2008

или иначе казано, какво съм чела през 2008ма година. 
звездичките значат, че съм ги чела и преди.
подредени са хронологически.

Майстора и Маргарита – Михаил Булгаков (още не мога да разбера хареса ли ми или не)
Сблъсък 1,2,3 – Стивън Кинг
Окото на света – 1 – Колелото на времето – Робърт Джордан (типичното фентъзи. и типично не успя да ме впечатли. но е готиничко.)
Клиентът - Джон Гришам
Дългата разходка *– Стивън Кинг
Сумрачен Патрул – Лукяненко
Последен Патрул – Лукяненко
Ресторант „Накрая на Вселената” – Дъглас Адамс (Пътеводителят беше забавен. това ми дойде малко тъпо.)
Интервю с вампир – Ан Райс
Дългата разходка * (пак..)
Птици, животни и роднини – Джералд Даръл (за разнообразие)
Хайди * – Йохана Спири (да бе, детската книжка. що не :Р)
Господин Никой – Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време – Богомил Райнов
Играта на Ендър * – Орсън Скот Кард
Великият Лов – 2 – Колелото на времето – Робърт Джордан
Бригада 1
Вино от глухарчета – Рей Бредбъри (уел, това е Книгата. о.о )
Бригада 2
Изкуплението Шоушенк – Стивън Кинг (много хубаво. почти няма разлика от филма)
Мъже в черно (да бе, книга :Р )
Врява и безумство * – Уилям Фокнър  (ех.. този пич ми е идол. много добра книга.)
Записки от подземието – Достоевски
Портокал с часовников механизъм – Антъни Бъргес, или както там се чете (разтърсващо.)
Госпожа Сарторис (като за 1 лев става xD)
Гордост и предразсъдъци – Джейн Остин
Пяната на дните – Борис Виан (имам чувството, че цялото нещо е отдушник на болната фантазия на тоя xD и ми хареса, по дяволите.)

не ме интересува,
дори да тръгнеш по улиците
любов да просиш
от другите.
не съм
и не искам да бъда
за теб спасител,
на инат.
дишай,
издишай.
кой както може.
не ме интересува,
дори в мислите ми,
как ще търсиш себе си
по улиците
на този сив град.
безревностно
съпротивлявам се,
както виждаш,
много безревностно,
и когато те отнеме времето,
пак няма да ме интересува.

нямам равносметка за тази година. не че някога съм имала. и не че ми трябва.
знам, че научих много неща, дори да не помня какви. знам, че надскочих себе си, дори да не помня как. знам, че не съжалявам за нищо. знам, че думата е една – страст. към всичко. а цветът е червено. това беше моята гореща, лятна, пламтяща година. песента е Passion colors everything. а аз не престанах да бъда лятна.

и знам, че януари ще ми донесе нещо невероятно различно и ново, и това е най-хубавото. *усмивка*усмивка*усмивка*
пък и 2оо9 ми звучи някак много готино. хехех. 
обичам ви. : )

lover i don't have to love

I picked you out of a crowd and talked to you
I said I liked your shoes
You said, "Thanks, can I follow you?"
So it's up the stairs and out of view
No prying eyes
I poured some wine
I asked your name, you asked the time

Now it's two o'clock
The club is closed 
We're up the block
Your hands on me; Pressing hard against your jeans
Your tongue in my mouth, trying to keep the words from coming out
You didn't care to know who else may have been you before

I want a lover I don't have to love
I want a girl who's too sad to give a fuck
Where's the kid with the chemicals?
I thought he said to meet him here but I'm not sure
I've got the money if you've got the time
You said it feels good
I said, "I'll give it a try."

Then my mind went dark
We both forgot where your car was parked
Let's just take the train
I'll meet up with the band in the morning

Bad actors with bad habits
Some sad singers they just play tragic
And the phone's ringing and the van's leaving
Let's just keep touching; let's just keep... keep singing...

I want a lover I don't have to love
I want a boy who's so drunk he doesn't talk
Where's the kid with the chemicals?
I've got a hunger and I can't seem to get full
I need some meaning I can memorize
The kind I have always seems to slip my mind

But you, but you...

You write such pretty words
But life's no storybook
Love's an excuse to get hurt
And to hurt.
Do you like to hurt?
I do, I do

Then hurt me... 

митинги, протести, политика, леви, десни, социализъм, империализъм, забранени вестници, пак протести... чувствам се като през 60те. което е хубаво от една страна. кара те да си мислиш, че знаеш срещу какво се бориш.

addicted

ние сме пристрастени към лятото,
с неговите изгарящи страсти.
изправяме на ринга
пустинните си усмивки
срещу снежни виелици
и усмивките ни печелят,
на изсъхнали от слънцето устни.
подаръците са под елхата,
вълните под терасите.
огнените ни умове не спят.
чакаме юни да дойде,
да ни отведе.
защото сме пристрастени.
а какво ще си пожелаем за Коледа?
да ни пренадлежат всички лета,
както ние пренадлежим на тях.

------------

не съм доволна. и продължавам опитите. пък.

все си казвам, че следващия път ще се лакирам в синьо, ще си сложа синия шал и може би ще си пусна някоя хубава песен, която не съм слушала от миналата година по това време. но накрая пак се оказвам лакирана в червено, с червени дънки, блуза, жилетка или бог знае още какво, и с най-летния парфюм, който имам. 

не мога да кажа, че лятото ме преследва (или че аз преследвам него). защото вече не помня кога ме настигна (или аз него) и ме хвана (или аз него). 

[21:53:29] Dreamer`: просто... най-вече начина, по който възприемам живота... винаги съм го възприемала като сън. нали знаеш като сънуваш и като осъзнаеш, че сънуваш как ти се иска да правиш разни луди работи, които иначе не би направил наяве?
[21:56:38] Dreamer`: съвсем не вярвам, че смъртта е краят. и някакси, възприемам всичко като сън. след като в един момент живота ще свърши, точно както свършва сънят, и нищо след това няма да има значение, защо трябва да внимавам какво правя? аз буквално живея като в този сън, в който си осъзнал, че сънуваш и можеш да експериментираш, дa скачаш с парашут, да летиш
[21:58:11] Dreamer`: без да ме интересуват последствията. естествено, че се придържам към нормални норми, но наистина гледам да правя всичко. каквото искам, каквото мога, за каквото мечтая, без да ме е страх.
[22:00:24] Dreamer`: а ако оплескам нещо прекалено много.. де да знам, убия някого ор соу xD винаги мога да.. се метна отнякъде?
***
[22:18:54] Dreamer`: не искам да загубя този начин на мислене. наистина не искам. не искам да бъда сериозен, стъпал на земята човек. не искам да бъда зависима. знам как става. появяват се неща, които не би искал да загубиш. което е хубаво, но докато се обърнеш вече... не е като да няма какво да губиш. и започва да те е страх.
[22:21:41] Dreamer`: стремя се да не се поддавам на такива промени. надявам се да не се поддам. засега се справям. в смисъл.. имам всичко. наистина всичко. и е адски страхотно. и съм адски щастлива. но нямам какво да губя. и това е добре.
[22:25:14] Dreamer`: в училище един път ни питаха какво очакваме от живота. чак тогава се замислих, че всъщност не очаквам нищо. нито очаквам хората да станат по-добри, нито светът да се промени, нито имам амбициите да направя това и това... просто се старая да използвам всяка една възможност. и не се опитвам да променя нищо, което е егоистично, но поне не се разочаровам, когато не стане.
[22:29:36] Dreamer`: може би звучи малко песимистично. да не очаквам нищо. но само звучи така. точно защото не очаквам нищо, успявам да се радвам и на най-малките неща. на всичко хубаво. на всяка приятна изненада. защото вярвам, че нещата МОГАТ да бъдат красиви, могат да бъдат променени към по-добро.. но не ОЧАКВАМ всъщност да бъдат.

ще бъда каквато поискаш
във нашата малка невинна игра

не знам дали е лицемерие
или страх
пропускайки истината
оставям те да мислиш
че си играеш със мен и ме имаш
но май май
аз си играя със теб 
(и всъщност те имам)

ще бъда каквато поискаш
където поискаш
както поискаш
но не бързай да се радваш
засега притежаваш само театралното ми аз

сълзите са горещи и през зимата
винаги съм била толкова не-объркана. или поне съм си мислела, че не съм. и съм се надсмивала над хората, които не знаят какво чувстват и какво искат. обаче да знаеш какво чувстваш и какво искаш не решава всичко. това, че знаеш въпроса не помага за намирането на отговора. това, че не се отричам не значи, че знам какво да правя.

играем си с огъня
и знаем, че е опасно.
но не сме малки деца.
имаме огън и в себе си,
а той е по-силен от страха,
тръпката е по-важна от болката.
и в безвремието
ставаме по-глупави и от тях.
а глупостта и страстта
не могат да бъдат спрени.
и играем и се преструваме
сякаш знаем какво искаме,
когато не сме нищо повече
от капризни малки деца
с горещ, неугасващ, опасен
огън вътре във нас.

седя, правя сапунени балончета и се опитвам да повярвам, че есенното небе се отразява в очите ми, както се отразява в прозорците ми. но знам, че всъщност не е така. в очите ми е оранжево-червен огънят на лятото и го знам и без да се гледам в огледалото. студено ми е, но вятърът ми прилича просто на прекалено настоятелен вентилатор в някой задушен летен следобед. а мирисът на солено море не е зимен, а ми напомня за пясък и слънце. 
обичам зимата. но това е една много червена зима. и аз определено не пренадлежа на нея.

свърши ми хубавият син ноември. обикновено е син де, сега не беше особено. не обичам декември. обаче както съм тръгнала мисля, че мога да продължа така до лятото... в смисъл, без да ми се налага да минавам през зимата. направо все едно миналото лято никога не е свършвало :Р (не съм ли пич?)

да се чудиш ти ли си, не си ли ти
да бъдеш буден, но да ти се спи
да се чудиш аз ли съм, не съм ли аз
заспиваш бавно, събуждаш се отраз

дали се чудиш ти ли си или съм аз
врати затръшвайки убиваш ли страстта
или се чудиш аз ли съм страстта
затръшвайки врати убиваща

дали се чудиш чужда ли съм аз
познаваме ли се? колко дълго? час?
да не би се чудиш чужд ли си ми ти
затръшвайки затръшващи затръшвани врати

чудиш се кое е правилно и грешно между нас
защото грешния си ти, а правилна съм аз
защото правият си ти, а грешната съм аз
защото привилни сме ние, а грешното е всичко между нас

днес за пръв път наистина усетих зимата във въздуха. беше един такъв замръзнал... и имаше много чайки по покривите, не знам защо. необикновено много. и необикновено много крещяха. и си припомних колко много обичам зимните понеделник сутрини. : )

едит: но някак не мога да спра да се обличам в червено и да бъда лятна, тази година..

имаш добра песен. и понякога просто ти се иска да имаш още една. друга. но в същия стил, същия ритъм... имаш добър филм. и понякога просто ти се иска още един, друг, който да обичаш по-същия начин... имаш добър човек. и понякога просто ти се иска да имаш още един. друг. но да ти дава същите неща.
обаче не е толкова просто...

oh, captain! my captain!

ровя из телефонни справочници и интернет страници. не ми трябва, всъщност. просто имам нужда да знам, че не е.. безвъзвратно изчезнал. че е останала някаква малка връзка... защото е много лесно да пуснеш нещата покрай себе си. и преди ми се е случвало. и не е там въпросът.
става дума за учителя, който искаше да опиша червеното на сляп. онзи Джон Кийтинг, за когото всеки може да мечтае. който не само, че отваряше учебниците, за да каже как НЕ трябва да се пише и после ги късаше, а който всъщност наистина отвори очите ни. този, който говореше само за тези, които го слушат, не зачиташе никакви правила и казваха, че е луд, но всички знаеха, че е единствен. който все пак успя да изкара и най-големите овце от стадото без да разберат.
става дума за човека. мечтателя. писателя. поета. най-свободния човек, който познавам. свободен от предразсъдъци, норми, заблуди, глупави ежедневни проблеми..
миналата седмица сънувах, че си тръгва. два дни след това научих, че са го пратили някъде другаде, един-бог-знае-къде. не че тази година съм го виждала повече от няколко пъти, но все си е друго да знаеш, че е там. а сега... едната ми половина казва, че това вече е минало. и знам, че всичко ще мине и замине покрай мен. но другата ми половина не се дава лесно и я избива на емоции и... той заслужава повече от едно мнение, но трябваше да го напиша. нещо като следа, че съм била там. защото знам какво значи някой да излезе от живота ти. не искам да забравям. дължа го на него и на себе си. дължа на него част от себе си. освен това красивите хора не трябва да бъдат забравяни.

О captain! My captain!

разбърквам морето
в чашата си с горещ шоколад.
то рисува вълни,
пени се
в писъците на чайките,
закъсняващите автобуси
в късните часове.
танцува в една студена есен
с мириса на солено море
и мечтите на лято.

--------------------------------------------------------

въпрос на избор е
безсрамието на модерните нас
събрано между да или не
ненужно, безизходно е
търсейки отговора
някъде между да или не
без-отговор-но е
хвърляйки ези и тура
въпрос на избор е
или въпрос на липса на избор

меланхолията ни е банална
разплитайки цветните си конци
обръщайки ни назад
показвайки цветните си сълзи
и ще ни победят някакви спомени
завързани на края на песен
в тази меланхолична
безмълвно разголваща
и все пак красива
в своите ярки цветни лъжи
есен

попаднах на това съвсем случайно. не съм слушала самата песен. но нищо не ме е докосвало така от доста време.

With an ocean in my spirit
And cracks on my lips
And scars in my heart
And this burden on my hips

Ocean becomes heavy and tries
To push its way out
Through these ancient eyes
And the memories in my mouth

Ocean becomes tears
That ebb and flow
Over the lines in my face
And the pain in my soul

And pain hits a wall
And doesn't know which way to go
And ocean says I'm crying now
And tells pain to follow

And pain courses through
Every vein, every limb
Trying to find a way out
Between the secrets in my skin

And secrets hold on
Until they finally give in
And they meet up with ocean
And tears again

And tears hand me a shovel
Saying break beneath the crust
That binds earthly skin
And buries all the trust

Somehow trust was caught
Between the cracks on my lips
And the scars in my heart
And this burden on my hips

взеха ни мечтите
и миналото.
времето ни взеха,
детските усмивки
и наивността.
отнеха ни
от нас самите,
покриха ни с прах,
накараха ни да млъкнем,
да се уплашим.
но и страха ни те взеха.
опетниха ни
и ни забравиха.
страстта ни окрадоха.
във сиви стаи
без прозорци,
без дъх
ни оставиха.
и заминаха,
с леки сърца
и чужди мечти
на рамо.

започвам да мисля различно и pain and misery always hit the spot
knowing you can’t lose what you haven’t got не значи нищо за пръв път от... за пръв път изобщо. някакси... тук вече не става дума за нещо, което съм имала или мога да притежавам или мога да изгубя. по-скоро нещо, което... винаги съм имала и ще имам, независимо дали ще чувам ‘обичам те’ или не.

So please remember that I'm gonna follow through all the way.
не че това някога се е променяло.

не съм отговора
така както ти не си въпроса
не съм отговора
и не зная къде да го търся
не знаеш къде да го търсиш

защото ние не бяхме
и не ще бъдем
просто детски мечти
не, не бяхме
и не ще да се сбъднем
дори и във сън
във който никой не спи

и ти не си минало или бъдеще
нито съм аз
защото въпросът е вечен
а отговора
ти не знаеш къде да го търсиш
не зная къде да го търся и аз

time for a little bit more faith

днес есента ме остави намира. поне за днес. и нямам нужда да бягам или да се оглеждам за нещо. аз съм си там, където трябва да бъда. и съм щастлива. тъй де, това е най-важното.
ноември е, аз съм си у дома, слънцето ми пече в очите... мисля, че е време за малко повече вяра, надежда.... и любов. време е за усмивки, дюдс. ; Р

о, ноември е
свивам се
като дете в одеалата
с френските песни
и есента
и ще излъжа
ако кажа,
че не съм цяла,
но ще излъжа
и ако кажа,
че не ме боли
и наистина сякаш
прегръщам ноември
в леглото ми
и в сините парфюми.
не ме съди
оставам безпомощна
пред него
винаги.
въпреки, че отричам,
май съм
дете на лятото,
обичайки ноември
със сълзите си

----------------------------------------------------------------------

garou - le temps nous aime - любов от пръв поглед беше :Р

летни приказки
те още разказват.
а ние сме и повече
и по-малко
от това, което бяхме.
и днес страхът е по-голям
и думите по-болят.
можем само да стоим
и да се молим.
да се надяваме
и да плачем.
самолет ме разделя от теб.
нищо ново.
просто днес
търсим нещо сякаш загубено.
търсим ръцете си,
цигарения дим.
търсим се през километрите.
и се намираме в песните.

сълзи.
размазан черен молив.
но не моят.
защо ли?
аз не нося грим.
все пак е твоят.
аз не съм си чужда.
дори и да се отричам.
забрави.
не те искам, любов.
имам всичко.
не ми се бяга вече.
крилата ми
не са за това.
не ме дърпай
надолу.
знам накъде да вървя.

можеш да се удавиш в моя свят
спонтанна съм
не се шегувай за намеренията си
аз съм винаги сериозна
ще те обеся на някоя дума
не казвай, че би преплувал океаните -
току виж съм поискала да покажеш

не бъди човек, бъди повече
да си човек не е чак такваз гордост
най-подли зверове се крият в душите ни
по-добре бягай от същността си
и не бъди себе си, бъди който искаш
всеки е себе си – ще не ще
не всеки може да бъде над себе си

изкачването винаги е по-трудно
но за какво са ти стъпала, ако не водят нагоре?

не обичам стъпала, които слизат
предпочитам пързалките
и пожарникарските тръби
но така или иначе при мен няма такива неща
никога не съм слизала на земята

ах, това лято с цвят на кръв

тези дни отчаяно крепя страстта
на върха на начервените си устни.
но с дъжда на есента
страха във себе си не ще да пусна.

и това лято с цвят на кръв,
изплъзващо се рязко под студените ми нокти -
една стара песен с морски дъх,
горещатата усмивка в всички нощи...

но смея се отново с лятното си Аз.
не, нека есента ограби някой друг.
в душата си аз ще пренадлежа
на това лято с цвят на кръв.

03.10.2008

ще заспя пак с изгрева. по пътищата. и не мисля, че се връщам някъде или оставям нещо зад гърба си. просто ще пътувам. така както обичам. 
вече наистина е есен. с дъжда, листата, настроението. и.. пътуване. през есента. по изгрев. с всичките песни в главата ми... не мисля, че светът е това, което би трябвало да е. но понякога може да бъде прекрасен. 

Ерин, пуснах си онова мнение. всъщност нямаше да се поколебая още онзи ден, ако ти не четеше :Р извод=страх ме е от теб xD

изплетена съм от пътища,
минаващи директно през сърцето ми.
безкрайни пътища с безкрайни пътници.
камиони минават по тях,
пълни със страховете на чуждите хора.
розови таксита минават и заминават,
лъскави черни коли и автобуси...
в ремаркета превозват мечтите ми
нагоре надолу.
а сърцето ми е излязло
и се продава на главната магистрала.

завъртулки

завъртулки
опитваш се да ме заплетеш във тях
но няма да успееш
защото това са едни много плоски завъртулки
а аз се хващам само на триизмерни
не те виждам истински
но няма проблем
и ти не ме виждаш
само морето знае
но то няма да каже на никого
и без това е зелено
зелените морета нямат право да говорят
и не ме карай да съчувствам на завъртулките ти
изгубих си емоциите по пътя дотук
не мога
спри да ме настъпваш! 
и свали тази глупава шапка
отдавна не можеш да ме заблудиш
под боите ти няма страст
знам го и без да го виждам
а реалността всъщност е съвсем друга
но май няма значение, а?
когато сме потънали тук
и няма кой да ни гледа
каква е разликата между реалността и това зелено море?


имам страхотно вдъхновение. почти мога да усетя присътвието му. но ми е много трудно да го преобразувам в думи и продължавам да бъда непростимо банална. 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

coldplay - cemeteries of london 

отвратена съм от себе си. xD
слушам остава. а лошото е, че започва да ми харесва. и алтърнатив. и... съм ужасена. наистина. защото съм наясно, че това не е качествена музика. и защото се превръщам в онези... момиченца... с луузър песните, пласибо, белите стихове и отнесените блогове, за които дори бях писала преди време тук (колко много ги мразя, ест).
не знам какво да правя, но май предпочитам така, защото това е, което държи мечтите ми в момента. сериозната музика много я уважавам, но не съм достатъчно земна за нея сега.  
не знам кое е по-страшно – да се превърна в момичетата, които мразя или в голям сериозен стъпил на земята човек. май второто. макар че и двете значат... обикновен човек..

спасявам се както мога.

I believe I believe

тези дни съм... синя. това без да има връзка с краткотрайните ми депресии. просто съм синя. слуша ми се инди, слуша ми се за покриви и зима, пише ми се за отнесени работи, чете ми се поезия, чете ми се нещо морско и поетично. и е хубаво, всъщност. обичам есента и тя ме обича, всъщност. 

поздрав със септемврийската песен.

It's just a matter of time 'til new horizons will unfold 
Tearing down the walls between us 
Resurrect this poisoned world 
Fore the hopes and dreams of all the land are blown into the sky 
There are things worth more than money 
You got to learn to hold them high 
I believe - I believe

илюзия и грешки

разчупваме се на две пред света.
от едната страна са наште мечти,
от другата е страха.

разпадаме се на две части горещи.
от едната страна са успехите,
от другата са нашите грешки.

и отричането не ни прави невинни.
оставаме просто едни оцелели.
и можем да оцеляваме вечно,
но това не ни прави цели.

и сълзите не могат да бъдат цена,
нито можем непоетите пътища да поемем
грешен е винаги избора,
но той ни прави това, което сме и ще бъдем.

имам илюзионни малки болежки и страх.
ние ли правим грешки или грешките правят нас?

театър за двама

оо, гад, продуктивност! и, хеел, не е зле! *скромно*

сцената не е моя този път,
ти не ще харчиш пари за слаби артисти.
аз не ще бъда пак някой друг.
ще се стопя за последно зад тези завеси.

аз имам света и теб на тази сцена.
не съм поредната болка, не съм поредната драма.
аз имам света и теб, но само на сцена.
не съм поредната, но последната ще остана.

не, нищо ми няма на мечтите. никой не може да ме промени да не бъда дриймър. стиховете са за разтоварване. пък и никой не иска да слуша за щастие. хората възприемат болката по-близо. 
помниш ли къде бяхме преди две години по това време? 
но аз ще си взема амбициите и ще продължа. ей така, за идеята. не че виждам смисъла, но ще продължа. този път. засега.

отново и отново заспиваме с изгрева
на болката на нашите загнили сърца.
отново и отново от себе си крием се,
бягайки от нашите изгорели слънца.

черно и бяло редят се квадратите
по диагоналните кръгове на наште души.
изгубваме себе си в вихрите
погубваме ден след ден наште мечти

банална съм. изобщо не ме гледайте. и съм есенна. но съм добре. наистина. ще си изкарам синия парфюм. и ще бъда есенна. и ще бъда синя, а не червена. всичко е окей. защото пролетта ще дойде пак. тя винаги идва. и ще е хубаво. и сега е хубаво. и понеделниците са хубави, все пак. 

слушай. страстите на нощта.
усети ги. пей със мен.
прегърни го. пеперудке. страха.
не умирай преди новия ден.

слушай. звуците на града.
усети ги. танцувай със мен.
забрави го. не. запомни ти дъха.
на есен. не умирай. не днес.

слушай. силата на любовта.
усети я. изгаряй със мен.
не си отивай. силата на смъртта.
не се предавай. не падай във плен.

слушай. песните на страстта.
усети ги. рискувай.
сълзи. о, дете на нощта,
последния танц изтанцувай.

това е, което се получава като резултат от смесицата между мръсни танци, три часа сън и учене. честито. ако на някого не му харесва, музата ми е виновна. и, тя вече официално е отделна личност. можете да я съдите. мерси. :Р

before the dawn

не знам какво да пиша. постовете ми намаляват все повече и няма да се откажа от този блог, просто... не знам какво да пиша. не е като да няма какво, всъщност. имам толкова много неща за казване, дори се изненадвам. но сякаш... някъде по пътя изгубих навика си да споделям. колкото пъти се засилвам да се похваля за нещо или да се оплача, и се отказвам. нищо не ми се вижда достатъчно важно, достатъчно интересно, достатъчно не-тъпо-звучащо. губи ми се смисълът другите да знаят как съм или какво правя. по някакъв саркастичен начин съм загубила желанието да се боря със себе си.

но ще го намеря де. не се притеснявам за това. само се оплаквам. а това е напредък. :Р да, трябва да се оплаквам по-често, разтоварващо е. хм *запрята ръкави и започва* значии, започва даскало и не, че не се радвам, но не съм готова за есента, по дяволите. и туин пийкс не съм си догледала. и музата ми я няма, а трябваше да е тук вече. и вися по цели нощи на компа и не съм говорила с никого от векове. и съм се сдухала, не сериозно, но определено съм в някакво меланхолично състояние. и леко на изперкване. и ако ерин не се върне до три дни ще изперкам. и съм надебеляла. и ми идват разни шантави отчаяни идеи както си седя (не са опасни, спокойно :Р). и рисувам, но не си довършвам рисунките. и филмите започнах да не си доглеждам по едно време, но това трая само два дни.

уел, май няма от какво да се оплача друго засега. :Р главното е, че седя и се депресирам. но ще се оправя, естествено, не съм това, което бях и едва ли някога ще успея да се депресирам истински. и ми допада продължението на отх. :)

и каквото и да ви се е сторило не както трябва в горното - причината е, че часът е 5.30 АМ, окей? наистина е много разтоварващо. може би проблемът е просто, че не говоря с никого и започвам да полудявам. :Р

----------------------------------------------------------------------

(да видим какво гледах днес...)
wild at heart
four rooms 
tais-toi
grey’s anatomy s03e09-13
oth s06e01

задуха септемврийският вятър
отвя последните надежди на спокойното лято
и аз не съм добре, вече не съм
подгонена от миналото във всеки мой сън

спомените са далечни,
с оттенък на залязващо слънце.
вълни ме гонят безмълвно
есента идва и моя ще бъде
но лятото отмина ни тъжно

септември ме плаши. и не че не го чаках с нетърпение... просто нещо ми се струва грешно. за три дни успях да сънувам всичките ми познати, които са далеч от мен. да не говорим колко пъти сънувам, че съм на морето пак. и все трябва да си тръгвам по-рано, отколкото съм мислила, все някой закъснява за среща или изобщо не идва и не се виждаме, все съм в някое кафе, но нямам ВРЕМЕ! време, време, време, време...
и имам още десетина дни ваканция и не съм свършила нищо това лято и, о боже, нямам време!
и не съм чатила с никого от векове и, ерин, липсваш ми, и ще се депресирам вече, и имам нужда от вода... хъм... *поема си дълбоко въздух*

"Искам да кажа, че винаги съм се чувствала като глупачка защото не съм могла да продължа просто ей така:
Някой хора просто имат любовна връзка,или цяло приятелство...скъсват и забравят.Те продължават като че ли сменят марката на храната за закуска. Чувствам че никога няма да мога да забравя някого с когото съм била, защото всяка личност има свои собствени качества. Не можеш да замениш никого. Загубеното си е загубно. Всяка връзка, когато приключи, наистина ме наранява, не мога и да се възстановя напълно. За това съм много внимателна когато се обвързвам...защото боли прекалено много.
Дори да бъдеш зарязан, всъщност аз не правя това...защото от човека ще ми липсват най-обикновените неща. Сякаш съм завладяна от дребните неща.
Може би съм луда, но когато бях малка майка ми ми каза, че винаги закъснявам за училище. Един ден ме проследи, за да разбере защо. Гледах кестените падайки от дърветата, търкаляйки се по тротоара... или мравки пресичащи улицата, начина по който листата хвърлят сянка по дънера на дървото. Дребните неща. 
Мисля че и при хората е същото. Виждам ги в малки детайли, толкова специфични за всеки един от тях. Това ме кара те да ми липсват и винаги да ми липсват. Никога не можеш да замениш някого... защото всички са направени от толкова красиви, специфични детайли."

уел, това се опитвам да го опиша от много време и все не успявам, и понеже наистина рядко съм срещала нещо, което толкова близо да отговаря на собствените ми чувства, просто цитирам.

времето - крадец на емоции

и точат се дни и години.
никой не знае защо, нито как.
страстта винаги накрая умира
безвъзвратно, безследно,
без следа и без знак.

и не би черни нощи беззвездни,
не би тъжна нова луна.
очите на времето са безбрежни,
сломяват със поглед те всяка съдба.

денят загива отново. и отново.
да останеш себе си не е лесно.
не съм аз да знам, не си ти,
всички потъваме в тази преходна вечност.

и мислите на времето са злокобни,
унищожават този свят час по час,
убиват всяка страст и надежда,
крадат емоциите сълза по сълза.

before sunrise

Daydream delusion, limousine eyelash 
Oh baby with your pretty face 
Drop a tear in my wineglass 
Look at those big eyes 
See what you mean to me  
Sweet-cakes and milkshakes 
I'm a delusion angel 
I'm a fantasy parade 
I want you to know what I think  
Don't want you to guess anymore 
You have no idea where I came from 
We have no idea where we're going 
Lodged in life 
Like branches in a river
Flowing downstream 
Caught in the current 
I carry you 
You'll carry me 
That's how it could be 
Don't you know me? 
Don't you know me by now?


уау... ай мийн... уау... 
това беше... впечатляващо. 
изгубих си граматиката, извинете ме, отивам да си я търся. :Р
*препоръч*

death cab for cutie - soul meets body

не веднъж са ми казвали, че обичам да критикувам другите и да им натяквам разни работи, без да мога да видя себе си. и не го отричам. имам идеали за другите, имам граници, имам очаквания, претенции. и за себе си имам, но все по-често започва да ми се струва, че винаги прекалено малко съм се вписвала в тях. пречи ми, че не мога да се погледна отстрани. просто не мога. осъзнавам, че не съм точно това, което бих искала да бъда, но не мога да преценя къде греша и как да се променя. ама изобщо.

и.. не знам, всъщност, какво да правя. просто не мога да продължавам така, трябва да се променя, а нямам представа откъде да започна.

имам нужда.. някой да ми посочи къде греша. никой не се навива да ми каже какво не харесва в мен, било от лицемерие, страх да не ме нарани, или просто не ме приема насериозно. а аз толкова отчаяно се нуждая от малко критика :/ ъх...

------------------------------------------------------------

perfume - the story of a murderer
sex and the city s6e1-9
бригада е3,4
blue velvet

------------------------------------------------------------

garbage - milk

another travelin' song

Well I'm changing all my strings
I'm gonna write another travelin' song
about all the billion highways
and the cities at the break of dawn.

това съм аз. колкото и да не ми харесва мелодията на тази песен.

обичам пътуванията почти колкото изгревите. обичам... новите места. обичам да се губя (което става трудно). обичам... чуждите съдби. защото всяко непознато място е познато за някой друг. безличните ми сгради са дом за някого. човекът, когото подминавам по улицата значи всичко за друг. песен, която чуваш за пръв път е любима на някого. обичам да се опитвам да вникна в живота на другите. много е странно и хубаво и тъжно. сякаш осъзнаваш колко много хора, места, песни изпускаш...

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

sex and the city s04e12-18 , s05e1-5 (напредвам)
бригада e02 (хмм)
love actually (няя)
lost highway (има червени пердета! не бях забелязала. 
и все пак е мноого готин филма *емотиконката с веждите*)

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

no doubt – don’t speak

ден втори. или по-точно нощ.

обърквам стъпките във поредния танц
падам и ставам, но вървя ли изобщо?
никой вече не пише песни за нас
нощта е безкрайна, ала нощ ли е още?

липите вече не разговарят със мен,
напук изгасна лампата под твоя прозорец
когато вървя аз сам нощ и ден,
кажи ми, има ли смисъл? защо още се моля?



и жълтата луна, тя не знае отговорите,
а дъждът говори само с сълзи.
чакам студения изгрев над покривите,
а сивият град мълчи ли, мълчи.

понякога ми се иска да имах посока,
да имах любима звезда във нощта.
поглеждам нагоре, в небето високо,
и чакам самотно аз любовта.

в очакване на деня

тиха вечер, звезди до безкрая
стъпките ми отекват по мокри павета
накъде съм тръгнал - къде ти да зная
да срещна тебе - къде ти късмета

не съм изморен в малкия час на голямата нощ
тъжни очи ме гледат от тъмнината
какви са тези кални прозорци, порутени къщи?
какъв е този пир на разрухата и самотата?

и нима няма утеха за тия липи,
че така трескаво шепнат под мойта тераса?
не са ли малко стари за мръсни шеги?
разглеждат ме докато вървя край реката.

и с уличните лампи приятел аз станах
да ми казват те тайните на нощта
да спя аз престанах, да се смея - забравих
къде ли са първите лъчи на деня?

city child

обожавам шума от нарядко преминаващите коли нощем, мокрия асфалт на улиците, в който се отразяват оранжевите лампи, бучащите машини за чистене и камионите за боклук рано сутрин, изгрева между покривите на блоковете, докато сякаш целият свят спи... липите и пейките под терасите...

но най-вече нощем и най-вече когато вали. обожавам го. :)

summer's gone

все пак е хубаво вкъщи xD
няяя (това е в силно положителен смисъл. защото обикновено никой не ме разбира правилно като кажа 'няя')
гадно е да ходиш на много места и да живееш на много места, защото се привързваш и в един момент се оказва, че където и да се намираш, нещо ти липсва. обаче някак успявам навсякъде да се чувствам у дома и това е добре.
в главата ми се въртят всевъзможни карти, белоти, бири, гласове на хора, които няма да видя скоро.. липи, брези, автобуси, пътища, миризма на мухъл, звук от асансьор и камион за боклук. снощи с Вяра си устроихме една много меланхолична последна вечер на пейките пред блока с много прегръдки и i don't wanna miss a thing.
лятото свърши, но песента все пак е mad about you и единственото, от което имам нужда е сън и висене пред компа. 
не съм писала нищо от векове и дори не съм сигурна, че още помня как ставаше, но август и септември са ми плодородния период, така че...

п.с. обичам камиона за боклук в неделя сутрин. ама много. това е важно.

и все пак е хубаво
да се върнеш у дома
да прегърнеш приятел
да чуеш гълъбите
да усетиш мухъла по стълбищата
дъжда...
изронените плочки под краката си
цигарения дим

--------------------------------------------------

е, вече почва да ми писва без комп.

вчера в кафето пуснаха nothing else matters. почти нищо не почувствах.
почерпете се по един джин с тоник заради мен.
мерси.
отивам и аз да се почерпя.

Just look to the rainbow you will see,
The sun will shine 'till eternity
I've got so much love in my heart
No one can tear it apart

Feel the love generation
Feel the love generation

помня, когато чух тази песен за първи път. бях, в кафене, мисля... преди 2? 3? повече? години. тъкмо беше излязла. и гледах клипа на един голям екран... и слушах... и за момент забравих всичко. 
песента не е толкова добра, естествено. но е за обичта. и е магическа. :)

и, добре добре, спирам да говоря за музика. :Р поне за този пост. :Р

soulmate, dry your eyes

тази песен ме докосва прекалено много в последно време. припевът ме човърка и вътре в себе си не виждам тази нова светлина, надежда, непукизъм или каквото е там.
не ме разбирайте погрешно, непрекъснато се възхищавам на прекрасния си живот. просто въпросният момент, когато ще мога да кажа, че всичко е окей, че това е окей, още не е дошъл. в смисъл, изобщо не е дошъл. ни най-малко. 

carry on my wayward son,
there'll be peace when you are done

нужно ли е да казвам, че не го вярвам?
не съм свършила със сълзите още.

[/изблик на сантименталност]

на ръба на крилете на пеперудата
и износените подметки на обувките ни за пред другите
ти ли си?
винаги съм мечтала за нещо такова
но, моля, поне този път
не може ли хората да са истински?
защото когато хвана четката и боите
и започна да разделям света на сиво и пъстро
знаеш ли
всички остават отляво
(обичам лявото, но нали там са черно-белите)
може да е от далтонизма, не съм се замисляла
но тези дни толкова упорито търся
някой цветен
че не е истина
или просто търся цветното в себе си
и вярата, най-вече вярата, че още вярвам
в цветните хора

но надеждата умира последна

medley

забърсваме изгрева от умовете си
затваряме очи, оставаме пред свършен факт
прибираме красотата си в гардеробите 
и все още се правим, че знаем как

оцеляването не е лесно, когато гледаш само назад
или само в краката си
трябва малко примирение, малко възхищение
обаче страхът ще унищожи света

имало едно време едно малко момче
което спяло със своето малко мече

и се оплакваме, че времето не стига за нищо
но когато не мога да спя и имам цяла нощ и цял ден и цяла нощ, не знам какво да правя
и ми се губи смисълът
и желанието

и нищо и никой не може да ти помогне,
когато не искаш да ти бъде помогнато

(и никой и нищо не може да ти отнеме музиката,
когато тя е в главата ти.
разбери нощта и няма да има от какво да се страхуваш)

границата между гениите и лудите е наистина тънка

и, не, този път наистина не знам какво искам да кажа
но, не, няма да си прибера вярата в чекмеджетата
и да се превърна в изгладен голям човек
ама изобщо

винаги съм искала да съм като онези хора, които сякаш светят. искала съм да бъда луда. да бъда различна. искам да бъда онази жена, която в книгите е приятелка на главната героиня и винаги се появява в подходящия момент, успокоява я, когато е депресирана, води я на шопинг и на купони, непрекъснато се усмихва и не се срамува да направи каквото и да е за тръпката. искам да бъда момичето с късата коса, което води непознат на разходка по изгрев и му показва красотата. искам да бъда онази странно облечената с раницата, която обира стотинките от фонтана, когато й трябват дребни, пътува без билет и пее на обществени места. онази, която нищо не може да смути или притесни. онази, която учи хората да гледат и виждат. искам да бъда като сара. искам някога някой да се обърне след мен и да кажи ‘тя ме научи да живея’. защото знам как се живее. може да не звучи скромно, но наистина знам как се живее истински. и искам хората да ме виждат такава – истинска. не-взимаща живота на сериозно. щастлива? искам да оставям някаква вяра след себе си. да давам надежда. да давам светлина.
не знам доколко съм такава и как изглеждам отстрани. може би съм смешна. а може би още приличам на някакво дръпнато хейтърско същество. но ако можех бих дала на света цялата емо-ция, красота, светлина, страст...

много пъти съм казвала, че имам особено отношение към клубната музика, хаус, техно, денс и т.н. (в частност музиката на шейн) и мисля, че е време да разясня тази наша подозрителна връзка. xD
преди година и половина не би ми минало през ума, че тези песни биха могли да ме докоснат. пък и по принцип са ми някак далечни. напомнят ми за лято, дискотеки, танци и други разни такива нещица, които много уважавам, но в повечето случаи не са за мен. и просто... това не е моят стил.
но ето, че все повече се убеждавам(гугъл каза, че така се пише), че това е нещо повече от 'моят стил'. в смисъл, постоянно въртя рок, забивам на рок, ласта ми е тъпкан с рок, но хауса заема едно доста важно място в сърцето ми. това е един съвсем различен свят. свобода. музика за щастливи хора. убийте ме, но съм минала през всякакви периоди и наблюдения и щастливите хора НЕ слушат пласибо, повярвайте. и метъл не слушат. (понастоящем ми е почти невъзможно да слушам такъв, колкото и хубав да е, дори текстовете ми се виждат ненужно депресарски, да не говорим за мелодиите/не, не ме депресира, дразни ме/)
и наистина ме докосват. по един много специален начин. обожавам го.
---------------------------------------------------------
eternal sunshine of the spotless mind

dexter s02e09-10-11

grey's anatomy s03e05-06
---------------------------------------------------------
timbaland - scream

lost in this moment

_________________

щастието е заразно. музиката е заразна. магията е заразна.

часът е два през нощта. допреди малко съм се киснала във ваната. сега просто седя пред компютъра и се усмихвам. от една седмица се опитвам да си легна преди три, но деба, все не се получава. като пусна музиката и... се забравям. отново и отново й се отдавам, сядам и слушам с часове без да мога да правя каквото и да било друго.

и в момента съм така. имах намерение да говоря за други неща, но умът ми е абсолютно празен... откъм други неща и пълен... с музика.
потъвам в нощта, в тъмнината, в тишината, в красотата..

някой някога ме беше питал дали вярвам в магията. да. да!

-----------------------------------------------------------------------
joan osborne - one of us
-----------------------------------------------------------------------
lost highway

Bouncing Souls - True Believers

I've met some people along the way,
some of them split some of them stay,
some of them walk some walk on by,
I've got a few friends I'll love till I die
From all of these people I try to learn,
some of them shine some of them burn,
some of them rise some of them fall,
for good or bad I've known them all

We live our life in our own way,
never really listened to what they say,
the kind of faith that doesn't fade away
we are the true believers

ако и мелодията беше на идея по-добра, цена нямаше да има..

преди пет години, около Димитровден, час по български език (или по-скоро писмени упражнения). пишем съчинение на поредната шантава тема. нещо от рода на 'едно невероятно изживяване'. нямам представа какви локуми съм разтягала(тогава нямах невероятни изживявания). 
Вяра писа 'със Светла на лунапарка'. не че сме били такива лапета, просто нямаше кой знае какъв избор за разтягането на локуми. писа за мен и приятелството ни. за простичкото ни прекарване на лунапарка. е, никой не разбра, че става дума за мен. нарече ме Светла. това име си остана и по нататък поради проблеми с родители и нужда от кодови имена. откъде го беше измислила остава загадка и до днес. 
никога не съм го приемала насериозно, защото го свързвах само с една приятелка на майка ми, която не харесвах.

не знам откъде ми дойде наум точно сега, но предвид новия различен и силен смисъл, който влагам с понятието Светлина, името Светла ме трясна по главата. може би за пръв път виждам в него някакво... значение.
не са ли интересни съвпаденията? след толкова време.

-----------------------------------------------------------------------------

potf - locking up the sun

people always leave... sometimes they come back...

седя и си мисля... тоест не си мисля.  опитвам се да не мисля. ако не бяха тези шантави фентъзита, които чета по цял ден, досега да съм изперкала... или поне да съм се депресирала.
какъв е смисълът?
добре де, мразя екзистенциалните въпроси, но все пак..
та си мислих за живота. и за поредните замиращи приятелства. и... след толкова време сякаш дори успявам да разбера преходността на хората и любовта. отчасти. но не и да я приема.
чувствам се в някаква дупка. в задънена улица. посредата.
трябва да приема, че нещата се променят. че хората идват и си отиват. че времената идват и си отиват. че страстта идва и си отива. разбирам го. и знам, че ако се вкопчвам във всичко сякаш е вечно, няма да оцелея. знам, че хората, чиито начин на мислене малко или много не одобрявам, са прави. знам, че трябва да продължа.
но аз съм един много емоционален човек. пораснала съм, осъзнала съм много неща. няма го момичето, което преди две-три години драскаше текстове на песни в тетрадката си. но това не значи, че и сега не ми се драска. може сега да съм много по-зряла. но чувствата ми са си все същите... все толкова силни и диви.
и мога сега просто да се превърна в една от онези гледащи-хладнокръвно-на-живота хора. и това ще е правилно. знам, че ще е правилно.
но тогава няма да съм аз. толкова е правилно и логично да приема нещата такива каквито са. живота като цяло. но аз не съм такава. хората не умират ей така и не биват забравени ей така. истинските приятели не си тръгват. истинската любов утихва, но не се забравя. стойностните неща остават. аз нямам 'приятели за изпът'. когато обичам, обичам докрай и завинаги. наречете ме глупава и наивна, но аз вярвам. усещам го. може би, ако всички вярваха малко повече? или бяха малко повече глупави и наивни? не знам...
надявам се само, че един ден времето няма да ме принуди да стана безразлична като другите.. моля те..

и все пак
 
всичко е преходно and it's ok

хората са долни същества
(но)

светът е много много красив.

себе си съм. леле, колко съм себе си!
*разперва ръце*
чета хронологии отпреди година и, за бога, колко съм била тъпа!
по него време, де да знам, се опитвах да докажа разни работи на себе си, да бъда безразлична, да бъда някой друг. и съм се държала като.. патка.
поне го осъзнавам. е, ако и сега мисля по същия начин значи не съм научила нищо. едно от нещата, които харесвам в себе си е, че съм искрена. докрай. и нямам намерение да бъда обратното. никога повече. и никой не може да ме убеди, че дистанцията е хубаво нещо(дори да ти спасява живота, какъв е смисълът, когато... не ти пука?). 

beautiful day without you

стиховете ме обгръщат и утре ще ме отнесат далеч.
ще те догони слънчева усмивка, хвърлена през рамо.
пътища. мечтите винаги са били там, напред. но
деца на зимното море сме, това не ще да бъде нашто лято.


тези дни съм се отдала на спомени и меланхолия. слушам разни стари песни, които свързвам с какви ли не нямащи-нищо-общо-глупости. бе, лигави работи. :Р  и направо се претрепвам по улиците от бляне по покривите. то от такива дози аризона дрийм и стълбища... ходя като надрусана. :Р ноо няма лошо. 
а, и, споменавала ли съм, че имам плюшен язовец на име михаел жерар? :Р сериозно!

понякога ми трябва само черен молив и чаша кафе.
да изрисувам усмивки по ъглите на листите
и слънце високо в замръзналото зимно небе.
да мълча, докато графитът се размаже под пръстите.

понякога ми трябва само песен и самотен син плаж.
неми танци и пясък в обувките
и вълни под прозорците на моя мъничък свят,
пръски по тялото, сол по устните.

понякога ми трябва само една пътна карта
да се спусна по пътищата в безкрайна игра, неудържим бяг.
няколко билета за никъде, може би,
и смелост да застана пред нечии праг.

понякога ми трябваш единствено ти.
да те усещам някъде близо, в сърцето си,
да се хванем като деца за ръце, да заминем,
да посрещнем залеза далече, завинаги.

и... сега накъде? на кръстопът съм. винаги по това време на годината съм на кръстопът. и трябва да си призная, че миналата година сбърках. и сега всичко е пак пред мен. но не е толкова лесно, колкото беше тогава, изобщо не е. и трябва да продължа нанякъде, а нямам представа накъде. пък и време няма..
освен това трябва да измисля няколко реда пожелания за рожден ден, но най-много да се разрева. тези дни съм на ръба. цитират ми се тъмни нощи, но нито имам силата и нервите, нито смелостта и непукизма, които имах преди време.

п.п: ерин, ами Изкуплението, а? а? да не го е писал свети петър? :Р

suicide notes and butterfly kisses

подхлъзнах се някъде по нотите
между празното място в душите ни
и избеляващата надежда на бъдещето

не е като нова рана
просто дълбока стара такава

и не знам времето колко бързо лекува
но дано да е бавно
дано да е бавно



някаква тръпка в гърдите
ми показва остро, че все още дишам
някаква емоция извира, черна и бяла

спомените да умират още е рано
моретата се бушуват
песните крещят, повтарят

и ако заглъхнат със утрото
дано да е бавно
дано да е бавно

This is my toothpaste moment, O’ i need to flash a smile
I’ll be the super absorbent man, Watch them flock to me in single file
And i need to do it with style, I need to keep me up to date
So when i sung around another mile, It’s so overrated how we underrate

I dance in tune with what I fear, to do adrenaline
Completely rapt with what i hear
When passion colors everything
The songs I sing from way up there to deep within
The face i wear, behind my grin
The price i paid for my original sin
Everything, Everything, Everything

I’ve a mind for simple things, The things are not meant to simplify
There’s always some loophole technicality, You buy into and pay until you die
And money doesn’t bring me joy, It’s more a darling dead weight
In essence to i lost my appetite, It’s underrated how we over rate
I dance entangled with my dear, she pulls my every string
Completely trapped yet never here

When passion colors everything
The songs I sing from way up there to deep within
The face i wear, behind my grin
The price i paid for my original sin
Everything, Everything, Everything

And when I’m finally brought to my senses
(and the earth and sky revolve)
Prayed the rain on my parade
(why won’t you let me clear your mind )
Before I’m back to my defenses
(i delight to way to hear)
To watch the whole thing escalate
I dance in tune with what I feel, to do adrenaline
Completely rapt with what i hear

When passion colors everything
The songs I sing from way up there to deep within
The face i wear, behind my grin
The price i paid for my original sin
Everything, Everything, Everything


има някои грешни места, не можах да намеря верен текст, но няма значение. главното е... the passion... to be continued...

that wind...

"The autumn wind was gusting hard, dancing the dust around the square. It smelt of smoke - not Paris smoke, but the smoke of my childhood, not often remembered - a scent of incense and frangipani and fallen leaves. There are to trees on the Butte de Montmartre. It's just a rock, its wedding-cake icing barely concealing its essential lack of flavour. But the sky was a brittle, eggshell colour, marked with a complex pattern of vapour-trails, like mystic symbols on blue."

може да ви звучи познато, а може и да не ви.
бонбонените обувки.
ако някога пиша, ще пиша така. страшно много описания, без да става скучно. а създава една такава атмосфера... ех.
на трийсета страница съм и се разтапям на всяко изречение. бях забравила колко обожавам начина на писане на джоан харис.  не знам действието нататък как е, но не ме и интересува. обожавам стила на всяка дума, израз, описание, сравнение. докато при другите книги гледам цялостното развитие, тук ме пленяват отделните неща.

и, да, говоря за себе си. далеч съм от мисълта, че особено много хора ще сметнат книгите на джоан харис за страхотни и впечатляващи. но аз съм пристрасна. :) и съм безкрайно щастлива и у-дома, въпреки гадното настроение, в което бях тези дни.

май е. уж началото, но докато се обърна ще е свършил. остават ми някакви нищо и никакви петнайсетина дни училище общо. естествено, това е повод за радост. но в същото време ме обгръща едно странно усещане, което до скоро не можех да си обясня.
чувствам се на ръба. краят на учебната година. краят да едно и началото на друго. и това ме плаши. юни не значи просто ваканция, лято и море.
значи мечти. осъществени и неосъществени. осъществени, които ще е по-добре да не се осъществяват и неосъществени, които е добре да останат такива. и разни други, които не могат да се категоризират.
значи живот, който обожавам, но ми е чужд до мозъка на костите.
значи начинания. за които ме е страх да мисля, малко или много.
а освен всичко, краят на учебната година значи край на един период, който сякаш никога няма да свърши или поне не толкова бързо. още един знак колко бързо лети времето. и не искам да го осъзнавам. според биологичния ми часовник още сме началото на март. от две години някъде се е развалил и това много ме дразни. а може би времето се е развалило. :/
все тая. като цяло това, че идва юни, когато аз съм в настроение да ям портокали, да нося ръкавици и да си стоя вкъщи на топло при компа и уроците, ме плаши и ме кара да се чувствам неуютно.

чувствам се като крадец на музика. не със основание, но не и без. и не знам дали съм споменавала, но ако не съм, тук е мястото да кажа, че мразя да обожавам нещо, което някой друг обожава. а също така мразя да изглежда сякаш ми пука, когато не ми, а още повече, когато ми. 
и мразя да драматизирам, но още повече мразя да се правя, че всичко е наред, когато вътре в мен не е. и мразя да рева на песни, за които дори не съм помислила, че ще ме докоснат.
 
и така. *поема дълбоко въздух и си пуска Стълбището*

не ми обръщайте внимание.

този блог изглежда толкова зарязан. не се е случвало да не пиша толкова дълго. ласт.фм-ът ми също е хванал прах.  този път никъде не съм ходила. тук бях. просто малко почивка. прочистване от форуми, блогове, чатове и компютърна зависимост. наблегнах на книгите, филмите и спането (сигурно се питате ученето къде влиза в тази схема. еми, не влиза xD).

дните се нижат много бързо и не мога да кажа, че ми е скучно.

I dance in tune with what I fear, to do adrenaline
Completely rapt with what i hear
When passion colors everything

I guess that's why it's raining diamonds,
Sweet happiness in tears.
Crying Heaven, shed your diamonds,
Diamonds for tears.

междувременно все още се боря... да не забравя.. чувството.

вали дъжд. много е красиво. 
постоянно съм в някаква еуфория.
вече правим планове за морето. и този път ще отделя повече време на морето и на изгревите. и на вълните. прекалено много ги сънувах.

имам мераци за откриване на нови любими групи. или по-скоро нещо като предчувствие за една група. трябва ми нещо ново и различно и хубаво. и сега имам намерение за пръв път от много месеци, да не кажа повече от година, да легна с мп3то и да слушам и да слушам...

dream...

тази нощ сънувах пълен басейн х) това е нещо ново. вярно, че пак
не беше толкова дълбок и широк колкото ми се искаше и беше
пълен с клечки и сухи листа, но беше върху покрив(!), което
абсолютно компенсира всичко останало. ех.. :)

и, екскурзията ми миналата седмица беше страхотна. така и не
ми се отдаде възможност да говоря с някого за нея, затова реших
да кажа няколко думички тук. не е като да мога да го пропусна.
три дни след това всичко ме болеше. :Р
първо ни натовариха всички на едно корабче и доста време ни
размотаваха напред назад и беше сравнително скучно, но после..
като ни стовариха на острова, честно казано, бях малко прекалено
нетърпелива и едвам изчаках да мине яденето, пикника и тези там
работи. след което всички се юрнаха да си наемат велосипеди
(нещо като местна атракция е^^). моята компания не можа да се
вреди (много яко ни изпързаляха), но добре, че стана така (после
направих няколко кръгчета за идеята, но то бяха такива хълмове
и наклони, че нищо чудно, че всичко ме заболя). не знам по какви
причини с моята дружка точно по обяд, точно на най-голямото
слънце, точно два часа, дремахме на една пейка, говорихме
глупости, пихме бира и пушехме някаква много подозрителни
евтини ментови цигари, но важното е, че беше хубаво и никой
не слънчаса. и после даже се качих на кон^^
и така и така...
а всъщност това, за което тръгнах да разказвам беше съвсем
друго. точно под мястото за пикник се оказа, че има тотално
изолиран от света малък плаж^^ нито отгоре той се вижда, нито
отдолу се чуват звуците, които идват от поляните горе... и, да си
кажа, това е нещо като третото място, което се вписва в моето
определение 'рай на земята'. и не мога да го опиша. и нямам
намерение да го описвам. просто беше... неземно? като на картинка,
като в сън. :) и нямах фотоапарат. от една страна просто не
сметнах за нужно да го взема. и не че нямаше неща, заради
които да съжалявам, че не съм го взела, имаше. но някакси
през цялото време бях с мисълта, че това е просто една малка
екскурзия и аз ще се връщам там отново и отново. може би не
вечно, но достатъчно, за да мога да направя колкото си искам
снимки и да изживея достатъчно моменти, че да не ми трябват
такива. вярвах го всеки път, когато се обръщах към морето.
наречете го предчувствие. :)

обичам морето, обичам водата, обичам залезите и изгревите,
обичам пясъка и мидичките, обичам дърветата и сянаката и
слънцето. и дъжда обичам. :) и покривите и облаците. :)

една от онези вечери е. които минават много бързо.
и чак когато изключиш компютъра, си даваш сметка колко
е часът. и при други обстоятелства би се замислил дали не
си си загубил времето с цялото това зяпане на филми и сериали.
но осъзнаваш колко много всъщност си спечелил.
и знаеш, че утре ще ставаш рано, ще имаш изпити, ще
имаш проблеми, все едно какво, ще имаш все същия гаден
живот. бът итс окей. итс риъли окей. и можеш просто да си
легнеш, да се протегнеш и да заспиш с усмивка. нищо, че
сутринта ще си недоспал и ще ти се реве и целият отвратителен
ден ще е пред теб. тази вечер всичко е прекалено маловажно
и лесно за преодоляване. защото знаеш, че нямаш нищо, но
знаеш, че имаш... спокойствие. и още една нищо и никаква
изгубена вечер, която те е научила на толкова много...

животът - само игра.
простичка истина във очите ни.
тръпка, изгаряща всякакъв страх.
игра със залози - душите ни.

'обърни се. върни се.'
простичка мисъл. грях. страх.
залезите не чакат, сбогувай се,
преди света ти да стане на прах.

и когато дойдат сълзите - мълчи.
защото това е само игра.
само игра, но с примки, лъжи.
лесна и проста, но с правила.

и бягай, бягай,
като пешка по шахматна дъска.
искаш време. казваш ' нека времето спре.'
но няма изход, това е игра с правила.

този дъжд, той е измама.
забавляваш се да мълчиш, играеш игра.
живей както можеш, но не забравяй,
че и най-забавното си има цена.

както винаги по това време на годината, постоянно сънувам
басейни, които се оказват празни точно, когато ще скачам, и
море, което ми стига до коленете и колкото повече се опитвам
да вляза на дълбокото, толкова повече затъвам в пясъка.
толкова ми се плува... на първо време имам нужда от една
хубава вана. имам нужда от вода. водаа.
нали знаете онези работите с елементите - огън, земя, въздух,
вода? когато бях малка не можех да си избера между въздух и
вода. обаче сега знам. не на някаква игра. просто водата е...
обожавам я, боготворя я. във всеки един вид, във всяко едно
състояние. дава ми сили, енергия. много малко неща мога да
сравнявам със стоенето под вода. пък и по принцип съм си
морско животно (въпреки че за плуване предпочитам басейните,
не отричам^^). може и от зодията ми да е. взех да си я обичам
в последно време, между другото.

двете неща, с които запомних миналото лято са звукът на
вълните, които се разбиват под прозореца на стаята ми,
докато лежа по гръб на леглото вечер. и едно гмуркане в
един басейн, в края на август, когато останах под водата
по-дълго от обикновено, съзнавайки, че ми е последното
гмуркане за лятото и следващото ще е след година..

обожаваща-морето-и-водата-по-принцип аз. :)

вълните се разбиват под терасата ми (в спомените ми)
и аз за пръв път не се чувствам способна да се променя.

...won't save her from herself...

за пръв път се чувствам слаба пред тази, която съм.
която винаги съм била. и като прибавим и факта, че
света, в който живея в момента ме убива... много ще
е трудно. но мисля да го направя. мисля да се променя.

с мен се случиха неща, които смятах за невъзможни.
значи и това е възможно. просто трябва да поема дълбоко
въздух, да си взема всичките не-мои-песни и да...
действам. да отивам да гоня мечтите си, живота си.
заради сънищата. и музиката.

----------------------------------------------------------------------------

Belinda Carlisle - La Luna
уеел... тази песен най-специалното й е, че я търсих... ъ..
три-четири години. след като я бях чула по радиото. но
наистина обожавам припева.

----------------------------------------------------------------------------

днес гледах само отх. свърших трети сезон.

(този пост беше тотално прахосване на интернет пространство :Р)

(няма те в скайп и нямам представа къде другаде да го кажа преди да мине 12)

Исках само още веднъж да ти кажа честит рожден ден. Имам много друго да казвам, имам много да пожелавам, но, знаеш, по законите на Мърфи, точно в момента не съм в състояние. Затова давам накратко.

На първо, първо и пак първо място, ти пожелавам красота. В промишлени количества. Бъди красива, чувствай се красива, виждай красивото, живей с красивото, живей за красивото. И доброто. Всъщност включвам и доброто тук.

Пожелавам ти магия. И най-простичкото нещо може да бъде вълшебно, стига да поискаш. Пожелавам ти всеки един миг да бъде вълшебен.

Надежда няма да ти пожелавам. Имаш си я. Продължавай да вярваш и да се надяваш.
И приятели няма да ти пожелавам, защото ти имаш Приятели.

Пожелавам ти любов. О, да! Пожелавам ти принца на белия кон (или черния, който си избереш^^). Пожелавам ти мъж, който да те кара да се чувстваш истинска... Заслужаваш го.
И като цяло, ти пожелавам хора, които да те разбират, познават и обичат.

Пожелавам ти здраве. Защото е банално и аз мразя баналните неща, но не може без тях.

Пожелавам ти... спокойствие. Защото щастието е изключително банално, а едно банално нещо ти стига. Пък и самото понятие ‘щастие’ много ограничава. Може да не искаш да си просто щастлива, нали така! Спокойствието е по-важно.

Пожелавам ти музика. И пак музика.

И, честито пълнолетие! Знам, че не обичаш дискотеките, но може веднъж да се набуташ в някоя, заради кефа да си развееш личната карта на входа.

И късмет. Във всичко. Ако можех, бих ти дала от моя, имам предостатъчно. Пък и да нямах, пак бих ти дала.

И усмивки. Не си помисли, че ще забравя усмивките, нали? Пожелавам ти да се усмихваш много и да бъдеш все толкова силна, колкото си.
И много пеперуди. Сини. И свободни.
И много мечти.

Обичам те. Бих искала да ти пожелая още стотици неща, но нямам думи. Но нищо. Ти си знаеш. : )

our last song

.за сбогуванията.

и плочките под краката ми изнизват се бавно
не искат да тръгвам, надигат се, спъват ме.
едно сърце оставила съм тук много отдавна
сега съм дошла и си тръгвам, за да оставя душата си.

не искам да тръгвам, но знам, че няма друг път.
не искам да бързам, но вятърът ме бута в гърба.
остана мъничко време, само за последната песен.
а после... стъпки и плач и отричане и път черен.

залязва слънцето ни, свършва денят ни.
пръстите стягат раниците, избърсват сълзите.
весел смях се чува, засияват усмивки.
последна прегръдка, последен поглед в очите.

и плочките под мен изнизват се бавно.
не искам да тръгвам, натежават краката.
пред нас е цяла самотната нощ, да плачем е рано.
оставих сърцето си някога тук, сега оставям душата.

(без-начално)

не сме тук, за да бъдем по-, за да бъдем най-
не сме тук, за да се учим как се греши.
аз знам, знам много добре, как слага се край,
но не искам, не искам жертвите да сме пак аз и ти.

светът може да бъде специален стига да искаш
не, не се оправдавай,
защо избрал си ти тази посока,
не знам, не искам да знам, само ти знаеш
защо летиш високо и падаш дълбоко.

сега тръгвай
пробвахме всичко, научихме си урока,
не е времето и мястото да се правим,
че още не знаем как се греши.
не е времето, не е мястото
да казваме, че все пак, все пак много боли.

сега тръгвай. по този грешен, грешен път
но не бързай, не бързай.
не може вечно все ти да си пръв
в подреждането на сложния пъзел.
живота.

имало е много други глупци преди теб
и след тебе ще има, не бързай.
примири се, кажи си, признай си,
втълпи си,
че всичко за нас е само игра, всичко е блъф.


------------------------------------
one tree hill - so2eo1-o4
------------------------------------
potf - passion colors everything

dawn

When darkness is no less than everything you've built become undone
There's no fight and no flight, disaster leaves your passion overrun

It's time to let go, it's time to carry on with the show
don't mourn what is gone, greet the dawn

n' I will be standing by your side
together we'll face the turning tide

Remembrance, can be a sentence, but it comes to you with a second chance in tow
Don't lose it, don't refuse it, cos you cannot learn a thing you think you know

A new light is warm, shining down on you after the storm
Don't mourn what is gone, greet the dawn

n' I will be standing by your side
together we'll face the turning tide

бях забравила колко ги обичам...
------------------------------------
gone baby gone
------------------------------------
potf - revolution roulette
------------------------------------
201ви пост тук. за протокола.

`И ако тук се опитвам да го опиша, то е, за да не го забравя. Тъжно е да забравиш приятел.` (Малкият принц)

днес пак случайно попаднах на една стара тетрадка.
беше особено стряскащо да осъзная, че вече не мога да възприема
това минало приятелство като нещо, което реално е съществувало.
не мога да си представя, че тя е реален човек, който е стоял пред
мен някога и който реално все още съществува. като сън е. и за
пореден път проклинам времето, защото не искам да лекува раните,
не искам да лекува нищо, не искам да забравям, искам си спомените,
искам си миналото, искам си приятелите!
но както и да е. няма нужда да се размеквам. просто е тъжно..

(и, не, този път не става дума за вихър xD )

---------------------------------------------------------------------------------------

излезе новият албум на ПотФ. за протокола. хубав е.
и, знам, че е много банално, но смятам да си пиша във всеки пост
какво съм гледала и на какво съм циклила този ден. тези неща при
мен са свързани с различни периоди и са ми важни. случвало ми се
е да ме е яд, че не ги отбелязвам някъде.
та.
-------------
my blueberry nights
-------------
potf - more

не уча за изпити, защото резултатът винаги е един и същ, но
когато съм учила после ме е яд.

същото е в живота. той си върви със своите извисявания и
падения, без да пита, но когато имаш прекалено големи амбиции,
накрая боли. не всичко може да бъде планувано и, когато
очакваш от света прекалено много, се разочароваш прекалено
много. не харесвам хората с амбиции. мечти, да. но не и някакви
превъзнесени планове за бъдещето. смешни са ми. нима накрая
всички не отиваме два метра под земята? глупаво е да вярваш,
че можеш да плуваш срещу течението, колкото и да обичам по
принцип тези, които не плуват по него. и накрая какво? едно
голямо нищо. и въобще... не ги разбирам тези хора. гледам на
живота като на нещо прекалено преходно и маловажно, за да ги
разбера. дори ако оставим настрана факта, че все пак боли, ако
очакваш нещо повече. защото истински свободен е този, който
няма какво да губи и от какво да се разочарова, нали?

и, тези неща ги казвам от собствен опит. и аз съм имала големи
амбиции и големи очаквания, и големи разочарования. радвам се,
че ги преодолях. защото може изобщо да не се харесвам като
човек, но харесвам гледната си точка. :Р

daydreaming

преоткривам любовта си към... покривите. сега ще кажете
"какво им е толкова специалното на тези покриви?". еми,
специални са ми. много. едно от нещата, които обожавам.
не самото седене върху покрива или гледането на света
долу отгоре (не че отказвам), а самото гледане отдолу нагоре. 
не се качвам на сградите, за да гледам отвисоко улиците, а
вървя долу по улиците и гледам към небето. има голяма
разлика. но мисълта ми всъщност беше, че онзи ден случайно
се загледах към едно късче небе с едно късче покрив,
което беше толкова обикновено и така ме заплени. съзнавам,
че звучи шантаво, но... не знам дали се сещате как понякога
някои снимки на пейзажи седят нереални, било заради
ъгъла на светлината, били заради фотошоп ефектите. беше
нещо такова. слънцето пече иззад гърба ми и осветява предната
страна на сградата пред мен, но небето на фона е дъждовно и
доста тъмно, без намеци изобщо да е виждало слънце. изглежда
като фото-монтаж. сградата направо свети обгърната от
сивото небе.
знам, че не бих могла да го опиша с думи, но наистина беше
красиво. като от сънищата ми. мога само да пожелая на всички
да почувстват такава красота.
а аз... тези неща ме карат да вярвам, че Земята не е Ада, както
някои твърдят. макар че по-скоро бих казала, че е Рая, съм
склонна да твърдя, че е това, което сам си я направиш.
и съм щастлива, че мога да я направя за себе си такава, каквато
съм я направила, да виждам красотата и да си затварям очите
за злото и гадните неща.

искам да сънувам цветно vol.1

искам да сънувам цветно.
синя ваза с пролетни цветя.
искам късче от мойто лято мимолетно
и парче от твоята земя.

дори и само насън.

искам да се извисявам във небето,
да плувам в ярката дъга,
да се нося като буря над морето,
да заспя и да повярвам във лъжа.

без да се събуждам.

искам да съм с светлина покрита,
да поглеждам и да виждам красота,
да съм с пъстрите крила на птица,
над пустини и морета да летя.

без да падам.

искам да сънувам цветно,
без ограничено време, без вечни правила.
сън - нещо истинско и вечно,
красиво и единствено, и само в моята глава.

без кошмари.

искам да заспивам смело.
да сънувам приказни вълни и плаж.
да сънувам свобода и да се смея,
без ограничения и без лъжа.

без фалшивост и без страх.

just a memory

лятна буря. вчера валя точно така, като лятна буря.
нали знаете, има гръмотевици, започва рязко, силно, но без да е
студено... поглеждаш към небето и в очите ти падат топли капки.
а от улицата идват приглушените викове на хлапетата, които
допреди минута са играли пред блока и сега бягат да се скрият
от дъжда. и се смесват със звука от водата по тръбите...
толкова е хубаво. не е като обикновен дъжд, а едно такова
лятно, топло, свободно, замечтано..
дъжда от детството ми. от задушните следобеди
пълни с викове, безгрижие и мокър пясък...

снощи прекарах няколко часа в теглене на произволна музика.
с десетките други песни, изтеглих и това. напълно непознато.
и си го пускам и по едно време се усещам, че не само съм го чувала,
но и знам част от текста. и седя като теле в железница без да
мръдна. прекалено често съм срещала името на тая група по
чуждите ласт.фми, за да съм абсолютно сигурна, че никога ама
никога не съм слушала нищо тяхно. а ми звучи адски познато.
все още си блъскам главата над загадката. като е разреша ще
ви оведомя. :Р

за протокола, още съм трясната с нещо тежко.

снощи бях толкова ошашавена, че забравих, че щях да разказвам
за приключенията ми с градския транспорт вчера сутринта.
та, значи, замъквам се аз до спирката и си чакам автобуса. по едно
време, както винаги, се задава, и спира точно зад един друг. и аз,
както винаги, бързам да се кача първа. не се заглеждам в табелата
с номера, и без това рано сутрин, когато съм недоспала и съм седяла
до малките часове на компа, не скивам на повече от един метър.
влизам със замах и се оглеждам - едно момиче от деветите ни
класове. добре, значи все пак е моят автобус. казвам 'добро утро',
сядам, пускам мп3то и се отнасям на някъде.
по пътя ми прави впечатление, че повече хора слизат, отколкото
се качват(обикновено няма място игла къде да падне), но само
толкова. докато след 15тина минути не забихме в една малка
уличка и не остана никой. последна спирка. е, аз продължавам
да не се усещам още няколко секунди, докато момичето от
нашето училище не се приближава със стреснато изражение. аз
си вадя слушалките от ушите и гледам тъпо. добре де, няма начин
да съм сбъркала, нали и тя е в автобуса!
слизаме докато шофьора не ни е изпъдил вече. оказва се, че, моля
ти се, номерът не бил 19D, а 9D. 1-цата и двете сме я проспали.
както и да е, хванахме едно микробусче и бяхме в училище дори
по-рано, отколкото обикновено. голям смях падна.

.
*ударена с нещо тежко*

неадекватна и недоспала съм
непростено ми е да бъда себе си.
аз съм теб и ти си мен винаги, но само насън,
заровени в ранното почукване по стъклото. къде си?

а съм на ръба на някаква синя няма сутрин,
непосредствено до теб. схваната, изтръпнала.
някой е влизал в сънищата ми, крил се е
а измореното ми аз повтаря: "накъде си тръгнала?"

а морето наистина не иска да чака.
нося пътища в себе си, неизвървяни.
няма време дори и само насън.
къде си?
аз съм тук, със своите стени непреодоляни
със своите трънливи и кални пътеки
неизвървяни
със своите мечти и забързвания
защото няма време
дори и само насън.


имам някаква странна муза, но пък не мога да я изразя. *гръмва се*
прекалено е слабо. *пак се гръмва. за всеки случай. :Р*

-----------------------------------------------------------------------

междувременно, вече и аз одъртях. пфу. не знам, чаках този момент
с някакъв страх. от две години го чаках със страх. 17 винаги е била
идеалната възраст. на 17 морето ти било до коленете. винаги съм
си представяла, че на 17 ще бъда някоя гъзарска готина кака, ще
имам приятел с мотор и кожено яке, и само ще си крещя с нашите
кога да се прибирам. ама не е точно така. не, че не съм доволна от
живота си, не. и дори можеше да не ми направи впечателние, ако
се чувствах на 17. ама не се. дори и на 16 не се чувствам. толкова
съм... малка? да, чувствам се малка. някъде на 15 сигурно. имам
нужда от време, но кой ми го дава?

зад кулисите...

...там е страшно.

никога не съм искала да бъда актриса, както всички малки
момиченца. не искам да играя в игра. или по-точно казано, не искам
да знам, че играя. или още по-точно казано, не искам да виждам
какво стои отзад. колко е хубаво - театър, филм. изкуство. но като
погледнеш зад камерата всичко започва да ти се струва фалшиво.
ужасно мразя декори. толкова са студени и сякаш само чакат да
свърши сцената и да ти се нахвърлят отгоре с грозната си реалност
и да ти натякват, че нищо не е истина, докато не полудееш. и по
принцип си е точно така - има игра, няма истина. гадното е начинът,
по който всички тези задкулисни работи се опитват да ти внушат,
че това е нещо лошо. защото нали в края на краищата актьорите
са си актьори и си остават такива дори след като слязат от сцената?
светът е устроен така.

не очаквам някой да ме разбере. и, да, знам, зарибена съм. xD

пак ще цитирам Шоколад и ще кажа, че март е месец за промяна.
за трета поредна година, без да съм го планирала, без да имам
ни най-малка представа как се случва точно така, през февруари
и март стават най-големите промени в живота ми. след миналия
февруари, мислех, че просто няма накъде повече, но явно съм
грешала. което е добре, по принцип.

и тук млъквам, защото или ще повторя и потретя колко много си
обичам живота, или ще започна да говоря за аризонска мечта,
а от последното няма отърване.

просто искам целия свят да знае колкото съм щастлива и в
облаците и недосегаема и оптимистична. чувствам се като по рекламите за антибактериален сапун, където хората са оградени 
като от силово поле. (и отблъскват микробите, нали) в добрия 
смисъл, разбира се. 

сънувах море. и беше много красиво. и насън.. не знам.. паднах на колене и заплаках от щастие. държах да го кажа.
на моменти наистина имам чувството, че ще литна. дори миналата година по това време не бях такава... мечтателка. непрекъснато говоря колко много се променям, но едва сега осъзнавам колко страшно много съм се променила, всъщност. не, просто съм друг човек. не съм тази, която бях преди три месеца и изобщо пък не съм тази, която бях преди една година.
и смея да кажа, че така си се харесвам. харесвам си начина, по който гледам на всичко. харесвам си живота и мечтите. харесвам се добра.

тази нощ пак ще сънувам нещо красиво.
и не само сънищата, всичко е красиво.
не мога да го опиша, но е прекрасно.

chоcolat

това е... лигня номер едно на годината. нека бъде 2оо7ма, защото имам намерение да се лигавя още доста през 2оо8ма. и, да, идиотско е. :Р пък аз съм пич.

шоколадови сме,
безмълвни.
думите са пресъхнали
тази нощ.
шоколадови сме,
топящи се,
горещи,
потънали
в тази
шоколадова нощ.

ръцете ми се плъзгат
в ръцете ти,
по ръцете ти,
през ръцете ти.
дори луната мълчи.
защото тази вечер няма нужда от думи,
защото шоколадът се топи
и говори
но по-скоро шепти.
защото разказва приказки по телата ни,
напълва ноздрите ни,
изостря сетивата ни,
прави ни диви,
сладки,
шоколадови,
красиви.
различни до неузнаваемост,
когато устните се допират,
косите се оплитат,
а ръцете лепнат..

защото всичко се топи в едно цяло

защото тази нощ е безмълвна.
защото тази нощ
е само моя
и само твоя.
наша,
на страстта
и на разтопения шоколад
във мен
и във теб

i'm only happy when it rains

преди година и нещо някой ми каза, че обичам да ми е гадно.
и, да, признах го пред себе си, приех го, и продължих напред.
не е драматизиране, сантименталност, пубертет или комплекси.
да, понякога и тези неща ми избиват, но това няма нищо общо.
просто е част от характера ми, от мен, от живота ми, и няма
смисъл да го отричам или да го пренебегвам. познавам се
прекалено добре.
i'm only happy when it rains. и изобщо няма нищо депресарско
в това. просто не ми е приятно, когато абсолютно всичко е наред.
ако нямам наистина никакви проблеми, сама си създавам. и си
го признавам. трябва да имам нещо, за което от време на време
да се самосъжалявам, да се оплаквам, да драматизирам, да се
депресирам, да рева, или просто да седи да си се намира там.
звучи тотално пуберско, с тази разлика, че го осъзнавам напълно.
и следователно съм наясно, че въпросния проблем мога да го
оправя/превъзмогна по всяко време, но не искам. това съм аз.

та, в момента имам сериозна липса на проблеми и нямам идея
откъде да си намеря. xD някой да има предложения?^^

много пораснах, много се промених, станах по-търпелива, по-хладновкръвна, по-ината и по-саркастична, но ще излъжа, ако кажа, че не ме боли.

днес съм кратка, ясна и сантиментална.

deep deep...

отново потъвам в музиката. толкова е велико, и силно, и лично, 
и докосващо, и завладяващо, и обсебващо... седя и преоткривам
пласибо, и камелот, и коса ост, и стълбището...
това е най-истинското изкуство, най-чистата магия.
поздравете се с някоя хубава песен.
мерси.

dress me like a clown

седнали сме свободни под жаркото слънце
и разговаряме: "много сме горещи и пролетни".
и се усмихваме, свежи и пъстри-
много цветни, но малко подобни на клоуните.

и сме целите изцапани с разтопен шоколад.
слушаме музика и отразяваме красота.
и сме свободни, и рошави, и над този свят-
изрисувани хвърчила с хартиени ярки крила.

и това сме ние, там горе, в небето, сред птиците!
весели, високи, безкрайни звезди от картон.
неуморими, неугасващи, горещи и пролетни-
много цветни, но тъжни, подобни на клоун.

let's be... good?

днес майка ми започна да ми разправя как някакъв пич във форума
на мюзик айдъл пуснал тема, в която да пишеш какво добро нещо
си направил днес. и тя естествено го насяла и го навяла с голям
интусиазъм (понякога страшно много ми прилича на онези 13
годишни 'сериозни потребители', които обожават да се заяждат с
флудърите). било много тъпо. аз пък мисля, че е страхотно. да си
добър било в същността на човека и не можело да си го записваш в
тефтерчето като нещо, което трябва да свършиш. аз пък мисля,
че не е съвсем вярно. и на мен много би ми се искало да бъде така,
но не е! хората не са добри, колкото и да го искам!
това ми е болна тема тези дни. защото и аз бях такава и знам,
че не е правилно. в автобуса има сляп човек и на последната
спирка всеки бърза да слезе и гледа съсредоточено в краката си
само и само да не му помогне. в двора на училището играят деца,
едно пада, а другитеминават през него. толкова са малки и толкова
лоши. онзи ден точно при една такава случка погледът ми попадна
върху лицата на наблюдателите. имах чувството, че ги виждам
за пръв път.съжалих, че ги познавам. имаше нещо ужасно диво и
жестоко в начина, по който гледаха, което ме разплака и, което
не мисля,че ще забравя някога. и продължавам да го виждам
непрекъснато по улиците. нещо много егоистично и тъжно.
добрите хора са останали много малко, за съжаление. защо в свят
като този всичкисмятат за задължение да се държат като идиоти?
защо вместо даорганизираме клубове на дрогираните еднорози,
не направим един блог за живота, за усмивките? защо веднъж не
си подадем ръка? хората може и да са, но светът не е черно-бял.
има прекалено много красота, за да си държим очите затворени.
всеки казва, че с единчовек нищо няма да се промени,
но не е точно така.
(имаше един много красив филм, като стана дума)

не можем ли всички ние просто да бъдем маалко по-добри?
ей така,поне заради себе си, ако не искаме да се разделяме с егоизма си?

Vincent

да си се намира тук.

Perfect Strangers Soundtrack – Nothing’s Gonna Stop Me Now
спомням си, че много обичах този сериал. песента е много важна за мен, защото е първата, която осъзнах истински. при положение, че съм била неосъзнато лапенце без кой знае какви предпочитания, да не говорим за музика. това беше първата песен, която ме накара да усетя онова подскачащо чувство, което тогава ми беше съвсем непознато. сещате се - песен, по която тъкмо си се зарибил, харесва ти до болка, направо подскачаш от кеф, имаш света в краката си... отделно, че звучи страшно оптимистично.
Sometimes the world looks perfect,
Nothing to rearrange.
Sometimes you get a feeling
Like you need some kind of change.
No matter what the odds are this time,
Nothing's going to stand in my way.
It's my life and my dream,
Nothing's going to stop me now.

Dido – Here With Me
Дайдо има страхотни песни, но не е... абе, не е мой стил. е, тази е някакво изключение, което по принцип също не е мой стил, но много го обичам. една от песните, които свързам най-вече със спомени и емоции. слушах я миналата година по това време, което ще рече от към ноември, до януари. определено е депресарска, но ми е много приятна
(бикоуз ние обичаме да се депресираме, ю ноу). винаги съм я свързвала и ще я свързвам с Вихър и няколкото седмици преди да се видим. още ми носи някаква зимна меланхолия примесена с очакване. все още си имам песните, нали?
I won't go
I won't sleep
I can't breathe
Until you're resting here with me

какво сме ние? къде сме?
какво имаме? какво ценим? какво обичаме?
нашия грозен свят и стъпкан живот,
пълен с болката на нещата, които отричаме.

и стъпките в нощта са на някой бос и сам.
и слънцата в небето са само за лудите.
ние сме забравени и сами лежим там,
оковани в собствените си вериги
нашите вериги, които направили сме за другите.

а таз земя вече не дава, тя взима
роби станаха хората, роби на вечната зима
отдавна бяха моретата, умря красотата
умря със хората, умря с добротата
умря с нашите слепи очи,
някогашни очи на Земята

по-тъмно и песимистично нещо не съм писала, но това не значи,
че точно в момента не съм усмихната и щастлива.
просто ми помага да се отърва от негативните емоции много ефективно. :))

казвала съм колко много обичам музиката. тя е част от мен и, може би, разкрива най-точно душата ми, независимо какво говоря и върша.
ето защо поставям нов етикет в блога си. ще пускам някои от любимите си песни и ще казвам по няколко думи за тях. надявам се да не стане особено тъпо. :)

оправдавайки всички очаквания, започвам с:
Led Zeppelin – Stairway to heaven
не е тайна, че ми е любимата песен. не, не, Любимата. най-Любимата. единствената. започва бавно, за осем минути минава през всичко, и завършва по един съвсем друг начин. не е само рок или само метъл, само мъка или само щастие, само бърза или само бавна. точно както в животът не е черно-бял. това е песента, която ме издига над всекидневието, над проблемите, над хората. носи ми спокойствие, а то е най-важното, по-важно от щастието. носи нещо неземно, божествено, невероятно, неповторимо, незаменимо, неразрушимо, нереално, невъзможно да се опише по какъвто и да е начин, красиво... спокойствие, надежда, вяра...
обожавам тази песен. свързвам я със зимата. като слушам си представям сутрин в края на януари. безлюдна улица, много рано сутринта. и е красиво. имам чувството, че на тази песен всеки си представя различно нещо според мечтите си. е, това е моето. като се замисля, сигурно е, защото много обичам зимата и изгревите.
отделно мога да напиша роман за тълкуването на текста, но ще пропусна. любимото ми място е:
Yes, there are two paths you can go by
But in the long run there’s still time to change the road you’re on.
и
There walks a lady we all know
Who shines white light and wants to show
How everything still turns to gold.

и втората песен за днес, съвсем произволно избрана:
Poets of the Fall – Roses
като цяло, като погледна, няма песен на Поетите, която да ме докосва по някакъв силен начин или да е специална за мен, но те са неизменна и, може би, доста важна част от музиката ми.
Roses е любимата ми тяхна песен. мога да я слушам с часове. по едно време преди шест месеца бях зациклила на нея. любимото ми място е:
Teach me to speak with their voices
Show me the way and I'll try again.
и
So when I'm crying alone
Yeah, when I'm cold as a dying stone.
а, и, има малка сантиментална стойност. беше първата песен, която вихър ми прати.

a winter miracle

седя пред компютъра, ям шоколад, слушам музика и се наслаждавам
на шепота на вятъра в прозорците. первазите са заснежени и въпреки
спуснатите пердета, мога да усетя снега. страшно уютно е. топло е, но
отвреме на време потрепервам, защото ми се спи, но не е неприятно.
мисълта, че утре ще стана късно, а после ще изляза да се разходя,
ме кара да се усмихвам. като се замисля, зимата още не е свършила,
както се страхувах. имам време. все пак имам време. времето никога
не е достатъчно,но поне този път мога да се опитам да опозная зимата.
не я познавам, но толкова я обичам. не я познавам, но я усещам.
мирише на портокал и сняг. вятърът навява една нежна меланхолия.
не студ, зимата не е студена. просто някоя и друга сълза между
усмивките, която само ги прави по-истински и те кара да се чувстваш
у дома. и всичко е толкова красиво и спокойно.не мога да свържа
зимата със смърт. просто всичко се е сгушила на топло в снега както
човек се гуши в белите чаршафи преди да заспи, когато вятърът вие.
затова съм щастлива, че имам още мъничко време с моята зима.
нищо не е като една меланхолична вечер с портокали и шоколад
през февруари..

"If you and I were to die in a plane crash it wouldn't matter,
because our souls would keep on going and we would love each other
from place to place.. Because it is infinity."

преди време се чудех какъв цитат да си сложа в ласт.фм-а.
ей така, да седи там, за гъзария. и избрах именно този. защото на
пръв поглед не е нещо особено, но... аз наистина вярвам в това.
не просто вярвам, усещам го. когато двама души се обичат
(не мъж и жена, по принцип), това е магия. истинска магия,
която ги свързва и не може да бъде разрушена по никакъв начин.
ако аз днес умра, не ме е страх, че ще загубя хората, които обичам
или те ще загубят мен. вярвам, че каквото и да става след това,
ние сме част от Вселената, която не може да бъде разделена
и където и да сме, сме заедно, и винаги е било така. 
знам го, усещам го. може да звучи вманиачено, но за някои хора имам 
чувството, че сме приятели от... някой друг живот. мога да 
дам пример с Вихър - някакво съвсем непознато усещане,
познаваме се сякаш от векове без да сме говорили, и въпреки че
пътищата ни се разделят много сериозно, вярвам че има и 'после'
и ние сме заедно някъде там във времето и дори да не е в този живот,
на тази земя, ние винаги ще сме заедно.

просто нещо вечно, в който и да е смисъл на думата.
because it's infinity.

може да звучи психарско или наивно, но е искрено.

somewhere in time

не е полезно човек да се застоява на едно място, защото се привързва.
или може би е точно обратното и не трябва да обикаля постоянно,
защото се привързва към много места и става още по-зле? хах.
тъжно е някакси и страшно бих искала да си го обясня с пубертета,
да затворя темата и да се правя на голяма и силна, но истината е,
че думата "носталгия" беше една от първите, които осъзнах
и усетих от собствен опит. 

ако карам по хронологичен ред...
първото ми море беше в Китен. бях на три. и знаете ли кво?
помня всичко. оттогава ми е страстта към морето. помня как после
леля разправяше на всички как още с пристигането съм хукнала
към водата и съм била сякаш родена да съм в морето и не съм
излизала на брега(много по-късно разбрах, че другите деца се
плашели от водата.)... и точно така си беше! а това, което най ясно
помня, е плажът..

следващата година беше Варна и също го помня, обаче главното,
което е останала в съзнанието ми е едно момиче, което падна от
стълбите на хотела и си счупи крака, и невероятно мръсните плажове. х)

после, трети клас, град Обзор. там плажът ми е пълна мъгла,
но затова пък къщата, в която бяхме, ех... след това,може би за пръв път,
нещо съзнателно ей така ми липсваше... къщата беше да две части
и едната част беше на два етажа, другата на един. вечеряхме на
покрива на първия етаж. плочата беше нагрята през деня и обожавах
да ходя боса по нея..правеха една странна шопска салата, така и не
можах да разбера защо, но се различаваше от останалата и, за бога,
десет години от живота си давам да седя пак на онази маса и да ям
такава шопска... на по-следващата година пак ходихме в Обзор,
но не беше същото. никога не е същото. бараката за палачинки в
двора е друга, няма го тигровото коте(отдавна е пораснало и е
изчезнало), а шопската салата е най-обикновена..

за Несебър и аз не знам какво да кажа.. говорила съм за залязващото
слънце над онези пясъчни дюни.. просто нямам думи. 
това е картина от сънищата ми. искам да го нарисувам, да го опиша, 
но не мога. 
като нещо от предишен живот. подобни неща само съм сънувала.

и, ествествено, Стара река. не знам дали ще ми стигнат силите
да кажа нещо и за това място. един хълм, така, точно като по филмите,
с две гърбици, стара къща на по-високата и ябълково дърво на
по-ниската. и посредата безкрая... там също сме ходили на почивка
много пъти. разбира се, че беше различно след първия път.
от всички животни в двора беше останало само кучето,
а къщата вече се даваше под наем...

обаче, все имам чувството, че се отклоних от първоначалната идея.
а искам и да вмъкна тук някъде, че мразя големия град.
сливен не ми е липсвал, но отдавна съм оценила преимуществата
на малкия град. липсват ми хората - онези, които съм забравила
и онези, които никога не съм познавала. най ме е яд за тези последните.
точно както местата. едни такива преходни. минават и заминават
и остава само едно 'ако'. и, ще ме извинява всичко опимистично
по света и у нас, но така и не можах да възприема израза 'остават
красивите спомени' и вариантите му(особено 'спомня си с радост
за миналото'). спомените болят, бе, хора! не се научих да мисля
с усмивка за миналото и това е. всичко ми липсва. винаги ми липсва.
не съм човек на бъдешия момент, какво да направя.

и, въобще, пак се отплеснах, но както и да е.
и пак не стана както исках и пак пропуснах, нещо, но както и да е.

общо взето, проблемът ми(или може би привилегията?!) ми е, че много
бързо свиквам. за два дни свиквам със всичко. това е добре,
защото мога бързо да свикна с всякакви промени.
но от друга страна утре сутринта няма да ми се обадят да ходя на кафе, нали?