обичам морето ти.пясъкът се разстапя под краката ми.
водата милва пръстите ми.обичам небето,което докосва
нежно морето ти.обичам разлятия хоризонт с пияните лодки.
синята реалност е страшно размазана.но важното е,че е синя.

днес нарочно си забравих часовника.стъпках времето и то протече
кърваво-червено под босите ми крака.оставих се на безвремието.

а нещо ме човърка отвътре,колкото и щастлива да съм.
и все ме избива на поезия,сълзи,болка...а съм щастлива!
нещо ме връща отново и отново към старата болка и
песента,в която се пее I cannot be until you're resting here with me.
копнея отново за някого,на когото да мога да го кажа.
и го знам това 'нещо'.намирам го в себе си като се разровя.
човърка ме,колкото и да го отричам.
а именно фактът,че ми пука за теб и че ми липсваш.
повече от всякога.

синя

аз съм синя. като морето. и като отдавна забравеното мастилено небе, което ме приютяваше някога. аз съм по-синя от теб. душата ми е синя. капчиците отмъстителност са сини (не червени, както се предполага, че трябва да са) .уморените ми очи също са сини, а не червени. и обичта ми също... а омразата и безразличието са в онези стоманени тонове
на студено море. песните също звучат плътно, стабилно, студено, сякаш сдържано... в синьо...
а аз съм синя... синя... синя...
толкова съм синя... синя...
не съм безцветна. аз съм една непозната в синьо. просто още едно лице, заровено в себе си, затворено в грешките и болката си. наситено до непоносимост със синьо мастило. кой е излял мастилото (пак) ?

е, чувствам се уютно в сините тонове на сините си сълзи под синьото небе със синята самота, която ме е обгърнала синьо...

а аз съм синя... синя... синя...
не като незабравка, а като студено море.

сънувам алармата на телефона и се стряскам насън...и толкова ужасно проклето страшно ми се спи,че искам само да затворя очи и да заспя завинаги...още повече,когато в съзнанието ми се прокрадва мисълта за един измъчен ден...надигайки се от леглото осъзнавам,че тази сутрин е различна и всичко се повтаря...парфюмът ми мирише на ноемврийски дъжд и сълзи-много горещи сълзи...и тази сутрин,за пръв път от месеци,отново се събуждам със сълзи в очите...и не,че няма да се оправя...просто си спомням онова далечно почти забравено стихче,писано от онова далечно,почти забравено същество,наречено Тру(но не аз)...просто с болка си спомням,че аз съм истинска,когато съм недоспала..и естествено ме плаши,че съм истинска с тези сълзи...
а сълзите,за бога,са горещи и отчаяни както онези,старите...естествено,че ще намеря сили да се усмихна,много неща се промениха...само се страхувам да не падна отново...не,не....страхувам се,че този път няма да има кой да ме вдигне...защото вече/отново губя всичко и всички...няма го онзи/онези,които да не си представят живота си без мен и това боли...въпреки,че искам много,знам...
моля ви,някой да ме накара да искам да бъда обичана...защото вече не намирам смисъла.губи ми се някъде по пътя.и слънцето отдавна не топли студените ти коси.само песен и аромат напомнят за истинската теб,която не съм виждала от месеци.очите ти не-е-ясно-какъв-цвят си играят с душата ми и ме карат да бъда като теб.защо не ме убедиш,че си човек?аз вече не мога да те гледам като такъв...прекалено си ми студена и безчувствена.съжалявам.наистина се съмнявам,че нещо може да те нарани.а защо съм стигнала до този извод ли?ти си ми дала повод...обичам те.но не ми пука.невъзможната не е същата,а и аз вече не съм толкова възможна.факт.

[22.4.2007 г. 00:54:10] .::OcEaN sOuL::. says: Може сега да си....друга(и аз също),но няма да забравя какво значеше за мен
[22.4.2007 г. 00:54:24] Пет Малки Тъжни Чудовища says: Хах, ебаси, все едно сме умрели.
[22.4.2007 г. 00:54:33] .::OcEaN sOuL::. says: Не сме бе!
[22.4.2007 г. 00:54:51] Пет Малки Тъжни Чудовища says: какво значеше за мен
[22.4.2007 г. 00:55:04] Пет Малки Тъжни Чудовища says: Щот` са нищо не знача :Р Ох, Тру, понякога си твърде искрена.

Еми,да,знам.
Просто се научих да бъда като теб.
Да,няма да забравя какво значеше за мен.
И ми липсваш(по навик,може би,както ти
се изрази).Но не ми пука.Вече не.Може да
те обичам,все още.Но това не значи,че ми
пука.Съжалявам.Тоест,не съжалявам.
На теб никога не ти е пукало.Факт.

И,да,вече нищо не значиш.

(това ни най-малко не променя факта,че те обичам до смърт)

защо не мога да бъда еднаква?
имам хиляди лица.. но истински, не маски.
пречат ми и ми помагат... но най-вече нараняват,
и другите, и мен...
бих могла да наранявам - както винаги съм искала да мога.
бих могла да те заровя в най-тъмните си мисли
и в същото време
бих могла да те обичам повече от всеки друг.
бих могла да плача за теб,да правя компромиси,
да падам на колене, да се моля, да давам живота си...

вече ми липсваш страшно много, болезнено много...
и в същото време вече си ми толкова плашещо безразлична
умирам да те прегърна... или да чуя гласа ти...
и в същото време мечтая да не ме потърсиш никога повече.

истината е,че съм прекалено зла и отмъстителна,
за да търпя да ме нараняват, било то и несъзнателно.
и понякога и аз съм готова да кажа всичко, за да нараня...
не, не понякога, винаги.
дори в момента плача и в същото време копнея да й
наговоря куп гадни неща, да й заявя, че не значи нищо за мен
да й заявя, че в Шейн намирам повече, отколкото с нея,
да бъда студена докрай, да я нараня...
а после ще мога да се отегля в дупката си,
да плача, да ближа раните си...

това съм аз. съжалявам.

безразличието ми ме убива
никога не съм била по-безчувствена
и безразлична...към почти всичко и всички
тази студенина...никога не съм била по-студена
и безразлична...
вече и аз не знам дали обичам..
мога ли да обичам?
да,мога...но ИСКАМ ли да обичам?

Ерин беше права-страх ме е,че ще ме наранят
а ако никой не го направи,аз ще се нараня
както правя в последно време...

все по-често искам да се скрия,да бъда както преди,
да се прибера в черупката си,да бъда отново
непукистична сатанистка,сама и доволно тъжна...
липсва ми независимостта..сега съм зависима и не ми е удобно

за Бога..
в същото време така копнея да бъда обичана...
искам да прегърна някого,да се почувствам зависима
и обичана
и да обичам...и да ме боли,но да обичам...
защото в момента,в който болката изчезна
аз загубих частица от обичта си...
най-важната частица...и сега не се чувства нито жива
нито обичаща,нито обичана,нито щастлива,нито нещастна
нещо средно
а аз мразя сивото!мразя средите!
аз съм човек на крайностите,както винаги..
и за от винаги,не съм човек на компромисите в момента,не

и вече не ми идва отвътре да завърша с 'обичам и вярвам'
мога да вярвам,мисля и че мога да обичам
обаче не това е думата..
имам нужда от промяна,ако ще това да ме довърши
имам нужда да съм сама и зла
имам нужда да съм обичана и добра
имам нужда да бъда прегърната и да се почувствам
истински добра под звуците на моята песен...

остави се на вятъра,на студеното залязващо слънце...
или изпепеляващия следобед на едно забравено лято
остави се на потрепващия полъх на спомените
толкова далечни и толкова близки,
толкова пълни с живот и толкова безжизнени,
завинаги загубени,завинаги отминали
just a memory
живея със спомените на изгаснали страсти
и мечтая да го почувствам отново...
но някакси не успявам...
и винаги остава чувството,че нещо си пропуснал
то ще ме убие...убива ме бавно и сигурно...
убиват ме всички пътища,по които не съм тръгнала

не съм аз...
това, в което се превърнах последните месеци не съм аз
бих искала да съм... да, бих... много...
но не съм... не съм аз... аз не мога да бъда такава..
добре, спирам със самовнушенията
важното е, че съм щастлива,
а каквото ще да става.
дори да трябва с месеци да печеля приятели
и после да ги губя за дни, за да съм доволна..

имам фобии,да.има неща,от които се страхувам,да.
но никой няма представа колко ме боли,когато виждам,
че разочаровам някого...много.
не съм идеална.
не съм изкала никой да има добро мнение за мен,
защото после със сигурност ще се разочарова,но..
има хора,които вярват в мен
има хора,които ме обичат твърде много,повече отколкото
заслужавам,за да мога да си позволя да ги разочаровам.
но винаги го осъзнавам твърде късно.
винаги съм казала,че не съжалявам за нищо
и дори да мога да върна времето назад няма да го направя
но в живота си съм разочаровала прекалено много хора.
прекалено много хора прекалено много вярват в мен
и аз прекалено много ги разочаровам.
аз съм едно голямо лигаво бебе...
и защо,под ягодите,не се уча от грешките си...
всеки ден разочаровам все повече и повече.
всеки ден я губя все повече и повече.
а да я загубя завинаги-не бих го понесла.
колкото и да са малки тези неща,
усещам как се изплъзва...
и то заради глупостите ми..
защото съм тъпа.и разочаровам.много.и винаги.

не мога да повярвам колко се привързах към Бела.
има нещо различно в нея.
най-малкото ме кара аз да бъда различна
по един различен начин.
както никога имам такова желание да
изневерявам на принципите си...
за всяко едно нещо...

и,ебаси,има нещо ненормално зряло в цялата й вятърничавост....

нима е минало толкова много време?
и нима чак сега осъзнавам колко сама съм била?
сега не съм сама
но защо ли правилото,че все на този свят е сам,
още важи?
да,знам,то си е вечно..макар че няма вечни неща...

обичам.да,обичам.много.
това ме крепи.
вяра.надежда.любов.

толкова ли сантиментална съм станала?
защо като слушам тази песен
имам чувството,че съм пропуснала нещо много важно?
дали наистина не пропускам?
знам,че пропускам...
не е достатъчно да обичаш и да си обичан
всъщност,достатъчно е
но вече се съмнявам,че мога да обичам...
не мога да се науча да живея заради себе си,
а май живея само и само заради себе си...
защо съм толкова...противоречива?
какъв въпрос да задам,като има толкова много отговори?
и следователно толкова много пътища,
по които мога да тръгна...?
защото това съм аз...всички тези пътища са мои,
не чужди,не подтикнати от нечий съвет...

да,знам,че не трябва да измервам любовта...
но как да се правя,че не забелязвам,
че обичам по-малко отколкото заслужавате..?

има нещо в размазания ти грим...
което напомня за мене самата...
и то много напомня
страшно напомня
болезнено напомня за самотата...
има нещо в мътните ти очи-
очи без страсти-
повикващо онази минала есен,
отдавна изоставена,
прогнила,станала на пепел...
но никога не забравена.
има нещо в лъчите,
осветяващи златните ти коси...
светли лъчи,топли лъчи...
непознати студени коси...
има нещо за теб във душата,
освен раните,които остави
и,о,да,все още напомняш
до болка напомняш...за мене самата

първоначално нямах намерение изобщо да става..
за теб
но е прекалено явно,че е за теб,нали?
просто каквото и да правя винаги опира до теб...

истината е,че имам нужда от някого,
когото да прегръщам за лека нощ
и въобще да прегръщам...
имам всичко,но нищо материално
нищо и никой,на когото да мога да се усмихна
и да видя усмивка насреща...
никого,когото да мога да прегърна
и целуна за лека нощ...

писането тук,колкото и да не ми носи желаното
удовлетворение,наистина ме успокоява
днес отново осъзнах колко у дома се чувствам тук...
уютно е...уютно...тази дума беше една от първите,
които оцених истински в живота си...

между другото..дали наистина съм такава егоистка?
не знам,не мисля
може от всички хора на света да съм готова да дам
само на един...така си е...аз не давам лесно.
но на един давам всичко...
това егоизъм ли е?
винаги съм си пожелавала нещо за другите.
винаги съм мечтала чужди мечти,сънувала чужди кошмари
винаги съм живяла за другите...

а това пък дали е добре?
Тя каза,че е време да живея заради себе си...
нещо не ми отдава
нека това да бъде новата ми цел...
трябва да се науча да живея за себе си,не за другите
прекалено давам,прекалено завися
да,така и никой не разбра,че заедно със сърцето
и любовта си дадох всичко...
нямам резервен план,колкото и да ми се иска
мога само да продължавам да вярвам.
е,имам си цел...

вярвам.заради себе си.

главата ми пада на рамото ти
толкова протрито от...главата ми,която е падала на рамото ти...
аз леко започвам да се съмнявам във веченото твърдение,
че ако не друго,то поне съм добра приятелка...

ще видим
и аз не знам вече
знам само,че обичам...
страшно много обичам