се някъде по пътя.и слънцето отдавна не топли студените ти коси.само песен и аромат напомнят за истинската теб,която не съм виждала от месеци.очите ти не-е-ясно-какъв-цвят си играят с душата ми и ме карат да бъда като теб.защо не ме убедиш,че си човек?аз вече не мога да те гледам като такъв...прекалено си ми студена и безчувствена.съжалявам.наистина се съмнявам,че нещо може да те нарани.а защо съм стигнала до този извод ли?ти си ми дала повод...обичам те.но не ми пука.невъзможната не е същата,а и аз вече не съм толкова възможна.факт.

[22.4.2007 г. 00:54:10] .::OcEaN sOuL::. says: Може сега да си....друга(и аз също),но няма да забравя какво значеше за мен
[22.4.2007 г. 00:54:24] Пет Малки Тъжни Чудовища says: Хах, ебаси, все едно сме умрели.
[22.4.2007 г. 00:54:33] .::OcEaN sOuL::. says: Не сме бе!
[22.4.2007 г. 00:54:51] Пет Малки Тъжни Чудовища says: какво значеше за мен
[22.4.2007 г. 00:55:04] Пет Малки Тъжни Чудовища says: Щот` са нищо не знача :Р Ох, Тру, понякога си твърде искрена.

Еми,да,знам.
Просто се научих да бъда като теб.
Да,няма да забравя какво значеше за мен.
И ми липсваш(по навик,може би,както ти
се изрази).Но не ми пука.Вече не.Може да
те обичам,все още.Но това не значи,че ми
пука.Съжалявам.Тоест,не съжалявам.
На теб никога не ти е пукало.Факт.

И,да,вече нищо не значиш.

(това ни най-малко не променя факта,че те обичам до смърт)

защо не мога да бъда еднаква?
имам хиляди лица.. но истински, не маски.
пречат ми и ми помагат... но най-вече нараняват,
и другите, и мен...
бих могла да наранявам - както винаги съм искала да мога.
бих могла да те заровя в най-тъмните си мисли
и в същото време
бих могла да те обичам повече от всеки друг.
бих могла да плача за теб,да правя компромиси,
да падам на колене, да се моля, да давам живота си...

вече ми липсваш страшно много, болезнено много...
и в същото време вече си ми толкова плашещо безразлична
умирам да те прегърна... или да чуя гласа ти...
и в същото време мечтая да не ме потърсиш никога повече.

истината е,че съм прекалено зла и отмъстителна,
за да търпя да ме нараняват, било то и несъзнателно.
и понякога и аз съм готова да кажа всичко, за да нараня...
не, не понякога, винаги.
дори в момента плача и в същото време копнея да й
наговоря куп гадни неща, да й заявя, че не значи нищо за мен
да й заявя, че в Шейн намирам повече, отколкото с нея,
да бъда студена докрай, да я нараня...
а после ще мога да се отегля в дупката си,
да плача, да ближа раните си...

това съм аз. съжалявам.

безразличието ми ме убива
никога не съм била по-безчувствена
и безразлична...към почти всичко и всички
тази студенина...никога не съм била по-студена
и безразлична...
вече и аз не знам дали обичам..
мога ли да обичам?
да,мога...но ИСКАМ ли да обичам?

Ерин беше права-страх ме е,че ще ме наранят
а ако никой не го направи,аз ще се нараня
както правя в последно време...

все по-често искам да се скрия,да бъда както преди,
да се прибера в черупката си,да бъда отново
непукистична сатанистка,сама и доволно тъжна...
липсва ми независимостта..сега съм зависима и не ми е удобно

за Бога..
в същото време така копнея да бъда обичана...
искам да прегърна някого,да се почувствам зависима
и обичана
и да обичам...и да ме боли,но да обичам...
защото в момента,в който болката изчезна
аз загубих частица от обичта си...
най-важната частица...и сега не се чувства нито жива
нито обичаща,нито обичана,нито щастлива,нито нещастна
нещо средно
а аз мразя сивото!мразя средите!
аз съм човек на крайностите,както винаги..
и за от винаги,не съм човек на компромисите в момента,не

и вече не ми идва отвътре да завърша с 'обичам и вярвам'
мога да вярвам,мисля и че мога да обичам
обаче не това е думата..
имам нужда от промяна,ако ще това да ме довърши
имам нужда да съм сама и зла
имам нужда да съм обичана и добра
имам нужда да бъда прегърната и да се почувствам
истински добра под звуците на моята песен...