мина още едно лято,
мина още месец на лъжи и мечти.
не ми остана ни парче хартия, която
да заслужава тези сълзи.

мина още една есен.
есен на крясъци и борби.
просто един избор, но не е лесен,
когато жертвите сме пак аз и ти.

мина още един Ноември.
мина и замина за миг.
и остави ни раздвоени,
в дъжда, пак сами. 

пак аз, пак ти.

дете на морето

той - истински син на баща си,
той - дете на морето.
той - със косите от пясък
и очите с цвят на небето.

той познаваше само брега,
беше сляп, но виждаше всичко перфектно.
той не беше безплатен,
но нямаше и цена,
така както безценно беше морето.

той - дете на морето,
с усмивка от морска вода.
той - синият риф.
или просто момчето,
което знаеше що е то свобода.


да, пиша за момче. да, за определено момче. не, не съм влюбена.

oткакто се помня мечтая да бъда лека като перце
и винаги, винаги нещо ме дърпя надолу. може би, защото все пак съм човек.
знам... знам... but that's not the shape of my heart.
защото аз съм просто... едно малко момиче.
мъчното е, че въобще не се чувствам на 17.  
аз съм малка, за бога! силна съм да,
нали през цялото време това повратарям. но съм малка.
просто малка. на възраст. на мечти...

понякога наистина се чудя дали ми е писано да стана
голям сериозен човек. животът е толкова прост...
и същевременно се чудя дали ще успея...
имам чувството, че идвам от някакъв друг свят.
толкова чуждо ми е всичко понякога!

мечтите ми, обичта ми и аз ... понякога си мисля,
че сме прекалено диви, за да оцелеем в този свят.

не, аз знам, че няма да направя нищо по въпроса. плача и крещя и се тръшкам, но няма да направя нищо. такъв егоист съм! никога преди не съм казвала, че съм егоист. може би сега го осъзнавам, да. боже, какъв егоист съм! готова съм да жертвам едно толкова невероятно важно приятелство заради собственото си его. за да има за какво да плача. мамка му, какъв егоист съм. сега осъзнавам колко адски нужни са ми собствените граници, принципи и окови.
достатъчно нужни, за да оставя нещата така?
явно.

мразя се.

what i really ment to say is i'm sorry for the way i am..

имам нужда някой да ме прегърне и да престана да сънувам как се мятам на врата на някого.

сънувам недостижими върхове
и чужди песни
сънувам изминали векове
и неизказани мисли

сънувам прегръдки
и приятелски ръце,
пътища, пътуване, пътници,
наистина забравени гласове

полузабравени лица сънувам
невиждани от толкова време
до болка позната усмивка сънувам...


и насън много плаках, и от щастие и от тъга.
а като се събудих само болеше... до смърт.
друго си е да имаш обичта на някого отново, дори и само насън...

just one year...

October 2oo6 - Lacuna Coil - Falling
November 2oo6 - Kamelot - Ne pleure pas
December 2oo6 - Lacuna Coil - Purify
January 2oo7 - Led Zeppelin - Stairway to Heaven
February 2oo7 - Led Zeppelin - Stairway to Heaven
March 2oo7 - Nаrcotic Thrust - I like it
April 2oo7 - Anggun - Saviour
Мay 2oo7 - Nickelback - Savin' me
June 2oo7 - Tiziano Ferro - Sere Nere
July 2oo7 - PotF - Roses
August 2oo7 - Enrique Iglesias - Do you know, Mika - Relax
September2oo7 - Placebo - Summer's Gone
October 2oo7 - The Calling - Wherever you will go
November 2oo7 - Damien Rice - Blower's Daughter

върнах се няколко месеца назад в блога си и понечих да изтрия един пост. но се отказах и сега се радвам за това. не защото пишеше нещо ценно или важно... радвам се, защото намерих силата да го оставя. както и всички други постове, от които се срамувам като погледна назад.
този блог ми дава много. винаги, когато се върна назад се срамувам от това какви глупости съм писала, просто защото всичко е прекалено преходно. но ще дойде времето, когато ще намеря сила да покажа този блог на всички, независимо от глупостите.
страхувам се, че някой ще ме види такава каквато съм. не непознатите, а най-близките ми. страхувам се, че това, което ще видят не е красиво. но ще дойде това време. радвам се, че постигам нещо, макар и малко.

cause I couldn't cry
cause I turned away
couldn't see the score
didn't know the pain
of leaving yesterday really far behind
in another life
in another dream
by a different name
gave it all away
for a memory
and a quiet lie
and I felt the face
of a cold tonight
still don't know the score
but I know the pain
of leaving everything really far behind

and heaven's not enough
if when I'm there I don't remember you

може да съм малка, може да не знам кога да спра, кога да говоря, кога да мълча, но поне съм истинска. винаги съм гледала в огледалото и съм мечтала да бъда нещо друго. но отдавна съм научила, че не мога да бъда различна. познавам се. и колкото и да се опитвам да подражавам на някого, да говоря различно, да действам различно, накрая пак си оставам гола и истинска.
и това е нещото, което ме успокоява най-много.
защото много мразя да се повтарям с някого, но когато обичам морето до непоносимост, ще си го обичам дори и целият свят да започне да го боготвори. и какво ме интересува, че слушам същите песни като някой друг? това си е моята музика, нали си знам, че ги слушам, защото ми харесват, не защото... харесват на някой друг. и когато пиша за едно чувство, пиша за себе си. никога не пиша за другите.

може да не притежавам нищо освен думите и песните, но поне думите не са фалшиви, а песните са от сърце. та нали това е най-важното?

да, да, да, липсва ми емо-ция.
нямам чувство, нямам причина.
не искам нищо,спокойно,
имам всичко.
няма да те карам да ми
носиш някое мечтано чувство.
липсва ми само малко емо-ция.
да, да, да, само малко...
промяна?
няма да копнея за сиво море,
имам си есента, спокойно.
липсва ми само
малко
малко
емо-ция


отново... или по-точно 'все още', ме е страх повече да не изгубя чувството, отколкото, че ще ме наранят. страшно е. тъжно е. много е страшно. и направо усещам как ми се изплъзва.
нямам място там. знам. нито имам нужда от място там. обаче времето тук е прекалено гъсто, прекалено жестоко, прекалено... забравящо. времето лекува всичко, обаче, по дяволите, не искам да лекува нищо! искам си спомените! искам си чувството!

Couse I rather feel pain than nothing at all

много ми се плаче
страшно ми се плаче
а нямам сълзи

защото накрая няма победител и паднал
няма гордост, няма слава
накрая не дават награда
за най-студени думи
и най-малко сълзи
защото накрая не дават усмивки
а взимат
защото накрая не получаваш нищо
а губиш всичко
спираш се, усещаш, нещо не е наред
изгубил си себе си...
защото накрая
една раздяла нищо не струва
а отнася песъчинка от тебе
защото накрая умираш безчувствен
и гледаш
как бавно отнасят
последното парченце от душата ти

Björk ft. Thom Yorke - I've seen it all

клепачите ме болят от стискане.
от всичките пъти,
когато съм отказвала
да отворя очи.
краката ме болят от ходене,
от бягане,
от всичките пъти,
когато съм се опитвала да избягам
от есента.
отвътре ме боли.
защото от есента не може да се избяга
не може!
накрая те настига
и ти навира грозната истина в очите.
не можеш да избягаш от вятъра,
който се пъха навсякъде
под дрехите, в обувките,
в душата,
и те кара да трепериш.
от есента не можеш да се скриеш.
тя ще те намери
и ще направи бронята ти
на смачкан станиол от шоколад..
ще бягаш
ще я проклинаш....
обаче,
знаеш,
оковите са ни прекалено скъпи,
прекалено нужни..

и тя го знае.

няма лош живот и хубав живот. животът дори не е такъв, какъвто си го направим. животът е само една гледна точка.ние сме това, което сме, заради начина, по който гледаме на нашия живот. и нищо не може да промени факта, че накрая ще оцелее само слепия...
 

ноември, ноември...
какво си ми приготвил, сладък ноември?

ноември, ноември...
ще видя ли студените ти вълни?
на мен ли даваш ноемврийския дъжд?

ноември...
по различен ли ще си от предишния,
по еднакъв ли ще си с следващия?

ноември, ноември...
аз същата ли ще бъда след месец? не нали?
ще ме промениш ли, ноември?
друга ли ще съм аз в края ти?
кажи ми..

и, моля те, кажи, ноември,
коя ще бъда след още един от теб?
след още един сладък ноември
и след още един
и след още един
и след още един...

тя беше сама, тя беше малка.
тя вървеше по пътища, дадени й от друг
но тя беше за себе си силна, недосегаема...
свободна мъничка чайка,
живееща точно сега, точно тук.

тя се носеше по вълните на свойто море
беше за себе си сантиментална,
за себе си безразлична.
имаше своите силни криле
и вяра във нещо,
вяра по-силна от всичко.

тя знаеше тайните на нощта.
и нощта знаеше нейните тайни.
нищо не я учудваше.
болката беше нетрайна.
тя беше над тези неща.

тя беше студена и морска.
не беше точно щастлива,
но беше сама, беше силна.
тя беше себе си
нищо, че не беше красива.
тя помнеше, знаеше
как остава се истинска.