This is a film about a man and a fish
This is a film about the dramatic relationship between man and fish.
The man stands between life and death
The man thinks
The horse thinks
The sheep thinks
The cow thinks
The dog thinks
The fish doesn’t think
The fish is mute. Expressionless.
The fish doesn’t think because the fish knows… everything.
The fish knows everything…

обожавам го....

всички щастливи сме, млади, прекрасни.
но кой знае кога, къде, защо, как
ще ни застигне студа, искра ще изгасне,
и ще бъдем просто 'някои', и ще останем във мрак.

казват - светът играчка е, животът - игра.
играем със огъня. болка ли... или смях?
казват също - животът театър е. да.
само маски остават след последната сцена,
само фалшиви декори - след последна шега,
само сълзи - след смъртта...

тук са всички малки хора с малки мечти.
този свят е един за теб, и за мен, и за тях.
никой не знае какво ще е утре, никой не помни преди.
винаги някой ще чака пред нечий чужд праг.

красиви кукли на конци играят красива игра
никой не се пита 'а аз не съм ли от тях?'.
тук са всички малки хора с малки мечти и големи сърца
и не можем да знаем кога, къде, защо, как
завършва най-последната сцена
и изгасва последна искра.

весела коледа, весела коледа, весела коледа, весела коледа!
достатъчно добре помня, че миналата година това го казах точно два пъти, и не ми се иска и сега да е така. защото това беше една по-оптимистична година, мхм. много по-оптимистична, дори най-оптимистичната досега. и въпреки, че коледното настроение наистина е нулево, а снощи си умрях от скука... коледа е!
весела коледа, весела коледа, весела коледа! коледа, коледа, коледа, коледа..

:)

п.п.: есента още ме гони, образно казано, и на моменти наистина се чувствам... депресирана. не ме пуска и толкова. само още малко, само още малко... януари ми е месец на промените, новото начало, чисто бялото като сняг щастие и разперените криле.
само да мине този декември...

понякога се сещам за нея... всъщност много рядко. прекалено рядко. последно се чухме по телефона преди... година? не, сигурно две... това беше най-краткото, най-простичкото, най-красивото приятелство, което съм имала. няма да забравя как се бихме с едни шишета с вода^^ и синята й ластика за коса, за която сега се сетих и нямам понятие защото я помня толкова ясно. и тоалетната на библиотеката... най-уютната тоалетна^^ и сега като чуя шума на онези вентилатори и имам чувството, че.. тя ще изскочи зад ъгъла.
човекът, който ме научи, че не са нужни думи, за да се разбираш с някого. тази, за която написах първото си стихотворение, на стълбите във входа й, и после го преписах в тетрадката й за спомени, въпреки че нямаше как да го разбере. тази, която и до днес ме вдъхновява със смелостта си.
и ме научи да играя на онова, не билярда, не джагите, ми другото... 
тази, която ми подари обеци със сини камъчета 
и каза, че за пръв път купува подарък със собствените си пари.
още пазя кичур от косата й.. тя дали пази моя?
и първото сбогуване, на което съм плакала...
тази, която просто ме прегръщаше и повтаряше десетки пъти "няма да те забравя, няма да те забравя, няма да те забравя, няма да те забравя..... не ме забравяй..."
и парфюма й пазя. ах, парфюмът й...

...catch her every time she falls...

беше няма сутрин,
само мирис на море в тишината.
беше много далеч оттук
и ти винаги беше там да ме чакаш.

нямаше никого там,
но аз имах всички.
имах морето в краката си.
а щом имах него, имах теб, имах всичко.

беше много далеч оттук.
беше преди хиляди зими.
и ти винаги беше там
да ме хващаш, да не пропадна
през месеци и през години.

беше няма сутрин далеч оттук.
нямах нищо, но имах морето.
беше отдавна, в един друг живот,
нямах нищо, но имах тебе, където...


нищо определено... пак се отнесох към някой минал живот...

we belong to the sea...

имам чувството, че някой ден ще се погледна в огледалото, и ще видя само наситено синьо.
направо вярвам, че ако някой се загледа по-внимателно, ще види как светя в синьо. толкова невероятно ярка и морска съм. 
в душата ми се разбиват вълни, мълчат изгреви и звучат песни... морето, изгревите и музиката. тези три неща са част от мен. толкова са ми близки, че ми се плаче.

I've fallen in love with a photograph
A moment of youth that I can't get back
The days when you're here it returns again
Emotions that feed on me everyday

And every night I watch it fading
It's safer just to write my whole life down
With every breath the words betray me
It's easier to face the truth

I've taken a vow that I'll make it up
I'll dig in the past and I'll rake it up
Making amends to the friends I miss
Breaking the mould that I'm frozen in

And everyday I know I'm lazy
It's easier to let the good times pass
And now it seems the memory's hazy
It's time for me to face the past

We tell them lies, we do sometimes
We live and die for friends like these
When all is said
We turn instead
And give our lives for what's beneath

And we do sometimes

I'd be a fool to slide again
I'll be like you and try again

I've fallen in love with a photograph
A moment of proof that can't love me back
The way that it cuts at me everyday
The images mock me a melt away

And everyday I feel it clearly
It's easy just to save the worst until last
And maybe I could see it really
It's painful what we do

We tell them lies, we do sometimes
We live and die for friends like these
When all is said
We turn instead
And give our lives for what's beneath
 

днес двама учители успяха да ме разплачат. хм...
математика.
ако има нещо, което не мога да понеса да гледам, това е разочарованието на някой, когото уважавам. не сме толкова тъпи, мамка му! ако сега не се хвана и не разкатая математиката, друг път няма да е. всички го разочаровахме, наистина. мерси за мотивацията, все пак... защото можем да оправим някаква шибаната математика. не струва и на половина на разочарованието на един прекрасен учител като нашия.
литература.
също учител, когото много уважавам... разчувстваха ме думите "Този клас е единствената причина все още да съм тук. Защото за пръв път намерих класа, когото търся от 25 години" . защото е истина. такъв клас се среща веднъж на сто! години. нещо невероятно е. като гледам другите, всички са еднакви. абсолютно всички. а ние сме различни. повечето май не го забелязват, но от два месеца не спирам да се възхищавам на това колко уникални, специални и единствени сами за себе си хора са събрани. в този клас са събрани мечтите на света...

and heaven' s not enough
if when i'm there i don't remember you...

мислех си, че... ако примерно в Рая може да имаш всичко без да помниш предишния си живот (иначе просто няма да можеш да имаш всичко), а в Ада трябва да се мъчиш вечно (примерно) и на всичкото отгоре да си спомняш миналото... еми, бих предпочела Ада. определено. това си мислех... какво струва този шибан Рай, ако не помня теб?! човек е нищо без спомените си. нищо! нищо... какво струва всичко на света, ако не помня нещо толкова красиво...? дори морето и изгревите мога да ги прежаля, те ще си останат и останалите хора ще им се радват и ще ги разбират. обаче споменът за теб, начинът, по който те възприемам в съзнанието си, е само мой. никой друг не може да го види или разбере... затова е толкова ценен...


за ерин става въпрос. исках само този път да уточня.

нося се над някакви покриви и в съзнанието ми са само миризмата на моя парфюм, и изгревите. изгреви... едно такова леко розово небе, което ме е пленило. и тази атмосфера... не може да се опише. нито красотата, нито спокойствието.  тишината.  магията...
не знам защо, но все си представям плаж по изгрев... стоманен хоризонт и само шумът от вълните... 
а краката потъват във влажния хладен пясък, който изглежда почти бял... 

никой не може да ме убеди, че не мога да си представя нещо, което не съм виждала...
вярвам, че в някой друг живот съм имала къща на плаж с бял пясък....

the same old song

мина толкова много време. вече и аз не знам какво да мисля.
и дори не знам защо пиша пак сега. и какво да пиша, въобще.
деня, в който просто натисна 'прати' на една хубава дълга сова,
ще е щастливия ми ден. но засега... не знам. май искам да
докажа нещо, на себе си. и май наистина имам нужда да порасна
още малко. не знам...

толкова. не знам какво друго да напиша. и без това после
ще съжалявам, че пак съм дрънкала глупости.
но всеки си има своите моменти...
а този ме хвана страшно неподготвена. може би защото в първия
момент изобщо не разпознах хората на снимката. 
и може би, защото точно тогава слушах potf -Stay.

едит: както и да е, линкът на този блог явно вече не е същия, беше снимка на Алекс(Демон) с Анито(предполагам. няма кой друг да е^^) и Вихър.

ако още някой ми каже, че го е страх да не ме нарани, ще... и аз не знам какво ще направя, изберете си нещо гадно. не съм толкова слаба, за бога. О.о не съм толкова ранима. не съм от стъкло. и, не, изобщо не можеш да счупиш сърцето ми, просто защото нямаш място в него. може да ме нарани Есента. може да ме нарани Мария. може да ме нарани Времето. но едно момче с изкривени представи за любовта може само да ме отврати.
не съм това, за което ме изкарваш. компромиси правя за приятелите си, за момчетата - не. или поне трябва да е някой много специален, какъвто не съм срещала. така че, нито съм слаба, нито мекушава, нито ранима.
ако очакваш друго, прав ти път.

мина още едно лято,
мина още месец на лъжи и мечти.
не ми остана ни парче хартия, която
да заслужава тези сълзи.

мина още една есен.
есен на крясъци и борби.
просто един избор, но не е лесен,
когато жертвите сме пак аз и ти.

мина още един Ноември.
мина и замина за миг.
и остави ни раздвоени,
в дъжда, пак сами. 

пак аз, пак ти.

дете на морето

той - истински син на баща си,
той - дете на морето.
той - със косите от пясък
и очите с цвят на небето.

той познаваше само брега,
беше сляп, но виждаше всичко перфектно.
той не беше безплатен,
но нямаше и цена,
така както безценно беше морето.

той - дете на морето,
с усмивка от морска вода.
той - синият риф.
или просто момчето,
което знаеше що е то свобода.


да, пиша за момче. да, за определено момче. не, не съм влюбена.

oткакто се помня мечтая да бъда лека като перце
и винаги, винаги нещо ме дърпя надолу. може би, защото все пак съм човек.
знам... знам... but that's not the shape of my heart.
защото аз съм просто... едно малко момиче.
мъчното е, че въобще не се чувствам на 17.  
аз съм малка, за бога! силна съм да,
нали през цялото време това повратарям. но съм малка.
просто малка. на възраст. на мечти...

понякога наистина се чудя дали ми е писано да стана
голям сериозен човек. животът е толкова прост...
и същевременно се чудя дали ще успея...
имам чувството, че идвам от някакъв друг свят.
толкова чуждо ми е всичко понякога!

мечтите ми, обичта ми и аз ... понякога си мисля,
че сме прекалено диви, за да оцелеем в този свят.

не, аз знам, че няма да направя нищо по въпроса. плача и крещя и се тръшкам, но няма да направя нищо. такъв егоист съм! никога преди не съм казвала, че съм егоист. може би сега го осъзнавам, да. боже, какъв егоист съм! готова съм да жертвам едно толкова невероятно важно приятелство заради собственото си его. за да има за какво да плача. мамка му, какъв егоист съм. сега осъзнавам колко адски нужни са ми собствените граници, принципи и окови.
достатъчно нужни, за да оставя нещата така?
явно.

мразя се.

what i really ment to say is i'm sorry for the way i am..

имам нужда някой да ме прегърне и да престана да сънувам как се мятам на врата на някого.

сънувам недостижими върхове
и чужди песни
сънувам изминали векове
и неизказани мисли

сънувам прегръдки
и приятелски ръце,
пътища, пътуване, пътници,
наистина забравени гласове

полузабравени лица сънувам
невиждани от толкова време
до болка позната усмивка сънувам...


и насън много плаках, и от щастие и от тъга.
а като се събудих само болеше... до смърт.
друго си е да имаш обичта на някого отново, дори и само насън...

just one year...

October 2oo6 - Lacuna Coil - Falling
November 2oo6 - Kamelot - Ne pleure pas
December 2oo6 - Lacuna Coil - Purify
January 2oo7 - Led Zeppelin - Stairway to Heaven
February 2oo7 - Led Zeppelin - Stairway to Heaven
March 2oo7 - Nаrcotic Thrust - I like it
April 2oo7 - Anggun - Saviour
Мay 2oo7 - Nickelback - Savin' me
June 2oo7 - Tiziano Ferro - Sere Nere
July 2oo7 - PotF - Roses
August 2oo7 - Enrique Iglesias - Do you know, Mika - Relax
September2oo7 - Placebo - Summer's Gone
October 2oo7 - The Calling - Wherever you will go
November 2oo7 - Damien Rice - Blower's Daughter

върнах се няколко месеца назад в блога си и понечих да изтрия един пост. но се отказах и сега се радвам за това. не защото пишеше нещо ценно или важно... радвам се, защото намерих силата да го оставя. както и всички други постове, от които се срамувам като погледна назад.
този блог ми дава много. винаги, когато се върна назад се срамувам от това какви глупости съм писала, просто защото всичко е прекалено преходно. но ще дойде времето, когато ще намеря сила да покажа този блог на всички, независимо от глупостите.
страхувам се, че някой ще ме види такава каквато съм. не непознатите, а най-близките ми. страхувам се, че това, което ще видят не е красиво. но ще дойде това време. радвам се, че постигам нещо, макар и малко.

cause I couldn't cry
cause I turned away
couldn't see the score
didn't know the pain
of leaving yesterday really far behind
in another life
in another dream
by a different name
gave it all away
for a memory
and a quiet lie
and I felt the face
of a cold tonight
still don't know the score
but I know the pain
of leaving everything really far behind

and heaven's not enough
if when I'm there I don't remember you

може да съм малка, може да не знам кога да спра, кога да говоря, кога да мълча, но поне съм истинска. винаги съм гледала в огледалото и съм мечтала да бъда нещо друго. но отдавна съм научила, че не мога да бъда различна. познавам се. и колкото и да се опитвам да подражавам на някого, да говоря различно, да действам различно, накрая пак си оставам гола и истинска.
и това е нещото, което ме успокоява най-много.
защото много мразя да се повтарям с някого, но когато обичам морето до непоносимост, ще си го обичам дори и целият свят да започне да го боготвори. и какво ме интересува, че слушам същите песни като някой друг? това си е моята музика, нали си знам, че ги слушам, защото ми харесват, не защото... харесват на някой друг. и когато пиша за едно чувство, пиша за себе си. никога не пиша за другите.

може да не притежавам нищо освен думите и песните, но поне думите не са фалшиви, а песните са от сърце. та нали това е най-важното?

да, да, да, липсва ми емо-ция.
нямам чувство, нямам причина.
не искам нищо,спокойно,
имам всичко.
няма да те карам да ми
носиш някое мечтано чувство.
липсва ми само малко емо-ция.
да, да, да, само малко...
промяна?
няма да копнея за сиво море,
имам си есента, спокойно.
липсва ми само
малко
малко
емо-ция


отново... или по-точно 'все още', ме е страх повече да не изгубя чувството, отколкото, че ще ме наранят. страшно е. тъжно е. много е страшно. и направо усещам как ми се изплъзва.
нямам място там. знам. нито имам нужда от място там. обаче времето тук е прекалено гъсто, прекалено жестоко, прекалено... забравящо. времето лекува всичко, обаче, по дяволите, не искам да лекува нищо! искам си спомените! искам си чувството!

Couse I rather feel pain than nothing at all

много ми се плаче
страшно ми се плаче
а нямам сълзи

защото накрая няма победител и паднал
няма гордост, няма слава
накрая не дават награда
за най-студени думи
и най-малко сълзи
защото накрая не дават усмивки
а взимат
защото накрая не получаваш нищо
а губиш всичко
спираш се, усещаш, нещо не е наред
изгубил си себе си...
защото накрая
една раздяла нищо не струва
а отнася песъчинка от тебе
защото накрая умираш безчувствен
и гледаш
как бавно отнасят
последното парченце от душата ти

Björk ft. Thom Yorke - I've seen it all

клепачите ме болят от стискане.
от всичките пъти,
когато съм отказвала
да отворя очи.
краката ме болят от ходене,
от бягане,
от всичките пъти,
когато съм се опитвала да избягам
от есента.
отвътре ме боли.
защото от есента не може да се избяга
не може!
накрая те настига
и ти навира грозната истина в очите.
не можеш да избягаш от вятъра,
който се пъха навсякъде
под дрехите, в обувките,
в душата,
и те кара да трепериш.
от есента не можеш да се скриеш.
тя ще те намери
и ще направи бронята ти
на смачкан станиол от шоколад..
ще бягаш
ще я проклинаш....
обаче,
знаеш,
оковите са ни прекалено скъпи,
прекалено нужни..

и тя го знае.

няма лош живот и хубав живот. животът дори не е такъв, какъвто си го направим. животът е само една гледна точка.ние сме това, което сме, заради начина, по който гледаме на нашия живот. и нищо не може да промени факта, че накрая ще оцелее само слепия...
 

ноември, ноември...
какво си ми приготвил, сладък ноември?

ноември, ноември...
ще видя ли студените ти вълни?
на мен ли даваш ноемврийския дъжд?

ноември...
по различен ли ще си от предишния,
по еднакъв ли ще си с следващия?

ноември, ноември...
аз същата ли ще бъда след месец? не нали?
ще ме промениш ли, ноември?
друга ли ще съм аз в края ти?
кажи ми..

и, моля те, кажи, ноември,
коя ще бъда след още един от теб?
след още един сладък ноември
и след още един
и след още един
и след още един...

тя беше сама, тя беше малка.
тя вървеше по пътища, дадени й от друг
но тя беше за себе си силна, недосегаема...
свободна мъничка чайка,
живееща точно сега, точно тук.

тя се носеше по вълните на свойто море
беше за себе си сантиментална,
за себе си безразлична.
имаше своите силни криле
и вяра във нещо,
вяра по-силна от всичко.

тя знаеше тайните на нощта.
и нощта знаеше нейните тайни.
нищо не я учудваше.
болката беше нетрайна.
тя беше над тези неща.

тя беше студена и морска.
не беше точно щастлива,
но беше сама, беше силна.
тя беше себе си
нищо, че не беше красива.
тя помнеше, знаеше
как остава се истинска.

уча се. в момента си изграждам здрава стена. не такава за околните, а стена вътре в мен. има неща, които съм си забранила. има чувства, които съм си забранила. така се чувствам силна. не, не се чувствам добре, но се чувствам стабилно. все още си седя здраво на земята и се уча. точно така, уча се. уча се да не се поддавам на емоциите и да имам търпение. уча се да мисля хладнокръвно... животът ме учи да не се изненадвам от нищо. уча се да живея истински, но да не позволявам да ме нараняват...

не е безразличие, по-скоро е ирония, цинизъм.

и на други неща се уча. това е нужно. не че не се оправям и без това, просто усещам, че ми е нужно. чувствам се малка, глупава и уязвима. имам нужда от ъпгрейд и го усещам, което е добре. ама много ясно го усещам, което е много добре.
примерно, има хора, с които просто не се чувствам готова да говоря. не се чувствам пораснала достатъчно. не, не казвам, че съм под тяхното ниво. принципно не съм пораснала.

гледам на всичко философски.
поне знам къде съм ,коя съм ,каква съм.
поне мога да се похваля, че никога не съм си задавала така популярния въпрос 'кой съм аз?'.

плаках, защото мислех, че никога няма да забравя.
плаках, защото започнах да забравям всичко.
сега плача, защото не ми остана нищо...

губя смисъла и емо-цията. чувствам се плоска, като скучна песен. не съм себе си. имам думи, но нямам чувства. не съм нито добре, нито зле. а всеки знае, че не обичам средите. мамка му, толкова по средата се чувствам! тъпо ми е. сиво ми е. безразлично. и това ме плаши. познавам себе си много добре. и не, нямам пуберски проблеми. съзнавам всичко много ясно. съзнавам какво става и какво ще стане. времето е кучка. времето не лекува, а те кара да забравиш. рано или късно болката изчезва с цената на всички спомени и емо-ции. собствен опит. в един момент всичко, за което си плакал ти става безразлично. започваш да мислиш за него все по-малко. казваш си, че просто се оправяш и продължаваш. а времето завлича със себе си теб самия. факт. красивите и тъжни моменти са мъгливи, почти забравени... и е жалко.

времето е кучка. и аз не знам как още не съм го намразила. дори леко ми харесва. не знам защо. може би защото съм човек и обичам да си причинявам болка, а то е прекалеено подходящо.
а може би защото е единственото, което ми е останало?

когато всичко минава и заминава
не казвай, че нищо не може да се направи.
когато оставям всичко свое отзаде
не ми казвай да гледам напред.
не ме убеждавай да живея сега,
когато единственото, което искам е вчера.
не ме карай да забравя миналото,
когато притежавам единствено него.
и когато не е останало нищо освен спомени,
не ме съветвай да не плача за стари неща.
не ми казвай да гледам пред себе си,
когато искам само да погледна към теб назад.

познавам те.
и ти ме познаваш.
о, да познаваш ме...

аз съм тази, която ти видя като затвори очи онази есен.
аз съм огромна част от живота ти.
за жалост не от този живот.
просто от един от всичките ти животи...
аз бях нещо, което ти някога обичаше.
помниш, нали?
а после ме намрази, защото видя в мен себе си...
видя в моите грешки твоите собствени.
видя в моите лоши страни твоите собствени.
знам.

ти ме познаваш.
виждали сме се много пъти.
аз се събуждам със теб,
ти си лягаш с мен...
познаваме се прекалено добре.
не можеш да избягаш,
защото ти си мен поне колкото аз съм теб.

нека ви разкажа за пътищата във мен.
повечето са неизвървени.
има пътища затрупани от грешки
и пътища без ден и нощ.
а тези, които водят към сърцето ми
са преградени,
с голям надпис 'затворено за ремонт'.
заобиколете моля, не минавайте оттук,
опасно е за живота...

аз имам мои пътища в себе си,
имам и чужди.
аз имам твои пътища в себе си, знаеш ли?
понякога спирам,
посядам на някой кален крайпътен камък
и се обръщам назад със усмивка.
а понякога сядам на мокрия асфалт на някое широко шосе
и копнея за твоите трънливи горски пътеки.

на кой кръстопът сбърках?

четат ми се отнесени блогове и разни лигави сантиментални неща.
истината е, че просто си търся нещо депресарско. 
време е да си призная, че не мога без проблемите си и нямам ли такива, 
сама си правя. много време не разбирах онова с веригите, но и това стана. 
аз имам имам нужда от оковите си. факт.
та сега нещо останах без проблеми и това ме дразни. няма... емоция.

не знам уморих ли се вечно да съм добре
или ръцете на есента все пак ще ме хванат?
не знам пропуснах ли да си спомня къде
или сама не пожелах аз да се върна?

изпуснах ли нещо, цял живот ли проспах?
на сляпа се правих, а сляпа ли бях?
есента ли беше виновна или все пак бях аз?
истина ли бяха сълзите, които пролях?

не знам ти беше ли там или аз бях сама
тук ли съм? там ли съм? ти ли си? аз ли съм?
нима просто забравих за есента
или сама пожелах да живея тоз сън?

мне. просто мне.
ето ме пак тук. на същото място, където бях преди седмица. всичко е същото, само аз съм различна. просто една малко тъжна (но горда) притежателка на поредните шест дни спомени, от които боли. и нищо повече. не че не се чувствам у дома... аз съм силна.

 не ми се цитират песни и не ми се пише за емоции.
знам само, че съм сива. не знам защо, кога и кой ме направи сива, но е факт. липсва ми синьото... и страшно страшно ми се четат сантиментални думи. няма значение какви, на кого. имам нужда да усещам чувства насреща си. някси...

и не, не съм сдухана, пак ще го кажа. никой не може да ми вземе това местенце за оплакване.

п.п.: за момчета няма да ме видите да пиша, надявам се все пак след време да си променя мнението по този въпрос..

September Dream

вятърът отново понася мислите ми над есенните листа...
страхът от загубата, морето - те още са в мен.
есенни усмивки танцуват по есенните лица,
прикривайки копнеж за стар летен ден.
много стар...

огледалата за пръв път показват ме истинска,
макар че никой не вярва на истинското ми Аз.
огледалата показват това, което желая да видя,
капка лъжа ли има или капка истина в нас?
вече...

мъгливи сенки прескачат паветата.
същите ли бяха през годините сенките?
същите ли останаха по улиците хлапетата?
същите ли са душите ни, прострени по пейките?
май не...

или просто сме същите хора, по същите улици
бродещи в късния час?
същите търсещи малки човечета,
променени само от моретата в нас?
и от времето...


п.п.: още не съм превключила на октомври

Sebnem Ferah - Firtina

niye bana herşey korku herşey tasa
ne gece ne gündüz kaygısız
neden bütün yollar karanlığa
gecelerim uzun ışıksız

aşk yarı yolda kaldı neyleyim
korkmuyorum ben buyum böyleyim

yarınlar kadar yakın içimde fırtına
bu dalgasız deniz durgun aldatır inanma
yaslanıp gururumun kanbur sırtına
kendime rağmen durmam basar giderim

nereye gider yollar sır dağlara
denizler uçsuz bucaksız
gözlerim arkadaş uzaklara
gecelerim uzun ışıksız


Фъртуна

Защо всичко е страх и болка
И дните и нощите са пълни с тревоги?
Защо всички пътища водят към тъмнината,
А нощите са дълги и без лъч светлина?

Любовта изчезна изведнъж.Къде съм?
Не се страхувам вече - това съм аз, такава съм аз.

Като утрешен ден се приближава вихърът в мен.
Това спокойно море е опасно, лъже, не вярвай.
Ще се подпря на собствената си гордост
И въпреки себе си, ще мина през всичко.

Накъде отиват пътищата? Към тайнствени планини?
Моретата нямат начало и край,
Очите ми са влюбени в далечините,
Нощите ми са дълги и без лъч светлина.

времето се стича по замъглените стъкла,
отмивайки мудно прашните спомени.
убийствена гордост и мътна вина
кръстосват се над чувства прогонени.

уморените сини сълзи трудно убиват емоциите,
прекалено солени, на старите рани лютят.
като грешници суетят се останалите -
борят се със себе си, вече без шанс да простят.

изоставените се сблъскват с забравените,
пак някой бърза да каже 'не' пръв.
не са толкова важни заминалите,
отколкото тези, на които обърнал си гръб.

Şebnem Ferah - Çakıl Taşları

Benim çakıl taşlarım var irili ufaklı
Kaybolduğumda yere yayıp yol yaptığım
Çakıl taşlarım var her yerden topladığım
Boşluğa düştüğümde oyunlar yaratıp oynadığım

Benim bir sözlüğüm var unutulmuş bir dil
Oysa ki içinde her şeyin anlamı gizli
Benim bir gözlüğüm var sol camı kırıldı
Taktığım zamanlarda içini gösteren adeta

Nakarat:
Sen hiç 'hiç' oldun mu, birden duruldun mu?
Bulanıkmış berrakmış her suyu içtin mi?
Altında ağ olmadan yerden yükseldin mi?
Tam zevkine varmışken birden yere düştün mü sen?
Düştün mü sen?

Benim hiç boyanmamış dört duvarım var
Çatlaklarından sızıp içinden geçtiğim
Benim hiç yıkılmamış duvarlarım var
Dikkatle baktığımda ardını gördüğüm adeta

Nakarat:.....

Benim bir hikayem var sonunu yazmadığım
Benim bir sevgilim var henüz tanışmadığım
Benim umudum var benim umudum
Benim umudum var benim umudum

Nakarat:....


Камъчета чакъл

Аз имам камъчета чакъл - малки, големи...
Когато се загубя ги подреждам по земята и си правя път.
Имам камъчета чакъл, от всякъде събрани.
Когато съм празна си играя с тях.

Аз имам речник със забравен език.
А всъщност в мен е скрито значението на всяка дума.
Аз имам очила -
Когато ги сложа, сякаш виждам вътре в себе си.

Припев:
Ти някога бил ли си ‘никой’?Неочаквано спирали ли са те?
Пил ли си вода,без значение дали е чиста или мръсна?
Летял ли си над земята без да има спасителна мрежа под теб?
...и тъкмо когато е започвало да ти харесва,падал ли си?

Аз имам стени, които никога не са боядисвани
И през които може да се мине само през пукнатините.
Аз имам стени, които никой не е разрушил,
Като се загледам отблизо... сякаш ти си се опитвал?

Припев.:...

Аз имам приказка с незавършен край.
Аз имам приятел - него познавам още...
И имам надежда, имам надежда,
Имам надежда...

Припев:....

и единственото, което има значение,
са моите чувства. 
в свят, където всичко е преходно,
за какво ми е друго?
и единственото решение
е да се крия във тях.
в живот, където всичко е преходно,
какво остава, освен да бъда истинска?
във миг, където единствената цел е да живея,
оставям всичко, продължавайки да бъда себе си.
забравям всичко,
но чувствата не забравям.
не правя нищо,
просто живея веднъж, обичам и давам.

защото това, което чувствам е единствената истина за мен.


п.п.: не особено поетично, но поне истинско

the last one standing

баси, какво й има на есента...
всички са в лошо настроение, а аз нямам какво да кажа. просто нямам какво да кажа. всички толкова са се вкопчили в изминалото лято, и така не искат да го пуснат, че... не се учудвам защо толкова мразят есента. а тя с нищо не отстъпва пред другите сезони... въпрос на гледна точка и моментно състояние :/ за съжаление.
междувременно аз съм се вкопчила в моя септември и си го гушкам като малко дете с плюшена играчка. много си го обичам (точно този септември, 
защото не си спомням някога да съм обичала септември) . 
още в началото си казах, че не искам да ме будят, когато свърши, 
а ще си го изживея като хората. и си го изживях съвсем прилично. и...
ще го пусна, когато дойде време. : )

рисуват ми се плочки и пътища.
и море ми се рисува.
катери ми се по етажи и стълбища,
по чужди сгради ми се катери.
и по непознати пътища.

мирише на есен и дъжд.
и на сълзи мирише.
но и на смях.
и най-много на море мирише,
и на нас.

описват ми се мокри улици
и есенни приятелства.
пее ми се за тежки облаци
и хладен вятър,
стари спомени
и обстоятелства.

пише ми се за мъгла,
дъжд и студени изгреви.
за наводнени градове ми се пише.
и за наводнени сърца,
и пресъхнали очи.


п.п.: аз си чакам мнението. и без това трябва някой да ми подреже крилцата малко, защото прекалено много взех да си харесвам стиховете.

изборът не е лесно нещо, когато всички противополовности в теб воюват. не може просто да се каже 'да' или просто да се каже 'не' . цветовете се смесват в болезнена вихрушка и, добре, сигурна съм, че синият ми е любим, но как да избера между останалите?... нима съм фалшива, след като мога да съм много лигава и много сериозна? та това е като с дрехите ми -един ден съм с метълска тениска и кецове, друг ден съм с розово 
потниче и високи чехли. не за да си покажа гардероба. просто... мога да бъда различна? точно така, имам страшно много страни, крайности, противоположности, и се опитвам да ги покажа всичките. няма да бъда истинска инак, пък и няма да съм аз, изобщо.
е, освен страните, имам и ъгли, и празни асансьорни шахти, но...

за какво изобщо говорим? аз не мога да бъда друга и да искате.

не чакай,
не моли,
не плачи,
никога.

скрий се в себе си
и от себе си се пази.

не допускай измамници,
не прощавай - помни.
не падай.
не вярвай в съдби
и мечти.

вярвай в себе си
и от себе си се пази.

разкъсвай мрежите,
лети високо.
чупи оковите,
мисли дълбоко.
слабостта погреби,
миналото забрави

и от себе си
от себе си
се пази.

морето
морето
морето

не мога да забравя плисъка на вълните
под терасата ми
и това ме убива.
не мога да забравя улиците
на града ти.
не искам да забравя пътечките във твоята душа
и тези към нея.
недовършени фрази ме измъчват нощем,
неизказани чувства,
неизслушани песни...
сгушвам се в спомените
на някой чужд за мен твой приятел
и само се моля да си добре.

седмиците минават и мен, сякаш, повече ме е страх да не изгубя чувствата си, отколкото че продължавам да се тормозя вътрешно. по някое време ме избива на рев, но общо взето съм се научила в известна степен да не ми пука, което е добре.
междувременно всичко върви толкова като по мед и масло, че дори аз започвам да вярвам в неща като съдба и т.н. иначе просто е невъзможно това да се случва.

безразличието е наркотик.
търпение нямаш, нерви - изобщо.
липсват ти сили да кажеш "Простих.".
да изречеш "Сбогом." е много по-просто.

сякаш съм спряла да се оплаквам.дори тук не се самосъжалявам.нито пък се оплаквам, на който падне в чата, въпреки че преди ми беше навик... да, проблемът май е, че не всичко се приключва с това. може да мълча и да не плача, но това не значи, че не ми тежи. и отново бих искала да цитирам една песен - Nickelback - Far Away . и... имам много да казвам, а пак няма да кажа нищо. факт.
разбрах каква е разликата между това да обичаш и харесваш някого, и да държиш на някого. страшно много да държиш на някого.

п.п.:не ми липсва муза, но съм прекалено уморена тези дни...

Океан Ельзи - Лелеки

отдавна щъркелите са свили гнезда
и моите близки далечни са станали -
залепени снимки, за спомен, в албум.

с хляб един напити, нахранени,
час по час загноените рани болят.
още щом искаш, тихо ще чакаш... 

припев:
оставете ни да бъдем такива, каквито сме!
дайте ни спокойствие срещу вашта атака.
оставете ни да бъдем такива, каквито сме!
който чува, разбира и така.
 
изречи чужди думи,
свободни,недоизказани.
пръстите стискат метала,
а микрофонът мълчи.

отдавна тайните открити са станали,
а приятелите са просто познати.
всички искат да се сместят в последния вагон...

припев:
оставете ни да бъдем такива, каквито сме!
дайте ни спокойствие срещу вашта атака.
оставете ни да бъдем такива, каквито сме!
който чува, разбира и така.

<<оригинал>>

DARKNESS' RAVEN

вървиш през тъмнината и със Дявола се договаряш.
черните сълзи на жертвите са твоят смях.
в нощта безбройни смъртни покоряваш,
не познаваш що е болка или страх.

падението никога не си познавал,
въздухът ти - смърт,храната - грях.
по-висш от себе си не си признавал,
но щом не знаеш що е светлина,какво е мрак?

да се върнеш или предадеш не можеш,
ти си толкова зависим от нощта.
с вечна сила продължаваш и се бориш,
но единственият изход е смъртта.

направих почистване на душата си.
скрих болката дълбоко във шкафовете,
а билетите ни за Никъде ги изхвърлих.
имаше стая със спомени по рафтовете -
подредих ги,изчистих ги,и я заключих.
старите книги прибрах,заедно с песните.
(личи си,че някой е минал оттам)
разрових се в чувствата в себе си -
знаех,че после ще съжаля.
излъсках емоциите,
събирани със години и лекичко бледи -
май от време и болка са избелели.
изведнъж нещо погледа ми привлече
и се загледах по стените във стари картини.
много от емоциите няма ги вече,

но те все така неуморно са сини.

малки хора

ние сме малки хора.
вървим по избледнелите пътища на мечтите си,
които всъщност не водят на никъде(и ние го знаем).
ние сме малки хора
и непрекъснато се усмихваме
сякаш за нищо нехаем.
ние сме малки хора
в своите собствени малки затвори.
ние сме хора с вериги,
хора без цели,
а казваме,че сме свободни.
ах,колко малки хора сме ние!
оковани завинаги,на свойте окови ний се усмихваме.
говорим фалшиво,
да сме истински и свободни не искаме.

музата ми е изтормозена.избива ме на рев и искам да се оплача(на несъществуващите читатели на блога ми,по настоящем),но,разбира се,няма да го направя.и страшно ми се пише,но вече нямам думи(както и сълзи).


морето при теб е зелено,нали?
а при мен е синьо и страшно боли.
терасите са подгизнали от разбиващи се вълни,
във ушите ми нещо морско звучи -
морето тихо и тъжно шепти.
и,все още,боли ли,боли...

______________

нима не съжаляваме малко?
нима не мислим за старите дни?
признай,понякога става ни жалко
и спомените удавяме във сълзи.

стоим и се усмихваме все към морето,
но морето е тъжно и тъжни сме ний.
бели чайки прелитат в небето,
без да усетим вече плачем за старите дни.

спомени постоянно притискат душата.
а ние отново повтаряме,
че времето лекувало всяка една рана,
и за нищо не съжаляваме.

за нищо не съжаляваме,не съжаляваме ние за нищо.
но признай,понякога става ни жалко.
на нищо не се надяваме,на никой и нищо.
но когато погледнем морето,все плачем по малко.

Poets of the Fall - King of Fools

притеснявам се
че не мога да ти дам каквото имаш нужда,
и че няма да намериш нищо под обвивката;
че не мога да предотвратя различията ни,
и че не пренебрегвам как се чувствам.

припев:

защото
това,което чувствам е единствената истина за мен,
и така продължавам с лековерието на младостта

ако това,което чувствам е единствената истина
и ще получа обратно каквото аз съм направил,
мога ли да оставя назад наивността?
ще бъда ли разпънат,защото искам аз да вярвам?
аз вярвам.

можеш ли да ни държиш високо,когато аз дърпам надолу?
съживи емоциите от миналото.
и ако имаше цар на глупците,щеше ли да носиш короната?
изгради ни високо и ни пази вечни.

защото
това,което чувствам е единствената истина за мен,
и така продължавам с лековерието на младостта

ако това,което чувствам е единствената истина
и ще получа обратно каквото аз съм направил,
мога ли да оставя назад наивността?
ще бъда ли разпънат,защото искам аз да вярвам?
аз вярвам.

и ако не се притеснявам за нищо,
ще съжаляваме ли докато дъждът пада отново?
и какво значение има
ако фъртуна се разбушува,
когато винаги има следваща истина..

ако това,което чувствам е единствената истина
и ще получа обратно каквото аз съм направил,
мога ли да оставя назад наивността?
ще бъда ли разпънат,защото искам аз да вярвам?
аз вярвам.

у-дома vol.2

знаете ли...не мога да изразя колко шибано много обичам този блог.писах много лични неща(и трих много лични неща).чувствам се у дома...и е хубаво. : )

днес,в плейлиста си,сложих само песни,които ме докосват истински.и се оказа,че са най-тъжните.не,всъщност са ми тъжни,защото ме докосват истински.и съм в едно такова меланхолично настроение,което обичам.сантиментално,но не и тъжно.прилича на чувството,когато ти се спи-студено ти е,но е приятно...и съм се свила на стола с одеалото,и дори никой да не ми пише тази вечер,няма да се чувствам сама.в момента сякаш целият свят е с мен.и наистина е с мен(-гледна точка,какво да се прави).може да се повтарям,но...ми е толкова спокойно...

знаете ли,аз съм по-силна,отколкото изглеждам.
(щях да кажа,че мога да мина през всичко,но не се и съмнявам,че напук веднага ще ми се тресне някоя гнусотия)

ПРИЗРАЦИТЕ НА МОИТЕ МЕЧТИ

слънцето уби призраците на мечтите ми
и те като древни вампири се стопиха в жарта.
утринното небе ме вика при себе си,
шепти ми и ме кара и аз да шептя.

слънцето уби призраците на мечтите ми,
но не уби мен,
защото,къде се е чуло и видяло,кажете ми,
светлината да убие белия ден?

слънцето уби призраците на моите мечти.
но аз се научих да си строя нови-
не безплътни призраци от грях и лъжи,
и мъгливи духове на човешки неволи...
а стени,издигнати с много сълзи,
които не могат да се съборят.

слънцето трудно уби призраците на мойта мечта,
навид по-нестабилна от пясъчен замък.
сега съм свободна напред да вървя,
да покорявам,да се надявам,да вярвам.

ever dream

днес изкачих още едно стъпало.
когато достигна върха какво ще правя?:)

музиката си остава най-истинското нещо.
даскало малко по малко се приближава,а аз не съм си мръднала задника дори да изляза.после ще съжалявам.но си обичам компютъра и трябва да прекарвам време с него,все пак :) .

искам да вляза вътре в някоя песен.не знам дали е хубаво,че нямам мечти.мисля си дали е хубаво,че нищо не може да ме учуди.е,още не съм загубила тръпката.
живее ми се. :)

КАЗВАТ

казват,живеем в зелени поля със златни жита,
но аз виждам ли ги,нямам идея.
под прозореца ми растяха красиви цветя,
но не съм поглеждала толкова време...

морето синьо е,казват,било.
не помня,казват,но някога е било мое.
небето синьо е,казват,било.
все гледам надолу,но не и нагоре!

червени домати узрели са,казват.
есента идвала с красота...

я,небето синьо е станало!
защо не съм гледала?къде съм била?

о7.о9.2оо7

нека поговоря малко за психическото си състояние.
сякаш едновременно съм и на върха,и на дъното.чувствам се щастлива,в мир със себе си,завършена.за пръв път имам желание да завързвам връзки с нови хора,нямам търпение да започне училище,за да...така да се каже,зада имам пред кого да бъда себе си.чувствам се себе си за пръв път.може би малко по-лигава от обикновено,но истинска.и се радвам.
в същото време,разбира се,раздялата с Нея още ми тежи страшно много.трябва ми много много време.много повече,отколкото би ми трябвало,за който и да е друг.и може би съвсем малко по-малко,отколкото щеше да е,ако не се бях променила.фактът,че не намирам нищо в нея,но я обичам до безумие,си остава в сила.
та,все пак..мисля,че не бих могла да искам кой знае какво повече от живота....

Can I leave behind my naivete of youth?
Will I be crucified for wanting to believe?
I believe

...въпреки,че той отчаяно се опитва да ми отнеме детската вяра...в хората....и в Нея...не знам...имам си моментите на слабост.трябва ми време,да....понякога се чувствам на дъното,въпреки щастието...

е,да,всичко е относително.

като стана дума...има единични неща,в които вярвам истински...не просто вярвам...друга е думата,но не мога да я намеря.може би още няма такава дума?
вярвам,че всичко е относително и човек може да си внуши всичко.
вярвам,че няма непростими грешки и непоправими неща.
вярвам,че зад всяко лошо действие стои добра цел.пътят към Ада е осеян с добри намерения...лее,колко шибано вярно е.
вярвам,че...има нещо там....и,че един ден ще разбера какво е.

не вярвам както преди шест месеца.онова беше прекалено. и фалшиво.обаче девизът ми все още е 'вярвам.'.това е великата дума.

вярвам в обичта и доверието. :)

ти си сладка,нежна и блондинка.
и си секси и си симпатична.
но пък аз не съм лесбийка,
а ти си хетеро.типична.


xD

зад фалшивите емоции

животът е лъжа и фалшиви емоции.
сиви мъже,сиви жени,сиви деца.
фалшиви целувки на фалшиви промоции.
преплетени безразличие и самота.

малки човечета се шляят по малките улици.
фалшиви щурци фалшиво свирят в нощта.
защо всички избират да бъдят нещастници?
нима никой вече не вярва във любовта?

аз вярвам.-каза малко момиче с изкряща коса.
не всички са сиви,ти от болка си сляп.
има големи човечета,с големи сърца,
зад фалшивите емоции лежи красота.

6 in the mornin'

безсънните нощи са хубави...
изгревът е хубав.

хубаво е,след цяла нощ,в седем сутринта да седнеш да гледаш филм.
с горещо кафе и одеало,защото ти е студено,защото ти се спи.
и хубав филм,наистина хубав филм...

черна съм.
синя съм.
сива съм.

винаги търсеща,
винаги носталгична.

щастлива съм.
и тъжна.
добра съм.
и зла.

винаги интусиазирана.
винаги примирена.

себе си съм.
и теб.
всички съм.
и никой.

винаги обичаща.
винаги плачеща.

но безразлична не съм.

отново сякаш нищо не зависи от мен
от теб.
и ме прекъсваш по средата на думата,
за да ми кажеш колко съм хубава
а час след това ме оставяш да бродя сама в нощта.
боса.
припознавам се в теб
познавам себе си,знаеш
но не и студа
обичам се,когато съм с теб
обичам себе си,знаеш
но не и теб.
и ние сме сини,както винаги
синя съм в теб,син/я си в мен
посиняваме от студа в сърцето,всъщност.
чие сърце?
или и двете?
или просто спомените болят
ти си мен
и аз съм теб
но ти болиш,
а аз -не.

забрави.

аз съм теб във друг вариант.

последната дяволска нощ е.
тя бавно заспива в сълзи.
заровена в мъка умира
с неизпълними мечти.

и като разочарован мечтател
тя пада и става в съня си.
тя плаче насън и наяве,
потъва и се издига в греха си.

тя просто бе малко момиче
с малки страсти и малки провали
.тя просто копня да обича,
а след себе си огън остави.

разочарвана,казват,от всички,
нощем говори с луната.
разочарована,казват,но никой
в очите не вижда вината.

18.o8.2oo7

звездите знаят какво си за мен.
лай на кучета,шум от коли във нощта.
щурците ме слушат след дългия ден
и нежно свирят за обичта.

когато градът е притихнал и времето спи,
а луната говори със тъжни звезди,
се сещам за теб
и сякаш чувам гласа ти.

и пак се усмихвам аз във нощта.
редя бели рози и щастие преди да заспя.
а после сънувам.сънувам дъга.
и ти пращам целувки по всяка звезда.

пак се усмихвам.защо ли?о,зная.
благодаря ти за златната стълба към Рая,
с която започнах аз новия ден.
само звездите знаят какво си за мен.




изби ме шайбата.друг е въпросът,че нищо не стана.мисля,че едно 'обичам те' има по-голямо значение.

новото старо море (24.o8.2oo7)

разбиха ме студени вълни.
удариха ме виковете на чайки.
разбиха се вълни във сърцето ми.
морски вълни.нараниха ме малко.

пясъкът пари ми под водата студена,
а аз съм заровена под изхвърлен найлон.
самотникът тук е заровен,погребан.
удавена е всяка песъчинка любов.

в ушите ми се разбиват силно нощни вълни.
вика ме далечният и тих бряг.
в ушите ми тихо морето мълви:
запитай се 'какъв станах и какъв бях?'.

затварям се в теб
и напирам на устните отвътре.
косата ти е бледа,
душата ти направо болнава на цвят.
измъквам се с думите 'безцветен си ми'
и бързам да се скрия в нечие друго сърце.

стрелките на часовника се изтъркаха много отдавна.
но момичето с хилядите лица и катранено черната коса отново е тук...
не че нещо...не...аз мога да мина и без писмени излияния...
дори мога да забравя,че това е най-прекрасния подарък за рожден ден...да...

този път ме разочарова,Ерин.много ме разочарова.
не съм свикнала да те гледам как се отказваш.
не трябваше да става така,Ерин.ти не се отказваш,
забрави ли?

плачи ми се...и ми се тръшкат разни работи...

ти нямаш право да бъдеш слаба,Ерин...

познавам плочките по тази улица както пръстите на ръцете си.

ако можех да те мразя,щях,повярвай ми.

Мика-Happy ending...
This is the way you left me,
I'm not pretending.
No hope, no love, no glory,
No Happy Ending.
This is the way that we love,
Like it's forever.
Then live the rest of our life,
But not together.

Wake up in the morning, stumble on my life
Can't get no love without sacrifice
If anything should happen, I guess I wish you well
A little bit of heaven, but a little bit of hell

This is the hardest story that I've ever told
No hope, or love, or glory
Happy endings gone forever more
I feel as if I feel as if I'm wastin'
And I'm wastin' everyday

This is the way you left me,
I'm not pretending.
No hope, no love, no glory,
No Happy Ending.
This is the way that we love,
Like it's forever.
Then live the rest of our life,
But not together.

2 o'clock in the morning, something's on my mind
Can't get no rest; keep walkin' around
If I pretend that nothin' ever went wrong, I can get to my sleep
I can think that we just carried on

This is the hardest story that I've ever told
No hope, or love, or glory
Happy endings gone forever more
I feel as if I feel as if I'm wastin'
And I'm wastin' everyday

This is the way you left me,
I'm not pretending.
No hope, no love, no glory,
No Happy Ending.
This is the way that we love,
Like it's forever.
Then live the rest of our life,
But not together.

A Little bit of love, little bit of love
Little bit of love, little bit of love [repeat]

I feel as if I feel as if I'm wastin'
And I'm wastin' everyday

This is the way you left me,
I'm not pretending.
No hope, no love, no glory,
No Happy Ending.
This is the way that we love,
Like it's forever.
To live the rest of our life,
But not together.

звездите са на една ръка разстояние...
малки светулки в огромна гора.
душите са жертва на поредно незнание...
еднодневките са обречени на самота.

страховете изгарят те,
надеждите се топят.
умрели копнежи разпадат се
в теб и във мен,и в нощта.

светът забрави да се върти.
слънцето не изгря тази нощ.
някой бавно убива мечтите ти
с твоя най-любим нож.

като непрочетена книга съм,
под твойта възглавница.
разочаровала била съм,
още от първата страница.

бавна песен чуваш насън.
разбират я всички и никой.
като бавна песен скучна била съм.
разбират ме всички и никой.

есента ме докосва отново.
правя силно кафе на стария дъб.
съдбата ми е съдбата ти двойно.
есента е отново на път.

From the darkness, I walk into the light
From the day, I walk into the night
From the shadows, I will appear
With a message, for all who will hear

For the weak of heart, I will be strong
To the defenders of faith, I will belong
To the last of us, fight till we die
Till the keys, of the kingdom, are mine

All stand together
For the world to see
Now the time is right
To live out all our dreams
Say the words forever
Your strength will never leave
If you want to win the fight
Say, "I Believe"

you'll never hurt me again...

потъвам сладко
в мириса на горчив парфюм.
това не е като да пишеш за емоции.
говоря студено
с гласа на плачещата си душа.
взе любовта ми,присвои си я,
открадна я,и не ми я върна.
защо?
защо взе част от душата ми?
но няма значение...
и аз си откраднах по нещо от теб
няколко кратки мига
и скъпи спомени.
гледай усмивката ми
докато
плача.

старите ми черни очила се счупиха.
същите онези,през които обичам да гледам хората без те да знаят,че ги гледам.онези,зад които плача,докато устните ми се усмихват.онези,които купих от Бургас миналия 31ви август.и които още миришат на моето лято.наистина миришат особено...на тротоар с разкривени изпочупени плочки,които никога няма да забравя.и кафе,и....пръстите ми треперят,съжалявам.пък и се отклоних от темата.
очилата ми се счупиха.
залепих ги с хубавото лепило.
обаче пак се разлепи.
така да стои.не пречи
засега.

дано не се счупят сериозно.
хората ще видят сълзите ми...

у-дома

съвсем леекичко губя сили. просто искам у дома. за пореден път. обаче сега е по-трудно. защото меките килими на у-дома са ги нагънали и прибрали в мазето, и ще ги изкарат чак на есен. е, есента не е далеч. но килимите ще бъдат прашни и със сплъстени косъмчета, когато успеят да счупят катинарите на старата врата. и, просто, разбираш ли, просто в мен още е споменът за чисто нови килими и миризмата на у-дома. казах ли ти, че са червени? кърваво червени. и много пухкави. и като стъпиш кракът ти потъва... и е хубаво дори през лятото. защо им трябваше да ги махат?

лъжи ме.
пей ми за тъмни нощи и чаша кафе.
само това искам.
а аз ще седя до прозореца и ще гледам тополите.
сивият прозорец от сънищата ми.
лъжи ме.
и животните имат души,нали така?
и цветята,и пеперудите.
и стиховете имат души.
но ти нямаш.
не ме заблуждавай,не заблуждавай себе си.
лъжи ме,но не ме заблуждавай.
само не казвай,че все пак ме обичаш.
защото аз не вярвам в теб
и празната ти обвивка.
нощта има крила.
но ти нямаш.

е,не мога да се оплача,че ми липсва муза.
друг е въпросът какво се получава.
няма значение.просто се опитвам да забравя.
и да се отърва от отрицателните емоции по най-добър начин.

говори ми.
опитай се да ме убедиш,че кристалната чаша е цяла
и единственото,което пострада е покривката.
горката.
сега ще трябва да стои е петната от вино,
докато нечия грижовна майка не я натопи в белина.
опитай се да ме убедиш,че потта по челото ми...
е просто,защото съм се опитвала да вдигна
нещо прекалено тежко,и всичко ще е наред,
когато взема кърпичка от познатите ти ръце.
ако пожелая да я взема.
опитай се да ме убедиш,че няма средни крайности
и сиви шахматни дъски.
опитай се да ме убедиш,
че само по филмите има измамници.
и пропусни да кажеш,
че само по филмите има щастлив край.
говори ми.
опитай се да ме убедиш,
че светулките не се зли насекоми,
а еднодневките живеят вечно.
опитай се да ме убедиш,
че никога не съм била крайна,
не съм била лоша,не съм била нахална.
убеди ме,че имаме крила.ние,а не аз.



може да ти повярвам.

only when I lose myself

черен сатен покрива нежно
черната ми душа
аз губя,всяко нещо
губя себе си
губя света
губя всичко
малка пеперуда
пърхащи мисли
звучащи цветове
красиви цветя
щастие
не-щастие
губя себе си
губя света
губя всичко
топя се в дъжда
проста усмивка
отчаяно търси любовта
изморена усмивка
загубила всяко 'тук' и 'сега'
аз губя себе си
губя света
губя всичко

has someone taken your faith?
ами,да.паднах.загубих всичко.загубих основите.
а за жалост не съм от хората,които имат план Б.
и всъщност нямаше да опитвам отново и отново,нямаше да се опитвам да спася нещо мъртво,нямаше да обичам нещо чуждо,ако вярвах,че мога да намеря това чувство у някой друг.но не вярвам.

Имало едно време едно момиче,което имало всичко.Но тя имала нужда някой да й покаже,че има всичко.Всички дотолкова били свикнали да я виждат щастлива,че никой не знаел,че дори тя не знае вече дали е щастлива.Трябвало само някой да й го напомни.И един ден й омръзнало,оставила приятелите си,оставила Всичко и тръгнала по света да търси Този,Който Ще Я Разбере.През целия път плакала.Не защото оставила Тази,Която Я Разбирала,а защото не вярвала,че някога ще намери отново някой,който да я разбира така.Момичето можело да повярва във всичко,а надежата му била безгранична.Обаче за това нещо тя нямала вяра.Така и не повярвала,че някой ден ‘ще го намери у някой друг’.И продължила да върви.Някои казват,че и до днес обикаля земята на длъж и шир и търси да намери онова чувство отново.

днес малко прекалих с черния молив за очи.
а розовият лак за нокти страшно си отива с гръвната с шипове.
това съм аз.
страниците на календара са прекално тънки за мен,обаче.
дните се оглеждат в гладкото езеро
и преди да усетиш са се изнизали подло.
времето лъже повече от всякога,за жалост.
а на безразличието му е време да излезе във ваканция,
да си почине малко.да се попече на слънце.
и ако иска да си остане там завинаги.
а аз имам нужда от време и черен път.
и от теб.

обаче аз те помня друга :/

...to lose....myself....и смисъла...

мъчително очакване разкъсва старите рани.
боли ме до смърт,
но сълзите не идват.
копнея да пиша,
но нямам вдъхновение.
защото цветовете на всичко
изчезват за миг.
прекалено бързо се стопи смисълът
докато аз се топя в твоята безразличност.
отново нещо ми липсва
и 'този път не си ти' е лъжа.
защото ми липсваш,миличка.
и етикетите казват лъжливи цени.
и обещанията за купони и щастие
нищо не значат.
отново загубих смисъла
за миг.

заспива душата ми в сладка наслада,
чакайки с тръпка гореща зора.
пак мачкам чаршафите,отново засмяна,
поглъщайки с очи красота.

прегръщам вълните на лятно море.
стопявам се кротко под жаркото слънце.
теб обича завинаги мойто сърце.
и виждам красотата във всяко пясъчно зрънце.



не ме бива да пиша за щастие :/ тъжно,но факт.

виждам как сълзите се стичат по бузите
белите рози умрели са,знам,много отдавна
опитвам да гледам
и виждам единствено пеперудите,
оплетени в своята смърт
умиращи
мечтаейки за свойта поляна.
и листата шумят
о,да.
там,на края света
диво животно си ближе последната рана...

изстивам в ръцете ти
превръщам се в пепел
умирам в нозете ти
отлитам със шепот
прелитам в пустините
отварям небето
изцелявам крилете ти
а аз падам нелепо
придържам сърцето ти
подхлъзвам се леко
ще милвам лицето ти
отивайки си
лека полека

само,само,само и само ти

заливът стихнал е,
ветровете поспрели.
остаряваме винаги,
под върби остарели.
и слънцето пари ни
със лъчите червени.
кожата влажна е.
морето синее
и се отразява в очите,
небето-в душата,
сърцето-в сърцето...
сърцето...
и ето заспали сме
под вечни звезди.
и пак кацат комарите
под стари върби.

върнах се.
всичко си става както преди.
макар че още чувам вълните,които се разбиват под прозореца.

синьото море ме вика
и аз бягам да се присъединя
към писъците на чайки
и соления въздух.
и юли ме носи на крилете си вече.
въпреки, че още е юни.
и дните стават по-дълги
(така ли беше?) .
дори 'липсваш ми'
не спира щастието
и вълните напират в мен
както през моят месец : )

неслучайно наричам онова място
Втория Рай на Земята.
(за първия някой друг път)

муудът ми в скайп отново е
"Its higher than hope.It's faith,it's love",
a това говори повече от всичко...

думите не стигат.
морето ме вика.

сънувах те
толкова близо
беше толкова истинска
толкова...Ти.
и най-важното,толкова близо!

perche fa male male male senza te

в момента нямам какво друго да кажа.
липсваш ми...

нощта е прекрасна.
защо никой не го разбира?
обожавам я,също както морето.
неповторимо е.недостижимо.нереално.
и хубаво,най-важното.

имам нощта.книгите.песните.Тях.
морето.Стълбището.всичко

благодаря(че ме караш да искам да бъда по-добър човек)

минаваш през мислите ми
и не искам да минаваш през живота ми
като последен влак.
искам те завинаги.
съжалявам,че не мога да бъда до теб
достатъчно често.колкото ми се иска.
дори изобщо не мога.съжалявам.
съжалявам и че ревнувам другите.
защото те са с теб,а аз не.
и наистина си ми много далеко
и се отдалечаваш.
обаче няма какво да направя,миличка.
само седя и чакам по-добре времена.
когато ще можем да прекараме заедно
повече от няколко часа годишно.
и всичко ще бъде наред...

да,малко ми е зле...
минаха прекалено много месеци
и прекалено много седмици без думи
за да не започне да ми става неудобно така

липсваш ми,миличка.
страшно много.ужасно боли.
ще те прегърна скоро.обещавам.

хоризонтът изглежда светъл.
отзад се чернеят дрипави жици
на разкъсани спомени,
с накацали по тях птици.
много прилични на чайки,всъщност,
но просто врабчета в поредна измама.
и,да,светъл е хоризонтът,
далеч зад изгнили колони
и кости от умрели мечти.
и нещо тежко има в сънливия въздух.
недочакани пътници са минали скоро,нали?
през времето тихичко преминават
забравени плясъци на криле
в изпепеляваща сутрин
с разни изпепеляващи спомени
и някак дълго отричано синьо море
дълго пазено и крито море,
събирало паяжини в мази,тавани
и чужди мечти,
остаряло и прашно
не само на вид...

да,днес хоризонтът е светъл
но жестока действителност
отдавна сменя по старите покриви
чайки с врабци.
а и сякаш в нашите умове
разменят неуморимо места
лъжи и мечти

мартенско лято

пресъхна сякаш и последната капка на морето
и сега сякаш нещо липсва.
на всички сякаш им липсва нещо пролетно.
а и моите очи не са сухи
още
стъпвам,но потъвам в някаква нова кал
и някаква нова мрежа
на някакви стари спомени.

изгубена мартеничка лежи във калта.
откога ли....?
крилете си бях изгубила с лястовиците,май...
защо ли...?
измислени били мечтите ни,
заедно с приказките.
знаеше ли за щъркелите
преди век отлетели от това място,
но не и от главата ми?
а чувал ли си за мидите,
полепнали по онези мартенски камъни онова лято?

Perché fa male male
Male da morire
Senza te

съзнания презирани.души обожавани.
сух дъжд.мокра пустиня.
надежди безсмислено хранени.
син цвят.парченца хартия.

мечти изоставени.
красиви съдби,но без цели.
мечти неизказани.
сухи цветя - избелели.

сълзи неизбърсани.
стари болки - непроменени.
морски песни - забравени.
забравени легла неоправени.

завинаги хора заминали.
прашни гари.замлъкнали чайки.
закъснели пътници.череши преминали.
ядове, и отхвърлени и разпалени.

умове неразбрани умиращи.
нечии очи слепи за красота.
думи неразбрани угасващи.
неразбрани остават.
неразбрани морски души сме ний във света.

синьото ми сякаш е леко избеляло.
или не.твоето синьо е избеляло.моето си е добре.
даже болезнено добре.
обаче търпението никакво го няма.
и наистина трябва да оставя да действам по начина,
който винаги така съм мразила.
и да отида и да се извиня като хората.
и да покажа,че не съм се променила.
нито съм безразлична.просто бях ядосана.
и всичко синьо пак/още/както винаги
се забива в мен.и небето.и морето.и леда.
и...и...и...не знам и аз вече...всичко.

просто Тя ми лиспва.не знам за кой път го казвам.

страх ме е да не изгубя обичта си. страх ме е от болката,
но както някой беше казал - по-добре да чувстваш болка,
отколкото нищо. не искам да забравям, колко и да боли.
не искам да забравя какво ТЯ значеше за мен.
и все пак и на нея й дължа нещо. а може би и повече, отколкото
предполагам. благодаря. о, не смятам да оставя нещата така.
не вярвам, че има непоправими грешки. обичам, това стига.
...сякаш.

да, всъщност изобщо не искам да бъда безразлична.
опитах се, без да искам, да се предпазя. да сложа стена,
but that's not the shape of my heart. обичам прекалено много.

болиш,миличка.много.

Time, it needs time
To win back your love again
I will be there, I will be there
Love, only love
Can bring back your love someday
I will be there, I will be there

Ill fight, babe, Ill fight
To win back your love again
I will be there, I will be there
Love, only love
Can break down the wall someday
I will be there, I will be there

If wed go again
All the way from the start
I would try to change
The things that killed our love
Your pride has built a wall, so strong
That I cant get through
Is there really no chance
To start once again
Im loving you

Try, baby try
To trust in my love again
I will be there, I will be there
Love, our love
Just shouldnt be thrown away
I will be there, I will be there

If wed go again
All the way from the start
I would try to change
The things that killed our love
Your pride has built a wall, so strong
That I cant get through
Is there really no chance
To start once again

If wed go again
All the way from the start
I would try to change
The things that killed our love
Yes, Ive hurt your pride, and I know
What youve been through
You should give me a chance
This cant be the end
Im still loving you
Im still loving you, I need your love
Im still loving you

добре де,какво им има на розовите очила?!
аз си ги харесвам.и не искам оранжеви.не обичам оранжево.

а сега сменям песента,защото искам тази да си остане
все толкова болезнено напоена със спомени.
е,ще ми липсва онова чувство...
сега ми липсва друго....
за бога, 'липсва ми' сякаш е най-употребяваното ми
изречение напоследък.всичко ми липсва.най-вече Тя,ест :)

сега отивам да спя...
нищо,че съм истинска,когато съм недоспала :)

аз вече съм истинска винаги.
нямам маски.опитах Безразличието,но,признай,
не ми отива.и е неудобно.
сега само мъничко ме е страх...

разкъсана отчаяност
отново
нещо ми убива
а аз навеждам глава и казвам,че не знам какво е
старите ръбове ми убиват
бях забравила
...колко остри са...
бях забравила
какво е да ти липсва някой
така
а твоите тръни и черупки ми липсват
под моя ноемврийки дъжд
(неизвалян ноември беше)
и навеждам глава
и си казвам,че от теб е останало
нещо повече от сребърно сърце и музика
и пак започвам всяко изречение с 'и'
и сменям
НадПесните с ПоУдобни

и пак се свивам на леглото преди да заспя
и болката ме пронизва без да забележа
(като обикновена привичка)

:)   =>една голяма усмивка за Ерин.защото я заслужава.
защото мога да я дам.защото знам стойността й.
:::Р~  =>лигав извънземен емотикон за Невъзможната.
за всички моменти,когато съм мечтала за
една лигава Възможна

faithless

честно казано,нямам за какво друго да говоря освен за Нея.
е,поне само аз си го чета и няма опасност да досадя на някого.

аз съм щастлива,както винаги през последните 4 месеца.
еми,хубу де,ама имам лабилна психика(признавам)
и Тя е онзи 180градусов завой,който ме хвърля в паника.
през повечето време не ми идва отвътре да кажа,че съм зле.
обаче никога преди не съм се чувствала толкова...отчаяна.
страховете ми растат непрекъснато,а аз наистина не мога
да си позволя да Я изгубя.просто не мога.

аз съм най-слабият човек на света.ненавиждам се.
ненавиждам се за това,че ако сега дойде и ми каже да се
хвърля през терасата,ще го направя.ненавиждам се.
знам,че това трябваше да се случи,като всичко останало,
което се случва,но ме боли.просто ме боли.добре де,
съжалявам,че изобщо някога съм се усъмнила,че мога
да обичам.и че изобщо някога съм се усъмнила колко
много обичам Нея.съжалявам,че се опитах да бъда горда.
не ми отдава,признавам.
за бога,изобщо не ми се отдава...но в лошия смисъл.
не просто не съм горда.нямам капчица достойнство...
и съм слаба,който каквото да казва.влача й се в краката
съвсем доброволно.вече не ми пука дали ще се проявя
като слаба,като глупава,като зависима.
отчаяно зависима съм!
не ми пука колко жалко може да е да й се моля,да показвам
болката си,особено след всичко,което Е Тя.не ми пука.
да вижда,че ме боли.да вижда,че съм най-зависимото
същество във Вселената.и да не й пука.вече не очаквам нищо
насреща.не очаквам да разбере колко отчаяно ми липсва.
искам само...да й чуя гласа...да видя два реда написани...
да я прегърна,евентуално,след още няколко седмици...
искам да ми прости.да,слаба съм,но вече съм готова да се
извинявам и съжалявам,колкото и да не се чувствам виновна.
вече не ме е страх да покажа колко много ме наранява,
нищо че това само ще я зарадва.нейна работа.

отчаяна съм.това е думата.
и не е решението точно сега да отида да й се моля.
мислех,че мога да чакам,но съм сгрешила.изненадани?
мислех,че ми пука по-малко.но съм сгрешила!
леле,колко невероятно много ми пука...
мечтая да ме разбере.винаги ме е разбирала,но това,което
никога не разбра е колко невероятно много ми пука.
и колко невероятно много завися от Нея.

това е разликата между нас :Р

а ме боли,защото и на нея й пука,а се опитва да убие това
чувство...а трябва да го оцени....

Ти ми обеща,че ще се видим пак,не помниш ли?

като напукана от сушата земя съм,трябва ми дъжд.
искам себе си,но теб.егоист съм,но никога.сляпа съм,но виждам и
имам очи,а съм сляпа.може би ти си сива,а не синя.тънка е
разликата между двете думи,нали?
красотата ми се губи на моменти.и ме преследва в сънищата ми.
и истината,че,буквално ДО СЕБЕ СИ,нямам никого,
също ме преследва в сънищата ми.
сънувах,че имам миличката Шейн до себе си.
винаги,когато имам нужда.и после боли,знаеш ли?много.
защото сънищата са жадни.всичко е прекалено далеч,
знаеш ли?сънищата само напомнят за това,знаеш ли?

обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.
обичам.

вярвам.

надявам се.

не вярвам в теб.

мерси.

въпреки всичко.

обичам.

изтичаш през пръстите ми
повяваш със вятъра на хиляди зими
аз съм изгубена завинаги
изтрита от устните ти
като прогорена дупка в килима съм
и като стара готварска книга
по прахясалите рафтове на душата ти
както винаги е било
аз съм изгубена завинаги
като морски пясък в пустиня
протрита съм като килима,чиято дупка съм
стъпкана цигара съм на същия килим
избеляло синьо съм на същия килим

22.о5.2оо7

Ти си фалшива малка циркова артистка.
Живееш с безплатните мисли на друг човек.
Криеш се в светлите ъгли на тъмнината.
Говориш с безплатните мисли на някой малък, фалшив, като теб.

Ти си различна - изглеждаш голяма.
Сънуваш безчувствено, събуждаш се нямо.
Ти си и мен, и всички, и никой.
Всъщност си просто фалшивост без име.

Ти си проклета, обиждащо нужна
Търсеща нещо различно, но всъщност еднаква.
Ти танцуваш пред публика, но вечно сама си.
Изглеждаш голяма, а си малка, фалшива.

Гледаш отгоре с усмивка красива.
Да си силна обичаш, но отвътре ти си страхлива.
Никой не вижда прекрасната есен на твойта душа.
Ти побираш хиляди зими и едно лято, което те прави фалшива.

честит рожден ден (нищо,че мина)
опитвам се да се правя,че ми пука по-малко,
отколкото всъщност ми и това ме убива.
'щото умирах да ти кажа,че не ми пука,а
всъщност толкова ми пука,че няма накъде повече.
и толкова ми липсваш.и толкова имам нужда от теб.
абе,накрая ще те намразя,защото ме разкарваш.
липсваш ми до болка и никога няма да ти простя
гордостта и студенината.обичам те до смърт
и никога няма да ти простя,че се правиш,че не го знаеш.
защото ти знаеш колко невероятно дълбоко ме нараняваш.
и не ти пука.
за бога,не ти пука...нито за секунда..
ебати и безчувственото същество.
ебати и шибаната кучка.

обичам те.
повече,отколкото си представяш.
повече,отколкото заслужаваш.

вяра и любов.там е истината.отказвам се от тези объркани излияния.
понякога няма нужда от философстване.аз съм друга,разбираш ли!
чувствам се добра.чувствам се силна и вярваща.способна.
мога да видя красотата,а това е най-ценното!мога да бъда
добра,за Бога...щастлива съм.доволна съм от себе си.повече от
доволна съм от тази промяна.и ще дам всичко от себе си,за да
ме видят и другите такава каквато съм.искам го.искам да помагам.
искам да давам без да взимам.

мога.
благодаря,Ерин.

обичам.

само ми задай въпроса,който аз ще ти задам.така гадно и
безкомпромисно ще кажа 'не'.щях да те мразя...ако можех...

прекрасно е със самите си действия и думи да караш някого
да иска да бъде по-добър човек.добре,може да съм копирачка,
обаче осъзнах,че това е единственото смислено нещо,което
съм способна да направя.

благодаря.

обичам морето ти.пясъкът се разстапя под краката ми.
водата милва пръстите ми.обичам небето,което докосва
нежно морето ти.обичам разлятия хоризонт с пияните лодки.
синята реалност е страшно размазана.но важното е,че е синя.

днес нарочно си забравих часовника.стъпках времето и то протече
кърваво-червено под босите ми крака.оставих се на безвремието.

а нещо ме човърка отвътре,колкото и щастлива да съм.
и все ме избива на поезия,сълзи,болка...а съм щастлива!
нещо ме връща отново и отново към старата болка и
песента,в която се пее I cannot be until you're resting here with me.
копнея отново за някого,на когото да мога да го кажа.
и го знам това 'нещо'.намирам го в себе си като се разровя.
човърка ме,колкото и да го отричам.
а именно фактът,че ми пука за теб и че ми липсваш.
повече от всякога.

синя

аз съм синя. като морето. и като отдавна забравеното мастилено небе, което ме приютяваше някога. аз съм по-синя от теб. душата ми е синя. капчиците отмъстителност са сини (не червени, както се предполага, че трябва да са) .уморените ми очи също са сини, а не червени. и обичта ми също... а омразата и безразличието са в онези стоманени тонове
на студено море. песните също звучат плътно, стабилно, студено, сякаш сдържано... в синьо...
а аз съм синя... синя... синя...
толкова съм синя... синя...
не съм безцветна. аз съм една непозната в синьо. просто още едно лице, заровено в себе си, затворено в грешките и болката си. наситено до непоносимост със синьо мастило. кой е излял мастилото (пак) ?

е, чувствам се уютно в сините тонове на сините си сълзи под синьото небе със синята самота, която ме е обгърнала синьо...

а аз съм синя... синя... синя...
не като незабравка, а като студено море.

сънувам алармата на телефона и се стряскам насън...и толкова ужасно проклето страшно ми се спи,че искам само да затворя очи и да заспя завинаги...още повече,когато в съзнанието ми се прокрадва мисълта за един измъчен ден...надигайки се от леглото осъзнавам,че тази сутрин е различна и всичко се повтаря...парфюмът ми мирише на ноемврийски дъжд и сълзи-много горещи сълзи...и тази сутрин,за пръв път от месеци,отново се събуждам със сълзи в очите...и не,че няма да се оправя...просто си спомням онова далечно почти забравено стихче,писано от онова далечно,почти забравено същество,наречено Тру(но не аз)...просто с болка си спомням,че аз съм истинска,когато съм недоспала..и естествено ме плаши,че съм истинска с тези сълзи...
а сълзите,за бога,са горещи и отчаяни както онези,старите...естествено,че ще намеря сили да се усмихна,много неща се промениха...само се страхувам да не падна отново...не,не....страхувам се,че този път няма да има кой да ме вдигне...защото вече/отново губя всичко и всички...няма го онзи/онези,които да не си представят живота си без мен и това боли...въпреки,че искам много,знам...
моля ви,някой да ме накара да искам да бъда обичана...защото вече не намирам смисъла.губи ми се някъде по пътя.и слънцето отдавна не топли студените ти коси.само песен и аромат напомнят за истинската теб,която не съм виждала от месеци.очите ти не-е-ясно-какъв-цвят си играят с душата ми и ме карат да бъда като теб.защо не ме убедиш,че си човек?аз вече не мога да те гледам като такъв...прекалено си ми студена и безчувствена.съжалявам.наистина се съмнявам,че нещо може да те нарани.а защо съм стигнала до този извод ли?ти си ми дала повод...обичам те.но не ми пука.невъзможната не е същата,а и аз вече не съм толкова възможна.факт.

[22.4.2007 г. 00:54:10] .::OcEaN sOuL::. says: Може сега да си....друга(и аз също),но няма да забравя какво значеше за мен
[22.4.2007 г. 00:54:24] Пет Малки Тъжни Чудовища says: Хах, ебаси, все едно сме умрели.
[22.4.2007 г. 00:54:33] .::OcEaN sOuL::. says: Не сме бе!
[22.4.2007 г. 00:54:51] Пет Малки Тъжни Чудовища says: какво значеше за мен
[22.4.2007 г. 00:55:04] Пет Малки Тъжни Чудовища says: Щот` са нищо не знача :Р Ох, Тру, понякога си твърде искрена.

Еми,да,знам.
Просто се научих да бъда като теб.
Да,няма да забравя какво значеше за мен.
И ми липсваш(по навик,може би,както ти
се изрази).Но не ми пука.Вече не.Може да
те обичам,все още.Но това не значи,че ми
пука.Съжалявам.Тоест,не съжалявам.
На теб никога не ти е пукало.Факт.

И,да,вече нищо не значиш.

(това ни най-малко не променя факта,че те обичам до смърт)

защо не мога да бъда еднаква?
имам хиляди лица.. но истински, не маски.
пречат ми и ми помагат... но най-вече нараняват,
и другите, и мен...
бих могла да наранявам - както винаги съм искала да мога.
бих могла да те заровя в най-тъмните си мисли
и в същото време
бих могла да те обичам повече от всеки друг.
бих могла да плача за теб,да правя компромиси,
да падам на колене, да се моля, да давам живота си...

вече ми липсваш страшно много, болезнено много...
и в същото време вече си ми толкова плашещо безразлична
умирам да те прегърна... или да чуя гласа ти...
и в същото време мечтая да не ме потърсиш никога повече.

истината е,че съм прекалено зла и отмъстителна,
за да търпя да ме нараняват, било то и несъзнателно.
и понякога и аз съм готова да кажа всичко, за да нараня...
не, не понякога, винаги.
дори в момента плача и в същото време копнея да й
наговоря куп гадни неща, да й заявя, че не значи нищо за мен
да й заявя, че в Шейн намирам повече, отколкото с нея,
да бъда студена докрай, да я нараня...
а после ще мога да се отегля в дупката си,
да плача, да ближа раните си...

това съм аз. съжалявам.

безразличието ми ме убива
никога не съм била по-безчувствена
и безразлична...към почти всичко и всички
тази студенина...никога не съм била по-студена
и безразлична...
вече и аз не знам дали обичам..
мога ли да обичам?
да,мога...но ИСКАМ ли да обичам?

Ерин беше права-страх ме е,че ще ме наранят
а ако никой не го направи,аз ще се нараня
както правя в последно време...

все по-често искам да се скрия,да бъда както преди,
да се прибера в черупката си,да бъда отново
непукистична сатанистка,сама и доволно тъжна...
липсва ми независимостта..сега съм зависима и не ми е удобно

за Бога..
в същото време така копнея да бъда обичана...
искам да прегърна някого,да се почувствам зависима
и обичана
и да обичам...и да ме боли,но да обичам...
защото в момента,в който болката изчезна
аз загубих частица от обичта си...
най-важната частица...и сега не се чувства нито жива
нито обичаща,нито обичана,нито щастлива,нито нещастна
нещо средно
а аз мразя сивото!мразя средите!
аз съм човек на крайностите,както винаги..
и за от винаги,не съм човек на компромисите в момента,не

и вече не ми идва отвътре да завърша с 'обичам и вярвам'
мога да вярвам,мисля и че мога да обичам
обаче не това е думата..
имам нужда от промяна,ако ще това да ме довърши
имам нужда да съм сама и зла
имам нужда да съм обичана и добра
имам нужда да бъда прегърната и да се почувствам
истински добра под звуците на моята песен...

остави се на вятъра,на студеното залязващо слънце...
или изпепеляващия следобед на едно забравено лято
остави се на потрепващия полъх на спомените
толкова далечни и толкова близки,
толкова пълни с живот и толкова безжизнени,
завинаги загубени,завинаги отминали
just a memory
живея със спомените на изгаснали страсти
и мечтая да го почувствам отново...
но някакси не успявам...
и винаги остава чувството,че нещо си пропуснал
то ще ме убие...убива ме бавно и сигурно...
убиват ме всички пътища,по които не съм тръгнала

не съм аз...
това, в което се превърнах последните месеци не съм аз
бих искала да съм... да, бих... много...
но не съм... не съм аз... аз не мога да бъда такава..
добре, спирам със самовнушенията
важното е, че съм щастлива,
а каквото ще да става.
дори да трябва с месеци да печеля приятели
и после да ги губя за дни, за да съм доволна..

имам фобии,да.има неща,от които се страхувам,да.
но никой няма представа колко ме боли,когато виждам,
че разочаровам някого...много.
не съм идеална.
не съм изкала никой да има добро мнение за мен,
защото после със сигурност ще се разочарова,но..
има хора,които вярват в мен
има хора,които ме обичат твърде много,повече отколкото
заслужавам,за да мога да си позволя да ги разочаровам.
но винаги го осъзнавам твърде късно.
винаги съм казала,че не съжалявам за нищо
и дори да мога да върна времето назад няма да го направя
но в живота си съм разочаровала прекалено много хора.
прекалено много хора прекалено много вярват в мен
и аз прекалено много ги разочаровам.
аз съм едно голямо лигаво бебе...
и защо,под ягодите,не се уча от грешките си...
всеки ден разочаровам все повече и повече.
всеки ден я губя все повече и повече.
а да я загубя завинаги-не бих го понесла.
колкото и да са малки тези неща,
усещам как се изплъзва...
и то заради глупостите ми..
защото съм тъпа.и разочаровам.много.и винаги.

не мога да повярвам колко се привързах към Бела.
има нещо различно в нея.
най-малкото ме кара аз да бъда различна
по един различен начин.
както никога имам такова желание да
изневерявам на принципите си...
за всяко едно нещо...

и,ебаси,има нещо ненормално зряло в цялата й вятърничавост....

нима е минало толкова много време?
и нима чак сега осъзнавам колко сама съм била?
сега не съм сама
но защо ли правилото,че все на този свят е сам,
още важи?
да,знам,то си е вечно..макар че няма вечни неща...

обичам.да,обичам.много.
това ме крепи.
вяра.надежда.любов.

толкова ли сантиментална съм станала?
защо като слушам тази песен
имам чувството,че съм пропуснала нещо много важно?
дали наистина не пропускам?
знам,че пропускам...
не е достатъчно да обичаш и да си обичан
всъщност,достатъчно е
но вече се съмнявам,че мога да обичам...
не мога да се науча да живея заради себе си,
а май живея само и само заради себе си...
защо съм толкова...противоречива?
какъв въпрос да задам,като има толкова много отговори?
и следователно толкова много пътища,
по които мога да тръгна...?
защото това съм аз...всички тези пътища са мои,
не чужди,не подтикнати от нечий съвет...

да,знам,че не трябва да измервам любовта...
но как да се правя,че не забелязвам,
че обичам по-малко отколкото заслужавате..?

има нещо в размазания ти грим...
което напомня за мене самата...
и то много напомня
страшно напомня
болезнено напомня за самотата...
има нещо в мътните ти очи-
очи без страсти-
повикващо онази минала есен,
отдавна изоставена,
прогнила,станала на пепел...
но никога не забравена.
има нещо в лъчите,
осветяващи златните ти коси...
светли лъчи,топли лъчи...
непознати студени коси...
има нещо за теб във душата,
освен раните,които остави
и,о,да,все още напомняш
до болка напомняш...за мене самата

първоначално нямах намерение изобщо да става..
за теб
но е прекалено явно,че е за теб,нали?
просто каквото и да правя винаги опира до теб...

истината е,че имам нужда от някого,
когото да прегръщам за лека нощ
и въобще да прегръщам...
имам всичко,но нищо материално
нищо и никой,на когото да мога да се усмихна
и да видя усмивка насреща...
никого,когото да мога да прегърна
и целуна за лека нощ...

писането тук,колкото и да не ми носи желаното
удовлетворение,наистина ме успокоява
днес отново осъзнах колко у дома се чувствам тук...
уютно е...уютно...тази дума беше една от първите,
които оцених истински в живота си...

между другото..дали наистина съм такава егоистка?
не знам,не мисля
може от всички хора на света да съм готова да дам
само на един...така си е...аз не давам лесно.
но на един давам всичко...
това егоизъм ли е?
винаги съм си пожелавала нещо за другите.
винаги съм мечтала чужди мечти,сънувала чужди кошмари
винаги съм живяла за другите...

а това пък дали е добре?
Тя каза,че е време да живея заради себе си...
нещо не ми отдава
нека това да бъде новата ми цел...
трябва да се науча да живея за себе си,не за другите
прекалено давам,прекалено завися
да,така и никой не разбра,че заедно със сърцето
и любовта си дадох всичко...
нямам резервен план,колкото и да ми се иска
мога само да продължавам да вярвам.
е,имам си цел...

вярвам.заради себе си.

главата ми пада на рамото ти
толкова протрито от...главата ми,която е падала на рамото ти...
аз леко започвам да се съмнявам във веченото твърдение,
че ако не друго,то поне съм добра приятелка...

ще видим
и аз не знам вече
знам само,че обичам...
страшно много обичам

днес в огледалото видях десетки хора...
защо не видях теб, миличка?
днес бях десетки хора,
десетки хора опознавах,
други десетки се опитвах да позная
...в себе си...
и да позная себе си в тях...
но те бяха по-непознати от всякога
по-чужди, по- не мен, по- не теб...
а ти къде беше, миличка?

песните омръзват прекалено бързо,
спомените избеляват прекалено бързо,
страстите утихват прекалено бързо,

всяка Усмивка трае прекалено кратко,
а прегръдката и погледът ти са мимолетни спомени
за един далечен миг...

тези дни ми се насъбраха прекалено много дни,които не са ми дни
и се чудя докога ще издържа така
продължавам да живея с някаква полу-умряла надежда
отношенията ни с моето копеуе да се съживят,но...
в момента просто тъпча на едно място
живея в някакво очакване,изчакване
иска ми се да вярвам,че нямаш време,миличка...
аз чакам...много е трудно,но седя и търпеливо чакам
чакам ТЕБ...чакам да се завърне онова момиче
онази,с която се разбирахме без думи
чакам да ме разбереш-когато поискаш,ще успееш
and still I carry on and I will forever
каквото и да става ще те обичам
но наистина ми липсваш,разбираш ли?
липсваш ми
усещаш ли как боде думата?
усещаш ли болката?
невъзможната ми се струваше готина,
но ми лиспва онази другата...искрената,истинската
обичам те и ще те чакам.

приятно ми е да знам,че те обичам от дъното на душата си,
а ти дори не подозираш...и не ме обичаш
обичам да чета думите ти без да знаеш,че ги дълбая в спомените си
и обичам да гледам очите ти без да знаеш,че ме боли...

в момента искам само да ви прегърна...

студено ми е.мечтая някой да легне до мен,да ме прегърне,
да ме стопли,да ми каже 'обичам те'...мечтая да имам някого,
когото да гледам докато спи...когато се събуди да пеем заедно
песни,да се смеем...да се смеем без да мислим за 'после'...
да гледам в очите му/й без страх и болка...
мечтая да имам някого,на когото никога няма да има нуждa
да казвам 'ще се видим пак' и да бърша сълзите му/й
докато си тръгвам...

вярвам.

inch'allah

само като си помисля за лагера и ме заболява коремът
никога не съм искала нещо повече...
вярвам
искам десет дни само с нея и разкрепостените й приятелки
не искам никакви други познати
никой друг
___________

тези песни ми напомнят за лятото..
не просто за лятото-за онова лято
с онези пясъчни дюни и огнен залез
сега всичко е различно
никога няма да го имам отново
има магия
в начина,по който кънтят златните лъчи
на споменът в главата ми
има магия
аз винаги ще пазя тази красота...преживяна,
но съществуваща само в главата ми

кожата ми жадно пие слънцето с мисълта,
че това е същото слънце,което милваше пясъка онази вечер
и очите ми изпиват небето,копнеещи да видят още веднъж
онзи кървав залез
никога преди
и никога след
само един единствен път се осъзнава красотата
за да живееш с призраците на неизживени страсти
и непочувствани морски вълни

обичта ти се изплъзва от пръстите ми
ти няма да тръгнеш,но си застанала с гръб
и аз не те виждам
не те познавам
на втория ден от приятелството ни,
аз те познавах повече,отколкото сега
'студена' не е думата,но не постъпваш правилно

гласът ти трепти с нотите на една почти забравена,
но напоена до болка със спомени песен
и в главата ми блести една почти забравена усмивка
на едно почти забравено приятелство
един незабравим покрив...
(или,може би,е забравим...само на мен ми се иска да не е)

иска ми се да вярвам,че не всичко е преходно
това май е единственото нещо,с което не мога да се примиря

по улиците виждам все същите лица...все същите хора,които не знаят къде отиват...все същите глави без мечти...стотици минават покрай мен всеки ден...стотици...а всичките еднакви...празни очи...устни изкривени в моментно вълнение...хора,които не могат да се нарекат 'хора'...толкова са жалки...и толкова слаби...толкова слепи...
а аз толкова да обичам истинските хора...
понякога ми е жал за цялото това стадо...но няма да се опитам да променя нищо,знам...защото съм егоист...на някои давам всичко,на други нищо...аз имам истински хора до себе си...имам всичко...благодаря...

никога не съм обичала така
никой не би могъл да разбере
само аз си знам колко много ти дължа
и за теб се отнася същото
благодаря
нима мислиш,че във всяка една минута не мисля за теб?
нима се съмняваш,че си ВСИЧКО за мен?
не би могла да разбереш
но няма проблеми
аз знам...

моята вяра и твоята надежда...
знам силата им...
мерси,че ми помогна да я открия
знам смисълът
знам тайната

На човека,който ми показа стълбата към Рая...

искам просто да седна и да пиша,да пиша,да пиша
да пиша всичко,каквото се сетя,както се сетя
без да се притеснявам кой,как,къде,защо
искам да оставя думите да се втечняват и да се стичат по кожата ми,
а музиката да попива в дрехите ми както никога...
искам да кажа 'обичам те' хиляди пъти
без да се замислям дали прекалявам
искам да бъда себе си без всички да ме гледат странно
искам да мога да говоря без задръжки без после да съжалявам за това

има дупки в морето,в които погледът ми пропада
не мога да спра мирисът на водорасли,миличка
(аз имам една тайна - щастието понякога значи сълзи
а усмивките понякога са пълни с болка)
и аз знам,че ти си под това небе
и...нали знаеш...когато обичаш едно цвете,
което съществува само в един екземпляр
сред милиони и милиони звезди, това стига,
за да си щастлив, когато гледаш звездите...

вярвам.

ти не знаеш,че аз съм истинска
толкова истинска,че чак боли
не гледам през рамо назад,защото там оставих парчета
аз живея тук и сега
тук и сега аз съм щастлива...аз съм истинска
и всички песни са прекалено тъжни и някакси...
неподходящи
във всички песни има болка.не ги искам,мерси
щом като няма,сама ще си напиша..песен.
това ще е моята песен без болка
чиста,красива,изразяваща цялото щастие на света


сега единственото,от което имам нужда е малко сън

Never ever talk, never ever smile
Knowing that my life won't be the same
Never ever touch, never ever feel
I will never hear you call my name…again

I've fallen from grace, want to turn back time and make it undone

знам,че трябва да го забравя...и почти успявам...
но не мога да избегна вината и внезапната болка,когато се сетя
мина повече от година...още колко време ще ми трябва?
сигурна съм,че ще забравя...времето ще заличи следите
но само навид
и винаги ще нося вината на едно приятелство,
погубено преди да се е родило
наясно съм,че понякога преувеличавам
но как да спра сълзите...
как да спра да мисля със 'щеше' и 'можеше'

може онова да не беше правилният път
но завинаги ще си остане въпросът-
какво щеше да е сега,ако бях поела по него...

господарка на светлината

ние сме господари на светлината
в свят,където съществува само черно и бяло
(мразя сивото)
и вървим по нашия път
и аз съм истинска
благодаря ти
вече не бягам от себе си
и не се страхувам
благодаря ти
сиво не съществува
а бялото и черното много си приличат,всъщност

нима не е красив онзи Рай...
слънце,море
ние ще бъдем там
аз и момичето с хилядите лица и катранено черната коса
разликата е тънка
а аз имам нужда да се променя
още само малко

ние ще сме там
вярвам

аз съм господарка на светлината

п.п.а на теб не ти трябва да си господарка на светлината.
ти просто го заслужаваш.всичко.ти заслужаваш всичко

никога не е късно да се върнеш.
 но и никога не е късно да сгрешиш.
 никога не е късно да кажеш 'обичам те'.
и никога не е късно да кажеш 'мразя те'.
 никога не е късно да...разбереш.
 никога не е късно да се разочароваш.
никога не е късно да паднеш...
...и да се изправиш.
никога не е късно да поправиш всичко.
стига да искаш....