уча се. в момента си изграждам здрава стена. не такава за околните, а стена вътре в мен. има неща, които съм си забранила. има чувства, които съм си забранила. така се чувствам силна. не, не се чувствам добре, но се чувствам стабилно. все още си седя здраво на земята и се уча. точно така, уча се. уча се да не се поддавам на емоциите и да имам търпение. уча се да мисля хладнокръвно... животът ме учи да не се изненадвам от нищо. уча се да живея истински, но да не позволявам да ме нараняват...

не е безразличие, по-скоро е ирония, цинизъм.

и на други неща се уча. това е нужно. не че не се оправям и без това, просто усещам, че ми е нужно. чувствам се малка, глупава и уязвима. имам нужда от ъпгрейд и го усещам, което е добре. ама много ясно го усещам, което е много добре.
примерно, има хора, с които просто не се чувствам готова да говоря. не се чувствам пораснала достатъчно. не, не казвам, че съм под тяхното ниво. принципно не съм пораснала.

гледам на всичко философски.
поне знам къде съм ,коя съм ,каква съм.
поне мога да се похваля, че никога не съм си задавала така популярния въпрос 'кой съм аз?'.

плаках, защото мислех, че никога няма да забравя.
плаках, защото започнах да забравям всичко.
сега плача, защото не ми остана нищо...

губя смисъла и емо-цията. чувствам се плоска, като скучна песен. не съм себе си. имам думи, но нямам чувства. не съм нито добре, нито зле. а всеки знае, че не обичам средите. мамка му, толкова по средата се чувствам! тъпо ми е. сиво ми е. безразлично. и това ме плаши. познавам себе си много добре. и не, нямам пуберски проблеми. съзнавам всичко много ясно. съзнавам какво става и какво ще стане. времето е кучка. времето не лекува, а те кара да забравиш. рано или късно болката изчезва с цената на всички спомени и емо-ции. собствен опит. в един момент всичко, за което си плакал ти става безразлично. започваш да мислиш за него все по-малко. казваш си, че просто се оправяш и продължаваш. а времето завлича със себе си теб самия. факт. красивите и тъжни моменти са мъгливи, почти забравени... и е жалко.

времето е кучка. и аз не знам как още не съм го намразила. дори леко ми харесва. не знам защо. може би защото съм човек и обичам да си причинявам болка, а то е прекалеено подходящо.
а може би защото е единственото, което ми е останало?

когато всичко минава и заминава
не казвай, че нищо не може да се направи.
когато оставям всичко свое отзаде
не ми казвай да гледам напред.
не ме убеждавай да живея сега,
когато единственото, което искам е вчера.
не ме карай да забравя миналото,
когато притежавам единствено него.
и когато не е останало нищо освен спомени,
не ме съветвай да не плача за стари неща.
не ми казвай да гледам пред себе си,
когато искам само да погледна към теб назад.

познавам те.
и ти ме познаваш.
о, да познаваш ме...

аз съм тази, която ти видя като затвори очи онази есен.
аз съм огромна част от живота ти.
за жалост не от този живот.
просто от един от всичките ти животи...
аз бях нещо, което ти някога обичаше.
помниш, нали?
а после ме намрази, защото видя в мен себе си...
видя в моите грешки твоите собствени.
видя в моите лоши страни твоите собствени.
знам.

ти ме познаваш.
виждали сме се много пъти.
аз се събуждам със теб,
ти си лягаш с мен...
познаваме се прекалено добре.
не можеш да избягаш,
защото ти си мен поне колкото аз съм теб.

нека ви разкажа за пътищата във мен.
повечето са неизвървени.
има пътища затрупани от грешки
и пътища без ден и нощ.
а тези, които водят към сърцето ми
са преградени,
с голям надпис 'затворено за ремонт'.
заобиколете моля, не минавайте оттук,
опасно е за живота...

аз имам мои пътища в себе си,
имам и чужди.
аз имам твои пътища в себе си, знаеш ли?
понякога спирам,
посядам на някой кален крайпътен камък
и се обръщам назад със усмивка.
а понякога сядам на мокрия асфалт на някое широко шосе
и копнея за твоите трънливи горски пътеки.

на кой кръстопът сбърках?

четат ми се отнесени блогове и разни лигави сантиментални неща.
истината е, че просто си търся нещо депресарско. 
време е да си призная, че не мога без проблемите си и нямам ли такива, 
сама си правя. много време не разбирах онова с веригите, но и това стана. 
аз имам имам нужда от оковите си. факт.
та сега нещо останах без проблеми и това ме дразни. няма... емоция.

не знам уморих ли се вечно да съм добре
или ръцете на есента все пак ще ме хванат?
не знам пропуснах ли да си спомня къде
или сама не пожелах аз да се върна?

изпуснах ли нещо, цял живот ли проспах?
на сляпа се правих, а сляпа ли бях?
есента ли беше виновна или все пак бях аз?
истина ли бяха сълзите, които пролях?

не знам ти беше ли там или аз бях сама
тук ли съм? там ли съм? ти ли си? аз ли съм?
нима просто забравих за есента
или сама пожелах да живея тоз сън?

мне. просто мне.
ето ме пак тук. на същото място, където бях преди седмица. всичко е същото, само аз съм различна. просто една малко тъжна (но горда) притежателка на поредните шест дни спомени, от които боли. и нищо повече. не че не се чувствам у дома... аз съм силна.

 не ми се цитират песни и не ми се пише за емоции.
знам само, че съм сива. не знам защо, кога и кой ме направи сива, но е факт. липсва ми синьото... и страшно страшно ми се четат сантиментални думи. няма значение какви, на кого. имам нужда да усещам чувства насреща си. някси...

и не, не съм сдухана, пак ще го кажа. никой не може да ми вземе това местенце за оплакване.

п.п.: за момчета няма да ме видите да пиша, надявам се все пак след време да си променя мнението по този въпрос..

September Dream

вятърът отново понася мислите ми над есенните листа...
страхът от загубата, морето - те още са в мен.
есенни усмивки танцуват по есенните лица,
прикривайки копнеж за стар летен ден.
много стар...

огледалата за пръв път показват ме истинска,
макар че никой не вярва на истинското ми Аз.
огледалата показват това, което желая да видя,
капка лъжа ли има или капка истина в нас?
вече...

мъгливи сенки прескачат паветата.
същите ли бяха през годините сенките?
същите ли останаха по улиците хлапетата?
същите ли са душите ни, прострени по пейките?
май не...

или просто сме същите хора, по същите улици
бродещи в късния час?
същите търсещи малки човечета,
променени само от моретата в нас?
и от времето...


п.п.: още не съм превключила на октомври

Sebnem Ferah - Firtina

niye bana herşey korku herşey tasa
ne gece ne gündüz kaygısız
neden bütün yollar karanlığa
gecelerim uzun ışıksız

aşk yarı yolda kaldı neyleyim
korkmuyorum ben buyum böyleyim

yarınlar kadar yakın içimde fırtına
bu dalgasız deniz durgun aldatır inanma
yaslanıp gururumun kanbur sırtına
kendime rağmen durmam basar giderim

nereye gider yollar sır dağlara
denizler uçsuz bucaksız
gözlerim arkadaş uzaklara
gecelerim uzun ışıksız


Фъртуна

Защо всичко е страх и болка
И дните и нощите са пълни с тревоги?
Защо всички пътища водят към тъмнината,
А нощите са дълги и без лъч светлина?

Любовта изчезна изведнъж.Къде съм?
Не се страхувам вече - това съм аз, такава съм аз.

Като утрешен ден се приближава вихърът в мен.
Това спокойно море е опасно, лъже, не вярвай.
Ще се подпря на собствената си гордост
И въпреки себе си, ще мина през всичко.

Накъде отиват пътищата? Към тайнствени планини?
Моретата нямат начало и край,
Очите ми са влюбени в далечините,
Нощите ми са дълги и без лъч светлина.