2009 in words

Марсиански хроники – Рей Бредбъри *
Замъкът – Ф. Кафка
Здрач
Убийството на Роджър Акройд – Агата Кристи
Choke – Chuck Palahniuk
Шоколад *
Myth of Sysiphus – Albert Camus
Guitar – Michel del Castillo
Песните на далечната Земя – Артър Кларк *
Evening class – Maeve Binchy
Invisible Monsters – Chuck Palahniuk
Парфюмът
Summer of Katya – Trevanian
A space odyssee – Артър Кларк
Боен клуб – Chuck Palahniuk
Фарс или никога вече самота – Кърт Вонегът
Сбогом, лято – Рей Бредбъри
1984 – Джордж Оруел
The Lollipop Shoes – Joanne Harris EN
451 по Фаренхайт – Рей Бредбъри
Старецът и морето
The reader
На изток от Рая – Джон Стайнбек
Портрета на Дориан Грей *
Алис в страната на чудесата и огледалния свят
Изкуплението Шоушенк *
Lord of the Flies – William Golding
Автобиография на Бранислав Нушич
Погнусата – Сартр
Тютюн
Лолита
Поща – Буковски
Вино от глухарчета *
The Bell Jar – Sylvia Plath EN
Kafka on the shore EN
По пътя
Before Adam – Jack London *
Dead until dark EN
Blackberry Wine – Joanne Harris
The Hunger Games
Le theoreme d’Almodovar
Бели нощи – Достоевски
The Painted Veil EN
Падението – Albert Camus
Тетрадката – Николас Спаркс
A walk to remember En audiobook
Vittorio, the vampire – Anne Rice
Zodiac – Robert Graysmith En audiobook
Stardust – Neal Gaiman EN
The cather in the rye

може да не харесвате начина, по който се вкопчвам в нещата, но това е моят живот. аз съм изплетена от огън и яркост. не мога без страстите си. не мога без да имам страсти. не мога без всеки момент да съм лудо влюбена в нещо. може би е като някаква нужда от наркотик. когато изгубя умението си да се възхищавам, когато не остане нищо, при мисълта, за което мога да скачам и пищя с часове, тогава ще умра. 

всичко е bright lights and black holes
защото отново все пак we’ve gotta live the best we know how to

.....

искам да вярвам, че не всичко се губи накрая.
не може, просто не може да се губи.
красивите неща и красивите хора не може просто да умират и да изчезват.
не може.
просто не може.
в никакъв случай.

странно е.
съдбата пак ми предостави най-подходящата песен
мелодията на моя декември (нищо, че не обичам декември) – напрегната и нервна като мен и всичкото това бягане, лутане, бързане и ужасен недостиг на време
и същевременно толкова високо и мечтателско и изгревно
и аз съм високо
прескочих си сатурновите дупки
и съм голяма, голяяма
като висока и далечна, не като пораснала, не
ще се науча да обичам всички месеци
и тогава ще бъда бог
защото всички моменти са мои
и всички места и целият свят е мой
а аз съм не просто моя
аз съм на всички зимни утрини и летни вечери
портокални дни и цигарени изгреви
провесила крака от някой покрив
имам това настроение
и така е най-хубаво

museum - for the very first time >>lyrics<<

If you've been hiding from love
If you've been hiding from love
I can understand where you're coming from
I can understand where you're coming from

If you've suffered enough
If you've suffered enough
I can understand what you're thinking of
I can see the pain that you're frightened of

And I'm only here
To bring you free love
Let's make it clear
That this is free love
No hidden catch
No strings attached
Just free love
No hidden catch
No strings attached
Just free love

I've been running like you
I've been running like you
Now you understand why I'm running scared
Now you understand why I'm running scared

I've been searching for truth
I've been searching for truth
And I haven't been getting anywhere
No I haven't been getting anywhere

Hey girl
You've got to take this moment
Then let it slip away
Let go of complicated feelings
Then there's no price to pay

We've been running from love
We've been running from love
And we don't know what we're doing here
No we don't know what we're doing here

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

вече не искам a lover I don’t have to love
вече наистина имам нужда to get over myself

maybe?

здрасти.
не знам докога ще бъда тук и докъде ще бъда аз,
но твоето здрасти е различно
твоето здрасти е на български
и ме кара да сияя.
на моята вяра й трябва малко
и не знам за твоята вяра,
но аз съм тук и този път
мога поне да си позволя да те желая.

здрасти.
скачам.

не мисля, че ще ми се наложи да се подстригвам нула номер.

есенен плейлист : )

florence + the machine – rabbit heart
morrissey – let me kiss you
bjork – pagan poetry
muse – stockholm syndrome
pj harvey – this mess we’re in
placebo – kings of medicine
the frames – seven day mile

song to say goodbye

снимки, въпроси, недоразумения, кой за кого ще пише, изпити, дуети, лудници, пари, банкови сметки
и събират половината ти живот в книга с евтина подвързия и те карат да си платиш за него
тези дни са последните
последна възможност
да закъснявам, да бягам, да танцувам, да вися на пейките, да празнувам рожден ден, да излизам в междучасие, да бъда бунтар, да бъда себе си, да бъда социална, да крещя на баскетболни мачове, да слушам в час, да изкарам нещо повече от 4 по математика, да снимам обесената кукла на терасата отсреща 
обаче сега няма уроци по танци, няма го нашият Джон Кийтинг, няма какво да се слуша в час, загубихме на баскетбол, през прозореца ми не се виждат покривите, огромна част от лицата по коридорите са ми непознати, а куклата не е обесена, а само вързана за косата
и вече няма значение кога ще свърши
и да е имало нещо, което обичам, вече го няма
аз не се събирам в една страница
сега е време да си вървя у дома

тъжна есен е
без да мога да се отърся от лятото
нещо стана
подпират ми клепачите с кибритени клечки
и ме заставят да гледам
това не е формата на моето сърце
не ме заставяйте да избирам
аз загубих свободата си
с неизречени обещания
по-зле е от окована –
аз съм обичана
нека просто да затворя очи
и да поема дъх
не съм свикнала
дайте ми много много време
дано този път имам сили 
да се следвам докрай

срещнахме се през една есен
първо те чух
защото слухът е най-важното ми сетиво
чух музиката ти
защото музиката е най-голямата ми страст
но не се влюбих
защото се влюбвам само насън
после те видях
мина пред очите ми като филмите, които гледам
и превъртам спомените
за да не изтекат през пръстите ми
разбрах те
когато ми се прииска да те помириша
и да те докосна
усетих те, когато те разбрах
но не живея в рок приказка
ръцете ми са празни
и отново всичко, което имам
е музиката ти

може би просто искам нещо невъзможно. може би просто искам всичко. и не знам дали само съм вярвала или преди наистина съм можела да имам всичко. 
прилича на чувството, когато слушам july morning. чувството за нещо пропуснато, за нещо изплъзващо се. за нещо, което можеш да усетиш на върха на сетивата си. нещо, което е толкова силно е ярко, че си сигурен, че някога си го държал. но не успяваш да го уловиш в този живот. любов? може би.
и имам целия свят и целия живот пред себе си и никога не съм се чувствала по-малко авантюрист. и не знам дали съм открила някаква истина или съм загубила част от себе си. или и двете? 
защо всички вярваме в други хора, но не и в себе си? в красотата на други места, но не и там, където сме? защо всички вярваме, че ще намерим нещо по-добро в лондон? париж? берлин? ще ви кажа нещо. хората в америка не са по-красиви и по-умни и лондон, париж, берлин не са по-специални. плажовете на мексико не значат нищо, ако си сам. 
преди и аз вярвах, че тези места са изход. но после се огледах. аз имам прекрасно море и чайки и красиви улици с бели павета, каменни пейки и фенери, и много много красиви хора. и не, те нямат смисъл и не са достатъчни. и не, не са изход да избягам от себе си.

rabbit heart

замислял ли си се какво ще можеш ти да ми дадеш
и за какво ще продължавам да изгарям?
защото бих могла да подаря сърцето си на теб,
но идва миг, когато трябва да забравя.

ще ме приемеш ли със всичките ми страхове?
ще те приема ли със всичките си страхове?

maybe I’m gonna tell you sometime.
I’m not drawning in lies,
it’s just the image I’ve bought myself.
go on, think what you want
but I’m a mistery 
and I know you like it that way.
a mask is not really a mask
if everybody knows it’s supposed to be one
but I’m an actrice
I am double faced
I am a part of my secrets
I am alive as long as they are
and I know you like me that way.
so maybe I’m not gonna tell you sometime

разбрах защо мразя толкова времето и какво се е променило за три години. изгубила съм вярата си в хората. не просто в хората, а в хората, които обичам. чувствам се сякаш нямам нищо. чувствам всички безвъзвратно изгубени. не заради разстоянието. него винаги го е имало или съответно ще го има вбъдеще. всички са до мен, но когато дойде време за избори всички си затварят очите. имам нужда от някой, който won’t let me go. имам само един такъв човек.
за пръв път евър ми се струва, че бих променила нещо, ако започна отначало. което е странно, защото още нищо не е станало и аз съм точно в началото и не виждам какво мога да променя.
струва ми се отвратително да искам някой да има нужда от мен, защото аз самата не бих искала да имам нужда от някого. но вече не вярвам в любовта на хората. не вярвам, че на кой знай кого му пука кой знае колко.

this mess we're in

знам, че всичко ще се нареди. всичко ще се нареди.

искате ли да знаете какво е да си жалък? сънувах форнети и ревах много по случая.

you can tie my hands to the walls, but you can’t tie my dreams to this place.
oh, mother, don’t you see I’ve got to live my life the way I feel is right for me? say it’s not right for you, but it’s right for me. cos what I feel is the only truth I know.
and we've gotta live the best we know how to.

and this mess we’re in. it´s about you and the sun. without you I'm nothing at all and life has the face of a morbid game. and I could see it clearly once when you were here with me. but when I wake up you are never there. where are you? you're not with me. and I could make a promise, with a tear in my eye and all the hope in my heart but all the doubt in my mind. i worry that I can't give you what you need. but will I be crucified for wanting to believe?
I believe this is the last time I’ll abandon you. 

веднъж един човек ми говори как трябва да си супер анти-соушъл и да нямаш никакви приятели и да не обичаш никого и да си страшно депресиран, за да кажеш, че музиката е всичко за теб и не можеш без нея. а аз изобщо не мога да проумея как може да има сравнение между приятели и музика. само аз си знам колко на първо и пак първо място държа приятелите си. но музиката, това е шибана магия, по дяволите! няма НИЩО по-велико и няма и да има.

this is the last time i'll abandon you

знаеш ли онези сънища, в които вечно закъснявам, и ме покрива мрак, и не намирам пътя? вкъщи е далеч. далеч. и тези дни спомените ми и те потъват в здрач. стоя на светофар и никак не успявам да си представя слънцето над мен. и никак не успявам да си спомня хората. държа се и се надявам, че следващото сбогуване ще е последно.

but when i wake up you are never there

не че съм изгубила тръпката си към новото. съвсем не.
просто много много искам вкъщи.
странното е, че допреди две години никога дори не ми е минавало през ума. никога не ми е било трудно. 
и сега не ми е трудно.
просто много много искам вкъщи. много.

подаваш ми въже
и ето ме
разколебана
да те изтегля ли от пропастта
или да скачам
че съм аз презряна
нима бесилото е част от този танц?
не е за мене то
гласът ми ще ми трябва
за да крещя във ада
но ако натисна този спусък
това признание ли ще е
или измама?
към теб?
срещу теб?
светът не е за двама
но вече не е важно
изтече времето
от мен остават
само думите във въздуха
като капки парфюм
като преграда
любов само на хартия
не е любов
какво да правя със въжето?
скачам
но ще се срещнем пак
във тази яма
наречена живот

аз много отдавна събирам хората в епруветки. понякога да знаеш къде бъркаш не е достатъчно. а понякога не е задължително някой да е виновен, че всичко е сбъркано. понякога просто НЯМА решение. and you need to let go. 
and we’ll love and we’ll hate and we’ll die
и когато плача, знам, че ще ми мине. но също така знам, че всъщност нищо няма да се промени. няма да спра да изпускам красивите хора през пръстите си. просто ще мога да бъда сляпа. that’s the way it is. 

muse – stockholm syndrome
за Duygu

stupid me to believe i could depend on stupid you

седя и си повтарям, че мога да се спася сама. трябва да мога. защото този път нямам дори с кого да говоря. никой. никога не съм се чувствала самотна, но в момента е факт, че няма дори на кого да се оплача от даскало или да се похваля с новите си кецове. а не съм била толкова зле от мноого дълго време. и само чета, гледам филми и рева. ще се спася сама. но няма да е лесно.

открих защо звуча толкова детски - говоря прекалено открито. прекалено наивно. но here I am. аз СЪМ наивна. и не ми пука. поне не вървя срещу себе си. всички около мен или са супер амбициозни, или ще съжаляват после. омръзнало ми е. откакто се помня гледам онези тъпи романтични драми, в които и двамата главни герои страшно се обичат, но оставят някакви тъпи обстоятелства да провалят всичко. откакто се помня съм си обещала, че няма да стана такава. може да съм малка, но знам какво искам. затова нека видим кой ще се смее последен, окей?

му-зи-ка
като хилядолетно ехо от друга планета
му-зи-ка
глас, свързващ паралелни вселени
наркотик за тялото
екстаз за душата
наслаждение за ума
музика!
ненадхвърления връх на фантазията
и на изкуството
единствената неземна величина
музика
без зрение, без обоняние,
без другите сетива
му-зи-ка
убиец на светове
създател на божества

this day will die tonight and there ain't no exception

защото
живея всеки ден така, сякаш е последен
само така не съжалявам после
учила съм се сама
не дължа мечтите си никому
и ако времето ме краде
това е, защото съм му отдадена
не мога да си татуирам музика
мога само да я 
слушам, чувствам, следвам
и ако лятото си отиде
това е, защото съм го живяла
време е да оправим сметката
и да си ходим
чака ни някой друг бар
защото
дори и да сме живи
утре ще сме различни

there must be something else

"…не е възможно нещата, видени веднъж, да умрат още в същия час. тогава, ако се поразтърсим из този свят, сигурно някъде, може би в препълнените многокилийни восъчни пити, където светлината прилича на кехлибарена мъзга, събирана от овъргаляните в цветен прашец пчели, или пък в тридесетте хиляди лещи върху блещукащата глава на водното конче, бихме могли да намерим съхранени всичките цветове и звуци на света, от всяка изминала година…"

it's not the monsters under your bed...

не ме учете да бъда силна
аз никога не съм вярвала в дядо коледа
и никога не съм спала с плюшена играчка
не съм гледала под леглото
и не съм сънувала кошмари
аз нямам детство
не съм си позволявала да бъда глупава
затова сега все по-често ми се иска да съм глупава
и малка
и да се влюбвам като дете
все по-често ми се иска да съм слаба и обикновена

страх ме е да имам всичко
а аз го имам
и ме е страх
замъците ми се разбиват в скалите
къде случайно
къде някой друг ги разбива
къде аз ги разбивам нарочно
затова не строя замъци
и никога не съм обичала начина,
по който те сами се строят
била съм тук и знам
всичко става със самовнушение
но ме е страх
че се налага да си подреждам живота в кутийки
не съм чак толкова страхлива
просто вече не съм наясно какви замъци имам и откъде съм ги взела

и аз не се разбирам, спокойно.

п.п.: след като вече четири години се боря с разстоянието постоянно, айде да не ми казвате, че ще съжалявам, че не избирам кариерата.

адски трудно е да се намери покрив, на който да можеш да излезеш, дъъ... но терасата с този изглед ми се отрази добре като за начало :)

гони ме истерията на незавършените дни и застоя
но не съм просто в застой
по-страшно е
абсолютно изгубих чувството някъде
и само се опитвам да хвана залеза над покривите
или нещо друго разтърсващо
но всичко ми се изплъзва деликатно от пръстите
и чувствам единствено времето
много изплъзващото се време
и съм отчаяна
не знам какво да правя
може би трябва да се кача на някой покрив
или да чакам есента
знам само
че много искам онова чувство
на покривите, терасите, изгревите и зимните утрини
музиката ми не ми стига
освен това пак настъпи времето на годината,
когато пиша най-много
а го осъзнах току-що
и абсолютно не мога да пиша
и
съм отчаяна, да

имам нужда от промяна. пак. сигурно няма някой, който толкова да мрази промените и в същото време толкова да се нуждае от тях. 
пак не мога да пиша. нищо. чувствам се празна. дори не мисля, какво остава за писането. тъпите игри във фейсбук са тъпи, но тъпото е, че стряскащо много ми напомнят на целия живот. не ми се орат нивички, по дяволите.
и се отървете от мен преди да започна да говоря за музика. по някое време започва да (ви) става досадно.
и съм си добре сама. напомняйте ми го в безумните моменти, когато ми се иска да имам домашен любимец(=мъж).
и вярвам в хомосексуалната любов. убийте ме, но. в миналия си живот съм била гей. :Р

"На сто мъртви случки се падат по една-две оцелели. Тях извиквам в мислите си предпазливо, само от време на време, не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ. Тутакси спирам, бързо отклонявам мисълта си; е искам да изморявам спомените. Напразно е – идния път, когато се върна към тях, повечето ще са застинали."



"А после отведнъж нещо се скършва. Приключението е свършило, времето си възвръща делничната вялост. Обръщам се – зад мен красивата благозвучна форма потъва в миналото. Смалява се, помръква, спаружва се, краят и началото вече се сливат. Сподирям с поглед златната точица и си мисля, че дори да съм бил на косъм от смъртта, дори да съм загубил богатство или приятел, бих приел да изживея всичко повторно, при същите обстоятелства, от край до край. Но приключението не се възобновява, нито пък има продължение."

Жан-Пол Сартр

stupid me

моята музика е красива
но моята музика не приляга на улиците ми
моята музика е за един друг живот
за който нямам път
моята музика се отразява единствено
на вътрешната страна на клепачите ми
когато щом затворя очи
е по-светло
отколкото като ги отворя
моята музика не е моя
както нищо нищо нищо не е мое

не съм се депресирала заради разстояние от години.
чувствам се ужасно малка, споменах ли?

ще пътувам и е хубаво да знам, че тази вечер няма да си спя в леглото. това е... нещо като завръщане у дома. или поне завръщане на единственото място, където не се чувствам окована.

красивите хора не трябва да умират, красивите хора не трябва да бъдат забравяни, красивите моменти не трябва да минават, красивите чувства не трябва да губят смисъла си. не знам защо не мога да се примиря с времето. искам да вярвам, че някъде там има смисъл. че не всичко се губи. че някъде във времето и пространството има миг, в който аз винаги ще съм на петнайсет, винаги ще звучи to the moon and back и винаги ще пазя онова чувство. или че винаги ще съм на осемнайсет(чувствайки се на петнайсет), телефонът ми винаги ще звъни с ashtray heart и това винаги ще е моето пласибо лято.
страх ме е, че ако позволя минали моменти да ме наранят, само защото са минали, няма да мога да си стъпя на краката скоро. самовнушението е сила, но щом си позволиш и най-малкото колебание, се срутва.

стаята е хладна

мирише на евтин сапун

и чаршафи, изкарани от някой гардероб

навън въздухът е влажен и неподвижен

задава се буря

наоколо се носи нещо странно

и сякаш усещаш наведнъж всички места, на които си бил

няма вятър по-скоро е абсолютното безветрие

това, което крещи в ушите ти да заминеш

сега веднага, с кола, с влак,

дори с крака! върви, бягай

направи нещо срещу тази мъртва тишина

battle for the sun

родени сме на края на света
във време на промени
отнемащи безкрайността
музиката е изкуплението
на нашите души
когато можем само
да останем честни
във нашите думи
и верни
на нашите песни
бъдещето е някъде там
в нереалността
когато можем само
да се борим
за нашите слънца
и за нашата надежда
когато
останали са само нашата музика
и нашата поезия

а аз... колкото и да бягах, се оказвам малка пишяща фенка на пласибо, която пише евтини стихове по блогове, които никой не чете. просто съм готова да се разрева по случая, но. факт. иронията е, че повече от всякога имам чувството, че музиката и поезията е единственото, което имам.

и тази вечер ще си легна без поезия
ще си легна не-цяла
и няма да намеря себе си в нощния град
ще крещя наум
ще крещя песни наум
ще си легна
без да спя
с безсъние насън
защото ме няма никъде
няма ме, разбираш ли
ще крещя песни насън
и чужда поезия
и дори от гардеробите
да наскачат кошмари
неуязвима съм
защото ме няма
няма ме в думите ми
липсва ми да залагам себе си в тях
но не
истинските творци
не използват живота си
ще крещя себе си насън
без сън
защото тази вечер ще си легна без поезия
не-влюбена и не-довършена

загубих бройката на овцете

david bowie - velvet goldmine

PLACEBO - 24.06.2009 !

големият ден, с един ден закъснение. 
часът минава осем, но още е много светло и много горещо. мястото не е прекалено просторно, но е приятно и отбелязвам, че отвсякъде се вижда добре. подгряващите Expatriate са започнали, но освен малка група хора пред сцената, никой не им обръща внимание. сториха ми се добри, но с това чувство за предстоящи Пласибо и аз ги идостоих само с един по-близък поглед.
в девет без петнайсет, вече с малко трудности, си пробивам път към сцената. намирам си място откъм дясната половина, закотвям се и чакам. горещо е, всички се натискат и усещам, че краката вече ме болят. по сцената се разкарват някакви типове и оправят кабелите. от другия край на публиката за чуват приглушени викове и от време на време се надигат крясъци и пляскане, но аз си бях казала, че няма да повярвам, докато не видя Брайън пред мен и докато не чуя Kitty Litter с ушите си.
девет и двайсет. започват да мигат огромни надписи PLACEBO, публиката гръмва ии – ето ги, копеуее! сега вече мога да повярвам.
kitty litter и на на мен ми трябва въздух и време, които нямам, за да се осъзная. Брайън е с бяла риза и елече, като на онази снимка с виенското колело и първата ми мисъл е няма ли да му стане горещо. косата му е вързана на опашка и е готин, естествено, и е точно като по снимките и по клиповете.
между песните се извинява за отлагането предишния ден и добавя нещо класическо, като колко се радва, че ние сме тук и те са тук, а публиката се скъсва от викане. добре де, и аз се скъсвам от викане.
ashtray heart. какво да кажа... дим, прожектори.. Пласибо. 
battle for the sun. всички са си научили урока и знаят песните. не вярвам в това циклене на сетлиста, но пък не ни остава някакъв избор, когато албумът излиза две седмици преди концерта. до мен някакъв пич пее dream brother, my killer, my lover и ме напушва смях.
на sleeping with ghosts наистина... умрях. беше прекрасно. на ‘Damn the government, Damn their killing, Damn their lies’ , damn е заменено с fuck и Брайън го изпява много емоционално, показвайки среден пръст също толкова емоционално. soulmates never die… класика.
на follow the cops back home малко си почиваме.
и после... ‘this is a song about a guy called Julien!’ aaa! не мога да повярвам на ушите си. you can run but you can’t hide, because noone here get out alive……slow motion suicide.. slow motion suicide.. slow motion suicide… slow motion suicide… след две седмици, през които това ми е циклило в главата, без преувеличения, поне 1000 пъти, да го чуя наживо е просто убийствено.
няма да коментирам целия сетлист. Meds, Black-eyed, Special K, Song to Say Goodbye. класика.
на The Bitter End вече си загубих гласа.
на последната песен всички крещят като за последно. Брайън минава от единия до другия край на сцената, при което се надига нова вълна. казва ‘you were fucking awesome tonight! thank you!’, покланят се, и това е... Пласибо, копеуее!
нямам достатъчно думи. беше страхотно. публиката беше страхотна. беше пълно с готини хора. и възрастовата граница беше неочаквано висока. сетлистът беше страхотен. най-приятно ме изненада Julien, защото беше от несигурните песни и не я бяха пяли на последните три концерта. Брайън беше страхотен. определено може да пее наживо и направи невероятно шоу. мисля, че най-великият момент беше на Battle for the sun, най-последното I will battle for the sun. всички го изпяха в един глас много бавно, много ясно, много страхотно и прозвуча някак много оптимистично. освен това искам да отбележа, че по принцип много харесах новия албум. не отидох само заради sleeping with ghosts, макар че бих го направила.
в момента краката още ме болят и говоря тихо, но щях да издържа още толкова, жалко че свърши. беше незабравимо.

и съм наясно, че обективност не съществува
така както не съществува истина и неистина
а ези и тура са двете лица на една и съща монета,
в края на краищата.

примирете се
нищо няма да е лесно
преди да изкатерим стените си
и да изтрием боята от устните си
лесни неща няма
докато в главите ни всичко е трудно,
в ръцете си събираме само прах,
а носталгията е по нещо, което не сме притежавали

изборите са най-тънкото изпитание
като нож с две остриета
или затворен кръг.
истините винаги са повече от една
грешният отговор е този, който ни прави по-малко нас

четем моретата във очите си -
ти. аз. нощта. и нашето лято.

лежим във нощта -
ти. аз. и нашето лято.
нощта ще ни завърти главите
и ще си отиде.
ще ни я отнеме зората.
и ще дойдат други нощи,
но с друго сияние.

смеем се с нашето лято –
ти. аз. без нощта.
лятото ще омагьоса сърцата ни
и ще си отиде.
ще остане споменът.
и ти.

обичаме –
ти. и аз. но без нашето лято.
ти ще изтръгнеш част от мен
и ще си отидеш.
ще те отвее вятърът
от живота ми.

аз ще остана -
не-цяла, със завъртяна глава и омагьосано сърце.
и ще търся 
теб.
себе си.
нощта.
нашето лято.

изгубих се в бездумието си 
и се стреснах, защото 
не знам, сигурно хората, които не пишат, 
се чувстват така 
но аз не мога без да пиша 
и без да говоря 
ще умра, ако не пиша 
и се стреснах 
да не изгубя думите завинаги 
и беше много стряскащо 
затова трябва да пиша 
много 
дори да казвам само глупости 
имам нужда от глупостите си 
защото съм недовършена без тях 
всъщност дори не съм започната 
как можах да си помисля 
че нямам какво да кажа 
аз съм нищо без думите си 
и сега искам само да се удавя в тях
да се удавя

placebo - bright lights

ще спя на отворен прозорец, ще сънувам тавански стаи и покриви, и кораби, няма да стъпя на земята, няма да приема живота на сериозно, няма да приема смъртта насериозно, няма да започне да ми пука за тъпите ви амбиции, няма пък. не се давам толкова лесно.

изгубвам се някъде дълбоко в лятото. и ми е толкова трудно да вляза в пласибо-настроение, но няма да ги пропусна само, защото не съм в подходящ период. а депеш не мога да ги слушам. прекалено много човъркат в мен след като пратиха всички за зелен хайвер.
и... не мога да пиша. не мога да пиша дори постове тук, какво остава за поезия. надявам се, че... е просто малък(?!) период. дъъ... не, че съм празна. и не че нямам нужда да споделям. просто не става и... дъъ...
а лятото.. лятото е...

танцувам.

плача само, когато си позволя да осъзная колко ранена съм със своите интернет приятелства.
и колко самотна съм с любовта си към покривите, нощния град и морето.

никога не съм се имала за самотна. но може би съм била сама. нима откровеността ми с почти непознати не е защото нямам с кого да споделям?

обичам да драматизирам. но това не значи, че не ме боли.

sing for absolution

аз и без това не съм била истински тук.

If there's a bustle in your hedgerow, don't be alarmed now. 
It's just a spring clean for the May Queen

просто скачам на едно място (замества крещенето), докато не остана без въздух и без сили. дори не знам какво ми трябва, за да изляза от това състояние на тиха борба с времето (примерно) вътре в мен. промените ми не са достатъчно бързи и разтърсващи и се оказвам застанала срещу стари емоции. на едно място. не е като да не се забавлявам всеки един ден. просто имам спешна нужда от нещо, което още не знам какво е.

david bowie - bring me the disco king

аз наистина наистина вярвам в нас, Вихър

тръгвай си
нямаме нищо. (за губене?)
но без доверието е време да си тръгваш
не те пускам в къщата си
нима мислиш, че ще те пусна в сърцето си?
да си идеален не е достатъчно
така че си тръгвай
не те пускам в леглото си
ти ме пускаш във твоето
просто е време
не ми се граби повече от теб
не ми се играе
аз си тръгвам
ти и без това не си бил истински тук


опитвам се да пиша за момчета. дори не е точно това, което чувствам. нищо не чувствам.

в песните съм затворила греховете си,
изпяти тихо, полугласно.
поезията е моето изкупление.
изповед, признание или бягство.
всичко, което имам са думи –
знаменца на личната ми победа,
малки емоцийки,
които колекционирам.
само когато успея да се изразявам,
разкривам себе си
и оставям онези малки трънчета,
които ми пречат да спя
и да живея.

----------------------------------

имам нужда да пея
да пея докато гърлото не ме заболи
и накрая не остане нищо за казване
да крещя над покривите
докато събудя деня
докато не преобърна малкия свят
и не променя цветовете му

carpe diem

"We are dreaming of tomorrow and tomorrow isn't coming,
We are dreaming of a glory that we don't really want.
We are dreaming of a new day when the new day's here already.
We are running from the battle when it's one that must be fought.

And still we sleep.

We are listening for the calling but never really heeding,
Hoping for the future when the future's only plans.
Dreaming of the wisdom that we are dodging daily,
Praying for a savior when salvation's in our hands.

And still we sleep.

And still we dream.
And still we pray.
And still we fear.

And still we sleep."

сънищата ми са изплетени от полу-забравено чувство на летни нощи. когато лежиш на голямото легло почти гол, усещаш гладките чаршафи, а прозорците са отворени, полъхва горещ вятър и можеш да чуеш гласовете на хлапетата на площадката долу съвсем ясно. и просто лежиш в тъмното. някъде гръмва чалга, но бързо заглъхва. навън е тихо, но кипи от живот. след малко започва да ти става хладно, пък и комар ти бръмчи в ушите, затова придърпваш чаршафа и се завиваш. мислиш да си пусниш мп3то, но в главата ти звучи цял плейлист на един дълъг ден и без да усетиш се унасяш с припева на някой летен хит, който не би трябвало да харесваш (точно тии, във горещи нощи, точно тиии...). спиш безпаметно. и ако е неделя, по изгрев ще чуеш камиона за боклук в съня си. няма да се събудиш. само ще се обърнеш на другата страна и ще потръпнеш от сутрешния студ.


Dj Tiesto - Tears From The Moon

и съм сама
и съм чужда и дива
и танците ми не са за двама.
не вярвам
във вярата ви
в семействата ви
във любовта ви.
и съм студена
и чужда и дива.
стените ми
са по-високи от вас.
във моя свят
няма място за двама,
нито някъде има място за мен.
защото винаги съм била диво животно
и винаги чужденец.

животът би могъл да е много лесен. ако ние бяхме лесни. но изход няма и няма да има, докато не знаем кои сме и какво искаме. въпреки това е някак успокояващо да осъзнаеш, че проблемът е само в теб. и е в твоите ръце, съответно (което само дава чувство за сила, но не променя нещо особено, но все пак). всичко е от гледната точка.
и ако успея да разбера себе си, може би ще мога да.. направя изборите си.

----------------------------------------------------------

Остава – Лондон? Париж? Берлин?

свиквам с всичко ужасно бързо, което е лошо, защото се привързвам, но е добре, защото мога да свикна със загубата.
и не знам къде съм. изобщо не виждам къде се намирам. кръстопътищата ме разпъват на кръст и не мога да разбера посредата ли съм или в прекалено много крайности.
сънувам лондон!париж!берлин! и насън се боря със себе си.

омръзна ми да търся себе си.

никой (освен аз, от време на време) няма право да плюе остава, ей!

slaying the dreamer

вече никой не ми липсва. осъзнах, че съм изтрила голяма част от значението на тази дума от съзнанието си много отдавна. и съм си затворила очите.
обаче всички сме damaged. избрахме да се борим за усмивките си докрай, да, и никой не може да ни ги отнеме. но ние всички сме осакатени отвътре. от ‘ако’-тата, от разтоянията, от неизречените думи. който може, нека го отрече.

добре де, човек никога не може да има всичко. но всъщност никога не може да бъде щастлив с това, което иска да има. винаги искаме да бъдем някой друг. и като погледна назад мисля, че е най-добре просто всички да се откажат от каквито и да е планове за промени и самоусъвършенстване, защото само става по-зле. известно време имах проблеми с плана да бъда, каквата бих искала да бъда. после открих, че не е толкова трудно. но сега не знам дали изобщо е имало смисъл. най-отвътре аз съм си същата. само дето ми липсват депресарските настроения, искам да мога да плача повече, да не бъда чаак толкова цинична и да мога да се влюбвам.

увиваме всичко в цветна хартия,
за да го запазим по-дълго.
слагаме големите си сериозни документи в рамка.
да не се изтъркат.
прибираме амбициите си
за ‘когато им дойде времето’.
но в края на краищата
никой от нас не живее толкова дълго
и сърцата ни остават
на спретнати малки пакетчета по рафтовете.

окована съм в противоположностите си,
но това са моите противоположности
и ако трябва ще хвърлям ези-тура за избора си
докато монетата се изтърка по плочките
но няма да се отрека
и няма да се оставя посредата
на думите и на кръстовищата
колкото и да боли посоката ми
защото крайностите са ми в природата

shut your eyes and think of somewhere

не мога да погледна в краката си
от страх, че погледът ми
ще остане забит във земята.
(нормалните) хора са луди със затворени очи.

rainbow eyes

вдигаш очи към заслепяващите прожектори,
примигваш, но знаеш, че са само в твойта глава.
публиката е няма, с въображаемите си викове,
залата е празна, билетите - без цена.

и се качваш спокойно, бавно на сцената.
горда, потопена в някаква суета.
но не знаеш предварително каква ти е ролята,
нощта избира между стотината ти лица.

тази вечер ще бъдеш танцьорка, актриса и клоун.
очите ти са всеки път различни на цвят.

21.о2.2оо9

нищо определено. нищо ново.

аvoir la musique dans le sang

Gitan
Je rêvais enfant
De vivre libre comme un gitan
Je voyais des plages
De sable noir
Où couraient des chevaux sauvages
Et je dessinais dans mes cahiers
Les sentiers secrets
Dse montagnes d`Espagne

Gitan
Quand plus tard
J`apprenais mes premiers accords de guitare
Sur les routes je partais sans bagages
En rêvant
D`autres paysages
Où je suivais les gens du voyage
Dans leurs caravanes
Au son des violons tziganes

Refrain
Vivre ma vie comme un gitan
Avoir la musique dans le sang
Et pour l`amour n`avoir dans la peau
Qu`une seule femme à la fois
Vivre ma vie comme un gitan
Vivre ma vie comme je l`entends
Avoir la liberté pour drapeau
"Sans foi ni loi" pour credo

дръжката на вратата ми се откачи.
от прекаленото затръшване и затваряне.
обаче всичко сочи навътре.
и съм ви чужда и съм си чужда.
дива съм в дробовете ми,
във въздуха, който дишам.
отричам се,
закачам се с винтове (от вратата ми) за небето,
за да бъда против дори гравитацията.
крещя най-първичното чувство –
свободата.
дърпам се.
само не знам къде свършват решетките на затвора ми
и къде започват моите собствени окови.

Do what you like
you dont have to be nice
just pour yourself a cup of coffee
leave anytime you dont have to be right
youve gotta live the best you know how

and if you love well that should be enough
instead it turns your joy int0 sorrow
and i cant breath with the dust of retreat
im choking on the fumes of my wayward back

my women lied
she was a witch in disguise
and she dressed her wounds
in sackcloth and ashes
the children weep
at their dead mothers feet
her husbands drunk
a wolf in a sheepskin coat

and when we kissed
it didnt feel poisonous
and when you cried
i dried off your blue eyes
she smiles at me as she is falling asleep
says "we've gotta live
the best we know how to."

продължавам да я обожавам тази песен...

притиснат между шестте стени
на стар недовършен стих
с урагани, вихрушки
и виелици в очите
като онези цветни хора,
натъпкващи света в пътна чанта
стои човек със пътища в главата
затворник рисуващ южен вятър
сънува пъстро
макар да спи на сиво място
притиснат в клетка
но всеки път спасява го страстта
дава му даром свободата
до следващите признаци
на неизбежна абстиненция
и поредната голяма доза живот

незавършените стихове са прокълнати

музата ми е в почивка. на хаваите, предполагам. мога да си я представя как в момента флиртува с някой черен пич с риза на цветенца. и пие коктейл ‘секс на плажа’. направо да му се прииска на човек да й срита мързеливия задник веднъж завинаги.. мисля да я уволня, всъщност. и без това полза никаква. ще си взема нова. :/

искам промяна. нужна ми е. трябва ми, за да продължа да бъда себе си по друг начин. когато всичко наоколо се върти като сцена от филм, видяна през очите на пияница, просто трябва и аз да се завъртя. въпреки че винаги оставям нещо ценно назад. раз, два, три. ето ме. не е нещо, от което може да се избяга.
но ме е страх от тези промени мъничко. понякога много, всъщност. страх ме е, че един ден ще се събудя в някоя хотелска стая na 35 и няма да знам коя съм, къде съм и какво правя там. ще забравя да гледам изгревите и морето. ще стана такава каквато не искам да ставам. и най-страшното е, че тогава няма да ми пука.
мога да бъда свободна. да бъда различна утре. само не искам да бъда възрастен човек. ще отричам игрите на времето докогато мога.

искам да се науча да обичам хората. и аз не знам какво да мисля. вярвам, че всеки е специален. всеки е отделен, единствен, уникален. обичам раличните животи, истории. обичам различните характери, реакции, философии. обичам да ги наблюдавам (нищо, че не мога да видя себе си).
обаче толкова ненавиждам хората като общност. стадо. среда. институция. сякаш като се съберат на едно място, излиза някакво тъпо голямо същество. и това влияе на мнението ми за отделните личности. не мога да вярвам в добротата им, защото... не са добри. хората не са добри. и...
искам да се науча да ги харесвам. мизантропията ми идва много напоследък.

и този път ще си тръгна
ще замина
без да се обръщам
и без да се връщам.
ще отплувам с южния вятър
докато всички ме изгубят от очи
докато аз се изгубя
в някой нов град
или в нечии стари очи.
ще преследвам едното си Аз
бягайки от другото-
вековен омагьосан кръг.
ще си тръгна от тази емоция
както дойдох
и няма да оставя нищо
абсолютно нищо след себе си.
дори спомените ще избелеят
на морското слънце
докато тичам по пясъка
и ще търся нещо изгубено в друг живот
ще търся, търся, търся
пак и пак
и някой ден
може и да се намеря
някъде между мидите.

февруари е. тихо е. но във въздуха има някаква напрегнатост. от време на време се показва слънцето, напомняйки пролет. погледът се плъзга по покривите, без да искаш. чайките крещят много силно. и е толкова уютно, че ‘у дома’ загубва смисъла си. и, господи, така ми се пътува. никога не съм се чувствала по-малко привързана към някое място. свободна съм и нуждата от движение и промяна ме е обсебила. любимата ми част от годината. вятърът сменя посоката си. мирише на горещ пясък и сол. време е за шоколад.

пътища. задимени леки коли. шестоъгълни плочки. мигащи светофари. котка. книга. мол ст. загора. червен лак. коктейли. кафе. кръстословици. френски. ваучери от пет лева. автогари. тюборг. бандероли. павета. пингвините. такси. рожден ден. спагети. пощенски кутии. дежа вю. покриви. миролио. чалга. ключалки. телефони. счупени нокти. свободни часове. спомени. часовника. белот. и няма време. няма време…

чувствам се ужасно неемоционално. почивката изобщо не ме радва. само седя и нищо не правя. изнервено ми е. абсолютно нищо не ми се прави. искам само, може би, да легна и да плача, без значение за какво.
просто малка дупка. утре ще съм недоспала и напълно щастлива. проклети малки настроения.

имам чувството, че се развалих, когато си забраних да се влюбвам. забраних си прекалено строго, някакси. и сега... не мога. не е истина откога не съм усещала пеперудки в стомаха. имам само едното хладнокръвие. и не е истина колко не обичам да се обвързвам. чувствам се слаба, когато показвам дори най-малки симпатии. гадна ми е мисълта, че някой може да си помисли, че може да ме притежава. виждайки страстта във всичко, което правя, малко изгубих страстта си в отношенията с хората..
може би просто не съм попаднала на правилен човек, не знам...

и на мен от време на време започва да ми става все едно. и е толкова плашещо... защото НЕ Е все едно. не е. това поне още го знам. и не искам да ни се изплъзне. не си заслужава спокойствието. 
искам да се боря за нас докрай, чуваш ли?

moby – new dawn fades

започвам да усещам промените на януари. и е хубаво. беше започнало да ми става... много еднакво и старо и изтъркано. а януари ме изпълва с някаква свежест. ново начало.
и сънувам красиви сънища, които не помня, но усещам, че са били красиви. в главата ми са разни прозорци, покриви, стълбища... ям портокали и дори си позволявам да ме избива на сълзи от време на време. 
обичам януари. времето, когато усещам лятото най-силно.

суха зима,
особено свита във себе си.
особено не-емоционална зима,
заровила глава в пясъка
(защото сняг няма).
усмивките замръзват по устните,
но дори дъждът спи до късно,
забравяйки да смъди
по малките ранички.
а слънцето...
слънцето е безвъзвратно изгубено
от мръсните покриви.

суха, сива зима.
не много грозна.
но не е за лятни сърца.

не че ще й се дадем.

deep purple – child in time

аз съм пич. и съм гей. буквално. поне частично. и ще си скоча. и януари е хубав. и бял. и ми се пречува Стълбището от време на време. сериозно. и музата ми я няма. но имам червен шал.
2009та ще е хубава година. помнете ми думата. :Р