и все пак е хубаво
да се върнеш у дома
да прегърнеш приятел
да чуеш гълъбите
да усетиш мухъла по стълбищата
дъжда...
изронените плочки под краката си
цигарения дим

--------------------------------------------------

е, вече почва да ми писва без комп.

вчера в кафето пуснаха nothing else matters. почти нищо не почувствах.
почерпете се по един джин с тоник заради мен.
мерси.
отивам и аз да се почерпя.

Just look to the rainbow you will see,
The sun will shine 'till eternity
I've got so much love in my heart
No one can tear it apart

Feel the love generation
Feel the love generation

помня, когато чух тази песен за първи път. бях, в кафене, мисля... преди 2? 3? повече? години. тъкмо беше излязла. и гледах клипа на един голям екран... и слушах... и за момент забравих всичко. 
песента не е толкова добра, естествено. но е за обичта. и е магическа. :)

и, добре добре, спирам да говоря за музика. :Р поне за този пост. :Р

soulmate, dry your eyes

тази песен ме докосва прекалено много в последно време. припевът ме човърка и вътре в себе си не виждам тази нова светлина, надежда, непукизъм или каквото е там.
не ме разбирайте погрешно, непрекъснато се възхищавам на прекрасния си живот. просто въпросният момент, когато ще мога да кажа, че всичко е окей, че това е окей, още не е дошъл. в смисъл, изобщо не е дошъл. ни най-малко. 

carry on my wayward son,
there'll be peace when you are done

нужно ли е да казвам, че не го вярвам?
не съм свършила със сълзите още.

[/изблик на сантименталност]

на ръба на крилете на пеперудата
и износените подметки на обувките ни за пред другите
ти ли си?
винаги съм мечтала за нещо такова
но, моля, поне този път
не може ли хората да са истински?
защото когато хвана четката и боите
и започна да разделям света на сиво и пъстро
знаеш ли
всички остават отляво
(обичам лявото, но нали там са черно-белите)
може да е от далтонизма, не съм се замисляла
но тези дни толкова упорито търся
някой цветен
че не е истина
или просто търся цветното в себе си
и вярата, най-вече вярата, че още вярвам
в цветните хора

но надеждата умира последна

medley

забърсваме изгрева от умовете си
затваряме очи, оставаме пред свършен факт
прибираме красотата си в гардеробите 
и все още се правим, че знаем как

оцеляването не е лесно, когато гледаш само назад
или само в краката си
трябва малко примирение, малко възхищение
обаче страхът ще унищожи света

имало едно време едно малко момче
което спяло със своето малко мече

и се оплакваме, че времето не стига за нищо
но когато не мога да спя и имам цяла нощ и цял ден и цяла нощ, не знам какво да правя
и ми се губи смисълът
и желанието

и нищо и никой не може да ти помогне,
когато не искаш да ти бъде помогнато

(и никой и нищо не може да ти отнеме музиката,
когато тя е в главата ти.
разбери нощта и няма да има от какво да се страхуваш)

границата между гениите и лудите е наистина тънка

и, не, този път наистина не знам какво искам да кажа
но, не, няма да си прибера вярата в чекмеджетата
и да се превърна в изгладен голям човек
ама изобщо

винаги съм искала да съм като онези хора, които сякаш светят. искала съм да бъда луда. да бъда различна. искам да бъда онази жена, която в книгите е приятелка на главната героиня и винаги се появява в подходящия момент, успокоява я, когато е депресирана, води я на шопинг и на купони, непрекъснато се усмихва и не се срамува да направи каквото и да е за тръпката. искам да бъда момичето с късата коса, което води непознат на разходка по изгрев и му показва красотата. искам да бъда онази странно облечената с раницата, която обира стотинките от фонтана, когато й трябват дребни, пътува без билет и пее на обществени места. онази, която нищо не може да смути или притесни. онази, която учи хората да гледат и виждат. искам да бъда като сара. искам някога някой да се обърне след мен и да кажи ‘тя ме научи да живея’. защото знам как се живее. може да не звучи скромно, но наистина знам как се живее истински. и искам хората да ме виждат такава – истинска. не-взимаща живота на сериозно. щастлива? искам да оставям някаква вяра след себе си. да давам надежда. да давам светлина.
не знам доколко съм такава и как изглеждам отстрани. може би съм смешна. а може би още приличам на някакво дръпнато хейтърско същество. но ако можех бих дала на света цялата емо-ция, красота, светлина, страст...

много пъти съм казвала, че имам особено отношение към клубната музика, хаус, техно, денс и т.н. (в частност музиката на шейн) и мисля, че е време да разясня тази наша подозрителна връзка. xD
преди година и половина не би ми минало през ума, че тези песни биха могли да ме докоснат. пък и по принцип са ми някак далечни. напомнят ми за лято, дискотеки, танци и други разни такива нещица, които много уважавам, но в повечето случаи не са за мен. и просто... това не е моят стил.
но ето, че все повече се убеждавам(гугъл каза, че така се пише), че това е нещо повече от 'моят стил'. в смисъл, постоянно въртя рок, забивам на рок, ласта ми е тъпкан с рок, но хауса заема едно доста важно място в сърцето ми. това е един съвсем различен свят. свобода. музика за щастливи хора. убийте ме, но съм минала през всякакви периоди и наблюдения и щастливите хора НЕ слушат пласибо, повярвайте. и метъл не слушат. (понастоящем ми е почти невъзможно да слушам такъв, колкото и хубав да е, дори текстовете ми се виждат ненужно депресарски, да не говорим за мелодиите/не, не ме депресира, дразни ме/)
и наистина ме докосват. по един много специален начин. обожавам го.
---------------------------------------------------------
eternal sunshine of the spotless mind

dexter s02e09-10-11

grey's anatomy s03e05-06
---------------------------------------------------------
timbaland - scream

lost in this moment

_________________

щастието е заразно. музиката е заразна. магията е заразна.

часът е два през нощта. допреди малко съм се киснала във ваната. сега просто седя пред компютъра и се усмихвам. от една седмица се опитвам да си легна преди три, но деба, все не се получава. като пусна музиката и... се забравям. отново и отново й се отдавам, сядам и слушам с часове без да мога да правя каквото и да било друго.

и в момента съм така. имах намерение да говоря за други неща, но умът ми е абсолютно празен... откъм други неща и пълен... с музика.
потъвам в нощта, в тъмнината, в тишината, в красотата..

някой някога ме беше питал дали вярвам в магията. да. да!

-----------------------------------------------------------------------
joan osborne - one of us
-----------------------------------------------------------------------
lost highway

Bouncing Souls - True Believers

I've met some people along the way,
some of them split some of them stay,
some of them walk some walk on by,
I've got a few friends I'll love till I die
From all of these people I try to learn,
some of them shine some of them burn,
some of them rise some of them fall,
for good or bad I've known them all

We live our life in our own way,
never really listened to what they say,
the kind of faith that doesn't fade away
we are the true believers

ако и мелодията беше на идея по-добра, цена нямаше да има..

преди пет години, около Димитровден, час по български език (или по-скоро писмени упражнения). пишем съчинение на поредната шантава тема. нещо от рода на 'едно невероятно изживяване'. нямам представа какви локуми съм разтягала(тогава нямах невероятни изживявания). 
Вяра писа 'със Светла на лунапарка'. не че сме били такива лапета, просто нямаше кой знае какъв избор за разтягането на локуми. писа за мен и приятелството ни. за простичкото ни прекарване на лунапарка. е, никой не разбра, че става дума за мен. нарече ме Светла. това име си остана и по нататък поради проблеми с родители и нужда от кодови имена. откъде го беше измислила остава загадка и до днес. 
никога не съм го приемала насериозно, защото го свързвах само с една приятелка на майка ми, която не харесвах.

не знам откъде ми дойде наум точно сега, но предвид новия различен и силен смисъл, който влагам с понятието Светлина, името Светла ме трясна по главата. може би за пръв път виждам в него някакво... значение.
не са ли интересни съвпаденията? след толкова време.

-----------------------------------------------------------------------------

potf - locking up the sun

people always leave... sometimes they come back...

седя и си мисля... тоест не си мисля.  опитвам се да не мисля. ако не бяха тези шантави фентъзита, които чета по цял ден, досега да съм изперкала... или поне да съм се депресирала.
какъв е смисълът?
добре де, мразя екзистенциалните въпроси, но все пак..
та си мислих за живота. и за поредните замиращи приятелства. и... след толкова време сякаш дори успявам да разбера преходността на хората и любовта. отчасти. но не и да я приема.
чувствам се в някаква дупка. в задънена улица. посредата.
трябва да приема, че нещата се променят. че хората идват и си отиват. че времената идват и си отиват. че страстта идва и си отива. разбирам го. и знам, че ако се вкопчвам във всичко сякаш е вечно, няма да оцелея. знам, че хората, чиито начин на мислене малко или много не одобрявам, са прави. знам, че трябва да продължа.
но аз съм един много емоционален човек. пораснала съм, осъзнала съм много неща. няма го момичето, което преди две-три години драскаше текстове на песни в тетрадката си. но това не значи, че и сега не ми се драска. може сега да съм много по-зряла. но чувствата ми са си все същите... все толкова силни и диви.
и мога сега просто да се превърна в една от онези гледащи-хладнокръвно-на-живота хора. и това ще е правилно. знам, че ще е правилно.
но тогава няма да съм аз. толкова е правилно и логично да приема нещата такива каквито са. живота като цяло. но аз не съм такава. хората не умират ей така и не биват забравени ей така. истинските приятели не си тръгват. истинската любов утихва, но не се забравя. стойностните неща остават. аз нямам 'приятели за изпът'. когато обичам, обичам докрай и завинаги. наречете ме глупава и наивна, но аз вярвам. усещам го. може би, ако всички вярваха малко повече? или бяха малко повече глупави и наивни? не знам...
надявам се само, че един ден времето няма да ме принуди да стана безразлична като другите.. моля те..

и все пак
 
всичко е преходно and it's ok

хората са долни същества
(но)

светът е много много красив.

себе си съм. леле, колко съм себе си!
*разперва ръце*
чета хронологии отпреди година и, за бога, колко съм била тъпа!
по него време, де да знам, се опитвах да докажа разни работи на себе си, да бъда безразлична, да бъда някой друг. и съм се държала като.. патка.
поне го осъзнавам. е, ако и сега мисля по същия начин значи не съм научила нищо. едно от нещата, които харесвам в себе си е, че съм искрена. докрай. и нямам намерение да бъда обратното. никога повече. и никой не може да ме убеди, че дистанцията е хубаво нещо(дори да ти спасява живота, какъв е смисълът, когато... не ти пука?). 

beautiful day without you

стиховете ме обгръщат и утре ще ме отнесат далеч.
ще те догони слънчева усмивка, хвърлена през рамо.
пътища. мечтите винаги са били там, напред. но
деца на зимното море сме, това не ще да бъде нашто лято.


тези дни съм се отдала на спомени и меланхолия. слушам разни стари песни, които свързвам с какви ли не нямащи-нищо-общо-глупости. бе, лигави работи. :Р  и направо се претрепвам по улиците от бляне по покривите. то от такива дози аризона дрийм и стълбища... ходя като надрусана. :Р ноо няма лошо. 
а, и, споменавала ли съм, че имам плюшен язовец на име михаел жерар? :Р сериозно!

понякога ми трябва само черен молив и чаша кафе.
да изрисувам усмивки по ъглите на листите
и слънце високо в замръзналото зимно небе.
да мълча, докато графитът се размаже под пръстите.

понякога ми трябва само песен и самотен син плаж.
неми танци и пясък в обувките
и вълни под прозорците на моя мъничък свят,
пръски по тялото, сол по устните.

понякога ми трябва само една пътна карта
да се спусна по пътищата в безкрайна игра, неудържим бяг.
няколко билета за никъде, може би,
и смелост да застана пред нечии праг.

понякога ми трябваш единствено ти.
да те усещам някъде близо, в сърцето си,
да се хванем като деца за ръце, да заминем,
да посрещнем залеза далече, завинаги.

и... сега накъде? на кръстопът съм. винаги по това време на годината съм на кръстопът. и трябва да си призная, че миналата година сбърках. и сега всичко е пак пред мен. но не е толкова лесно, колкото беше тогава, изобщо не е. и трябва да продължа нанякъде, а нямам представа накъде. пък и време няма..
освен това трябва да измисля няколко реда пожелания за рожден ден, но най-много да се разрева. тези дни съм на ръба. цитират ми се тъмни нощи, но нито имам силата и нервите, нито смелостта и непукизма, които имах преди време.

п.п: ерин, ами Изкуплението, а? а? да не го е писал свети петър? :Р

suicide notes and butterfly kisses

подхлъзнах се някъде по нотите
между празното място в душите ни
и избеляващата надежда на бъдещето

не е като нова рана
просто дълбока стара такава

и не знам времето колко бързо лекува
но дано да е бавно
дано да е бавно



някаква тръпка в гърдите
ми показва остро, че все още дишам
някаква емоция извира, черна и бяла

спомените да умират още е рано
моретата се бушуват
песните крещят, повтарят

и ако заглъхнат със утрото
дано да е бавно
дано да е бавно